О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 22
гр. София, 15.01.2013 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети ноември две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 857 по описа на Върховния касационен съд за 2012 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 30.05.2012 год. по гр. д. № 16915/2011 год. Софийски градски съд, като въззивна инстанция, е потвърдил решението от 10.02.2011 год. по гр. д. № 22333/2009 год. на Софийския районен съд, с което са отхвърлени исковете на Р. Б. П., М. Б. В. и Е. Б. Ш. от [населено място] против С. о. и „Т. к. Б.”, като юридическо лице с нестопанска цел, за собствеността и предаване на владението от ответниците на недвижим имот, представляващ поземлен имот № * в кв. 58 по плана на [населено място], с площ 4 500 кв. м., при описаните в решението граници, както и евентуално предявените искове за собствеността и предаване на владението на 2880/4500 ид. ч. от същия имот.
Въззивното решение се обжалва в срок от ищците с касационна жалба от М. В., чрез пълномощника й адвокат А. М., и от Р. П. и Е. Ш., чрез пълномощника им адвокат И. Ц.. Поддържат се оплаквания за неправилността му поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на направените от въззивния съд изводи. Касаторите искат отмяната му и вместо това предявените ревандикационни искове бъдат уважени с присъждане на направените разноски.
В приложените от касаторите към двете касационни жалби изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК същите поддържат наличието на основанията за допускане на касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК и се позовават на съдебна практика, в т. ч. задължителна, по материалноправните въпроси, свързани най-общо с предпоставките за възстановяване на собствеността по реституционните закони, осъществяване на косвен съдебен контрол върху административния акт, с който се отменя отчуждаването по ЗПИНМ /отм./ и неговия обхват с оглед релевираното възражение, легитимацията за неговото оспорване в рамките на иска за собственост, свързан и с процесуалноправните въпроси за преклузията по чл. 131 ГПК и служебното начало при разглеждане на делото. Поддържа се от касаторите, че произнасянето по тези правни въпроси в обжалваното въззивно решение е в противоречие с представената и описана съдебна практика, в т. ч. и задължителната такава по Тълкувателните решения № 1/1995 год. на ОСГК на ВС, № 6/2006 год. ОСГК на ВКС и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, като е налице и позоваване на практиката на ЕСПЧ.
В представен писмен отговор ответниците – С. о., чрез адвокат Д. Ц., и „Т. к. Б.”, чрез адвокат В. С., оспорват наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и искат то да не се допуска.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като обсъди доводите на страните в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:
Предмет на спора е собствеността върху недвижим имот в [населено място], за идеална част от който в размер на 2880/4500 е отменено отчуждаването от 1959 год. за балнеосанаториум със заповед на кмета на С. о. от 13.10.1995 год., а за останалата идеална част – 1620/4500 се поддържа от ищците възстановяване на собствеността на основание чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ, като отнет от държавата без законно основание.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете против общината и „Т. к. Б.”, които се намират в спорния имот, представляващ поземлен имот № * в кв. 58 по действуващия план на [населено място] от 1977 год., въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение е приел, че не е налице валидно отчуждаване на част от имота за 2880 кв. м., поради което и заповедта за отмяна на отчуждаването й от 1995 год. е материално незаконосъобразна. Дори и да се приеме, че е налице отчуждаване, то заповедта на кмета не е влязла в сила, с оглед липсата на доказателства за връщане на полученото обезщетение. Собствеността върху имота не може да се възстанови и на основание чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ, тъй като имотът най-късно от 1990 год. е бил предназначен трайно да задоволява обществените потребности от общинско значение по отношение на спорта, което е пречка за реално възстановяване съгласно чл. 2, ал. 1 ЗОСОИ.
Следователно, при наличие на установената идентичност между имота, собственост на наследодателя на ищците Р. П. по нот. акт № */1911 год. и този, заснет по плана от 1955 год. с № * в кв. 71 и 72, /през 1957 год. в кв. 80/, отчужден през 1959 год. по ЗПИНМ /отм./ за балнеосанаториум, с посочване на площта му като 2 880 кв. м., и имот № *, вследствие попълване през 1998 год. на кадастралната основа на действуващия и към момента план от 1977 год., попадащ в отредения УПИ * – за балнеосанаториум, съдът приема, че от данните по отчуждителната преписка № 53/59 год. не може да се направи извод за отчуждаване на имота, или част от него, тъй като не се установява изпълнение на процедурата по чл. 55а ЗПИНМ /отм./ – липсва решение на ИК на СГНС за отчуждаване, представеният оценителен протокол не е подписан, не е посочено от кого се отчуждават тези 2880 кв. м. Поради това и с оглед оспорването от страна на ответниците на легитимацията на ищците въз основа на заповедта на кмета за отмяна на отчуждаването за ид. част от имота, осъществявайки косвен съдебен контрол върху нея, съдът приема, че тя е материално незаконосъобразна – поради липсата на доказателства за наличие на предпоставките за настъпване на реституционния ефект такъв не може да настъпи.
Осъществяването на косвения съдебен контрол на заповедта за отмяна на отчуждаването въз основа на оспорването от страна на ответниците, за което съдът е приел, че не е настъпила преклузията по чл. 131 ГПК, представлява произнасяне по поставения от касаторите процесуалноправен въпрос за същността на оспорването, заявено в представения от ответника „Т. к. Б.” писмен отговор – дали то представлява оспорване наличието на условията за реституция, обуславящо извършването на косвения съдебен контрол на заповедта на кмета. Същият е релевантен за изхода на спора, защото обуславя правния извод за липса на вещноправно действие на заповедта за отмяна на отчуждаването, поради което и ищците не се легитимират като собственици на тази идеална част от имота, за която е отменено отчуждаването.
Релевантен е и въпросът за легитимацията при това оспорване, доколкото то се поддържа от ответник, който към момента на отмяна на отчуждаването не заявява свои права върху имота, с оглед релевираните в писмения му отговор и последващите становища доводи.
Произнасянето по горния процесуалноправен въпрос относно предпоставките за осъществяване на косвен съдебен контрол върху заповедта за отмяна на отчуждаването е в противоречие със задължителната съдебна практика – Решение № 429 от 21.06.2010 год. по гр. д. № 1151/2009 год. на ВКС, І г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, по въпроса за приложението на разпоредбата на чл. 133 ГПК, изразяваща концентрационното начало в гражданския процес и последиците от несвоевременно релевиране на възраженията срещу обстоятелствата, на които се основава искът. Относно поставения въпрос за обхвата на косвения съдебен контрол е налице и противоречие с разясненията на ТР № 6/2006 год. на ОСГК на ВКС, т. 4 по въпроса за допустимите възражения срещу предявен иск, като защитно средство на ответника, в контекста и на въпроса за легитимацията за оспорването.
Горните процесуалноправни въпроси са обуславящи произнасянето по поставените от касаторите материалноправни въпроси, включително и по отношение на изводите на въззивния съд за липса на предпоставки за приложение на основанието по чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ по отношение както на останалата идеална част от имота, в която са построени тенис-кортовете, така и по отношение на отчуждената част, за която съдът приел, че отчуждаването не е доказано. Поради това и релевираните във връзка с тях основания по чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да се обсъждат в настоящето производство, в което се приема, че е налице това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по изложените вече съображения във връзка с поставените процесуалноправни въпроси, по които следва да се допусне касационното обжалване на въззивното решение.
Въз основа на горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 30.05.2012 год. по гр. д. № 16915/2011 год. по описа на Софийски градски съд.
Указва на касаторите да внесат държавна такса по сметка на ВКС за касационното разглеждане на делото, както следва – М. Б. В. в размер на 223.50 лв., а Р. Б. П. и Е. Б. Ш. – общо в размер на 223.50 лв., и представят вносния документ за това в едноседмичен срок от съобщението.
След изпълнение на горното указание, делото да се докладва на Председателя на Второ гражданско отделение на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: