Р Е Ш Е Н И Е
№ 220
София, 11 юни 2012 година
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети април две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: САША РАДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ СЕВДАЛИН МАВРОВ
при участието на секретаря Лилия Гаврилова и в присъствието на прокурора Николай Любенов изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 463/2012 година.
Производството по чл. 419 и следващите НПК е образувано по направени искания от осъдените М. В. Х., Д. А. М., А. С. Х., Д. Д. П. и Д. Е. Т. за възобновяване на наказателното производство по влязлата в сила присъда № 264 от 25.05.2011 год. по нохд № 6625/2009 год. на Районен съд-Пловдив, изменена с решение № 38 от 15.02.2012 год. на Пловдивския окръжен съд, постановено по внохд № 1656/2011 год.
Твърди се, че съдебният акт е постановен в нарушение на материалния закон при допуснати съществени процесуални нарушения, а наложените наказания и присъдено обезщетение са явно несправедливи. Искането на всички осъдени е да бъдат отменени по реда на това производство постановените съдебни актове и делото да бъде върнато за ново разглеждане или да се намалят наказанията и начина им на изпълнение, като се намали и определеното по размер обезщетение на гражданския ищец.
Пред настоящия касационен състав се явяват осъдените М. Х. и Д. М. с защитниците им. Останалите осъдени, редовно призовани, не се явяват, но се представляват от редовно упълномощени в това производство защитници.
Гражданският ищец и частен обвинител А. Г. Л., редовно призован, не се явява.
Процесуалните представители на осъдените М. В. Х., Д. А. М., А. С. Х., Д. Д. П. и Д. Е. Т. поддържат исканията за възобновяване по изложените в тях основания и доводи.
Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище, че исканията на осъдените са неоснователни и следва да се оставят без уважение.
Върховният касационен съд в пределите на проверката по реда на чл. 426 НПК, за да се произнесе, съобрази следното:
С присъда № 264/25.05.2011 год. по нохд № 6625/2009 год. на Пловдивския районен съд М. В. Х., Д. Е. Т., М. Б. Г., Д. Д. П., Д. А. М. и А. С. Х. са признати за виновни в това, че:
1. На 01.03.2009 год. за времето от 09.20 часа до 21.30 часа в [населено място], землището на [населено място], обл. Пловдивска, [населено място] и землището на [населено място], обл. Пловдивска, в съучастие като съизвършители, а Х., като непълнолетен, но разбиращ свойството и значението на извършеното и можещ да ръководи постъпките си, противозаконно са лишили от свобода А. Г. Л. от [населено място], обл. Пловдивска, като деянието е извършено по начин мъчителен за пострадалия, поради което и на основание чл. 142а, ал. 4, във вр. ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 2, във вр. ал. 1, във вр. чл. 2, ал. 2 НК/ във вр. чл. 63, ал. 1, т. 3-за Х./ и чл. 54 от НК са осъдени както следва:
-М. Х., А. Х. и Д. А. М. -на по две години лишаване от свобода;
-М. Б. Г.-на четири години лишаване от свобода;
-Д. П., Д. Е. Т.-на по една година лишаване от свобода;
2. На 01.03.2009 год. в [населено място], землището на [населено място], обл. Пловдивска, [населено място] и землището на [населено място], обл. Пловдивска, М. В. Х., Д. Е. Т., М. Б. Г., Д. Д. П., Д. А. М. и А. С. Х., в съучастие като съизвършители, а Х., като непълнолетен, но разбиращ свойството и значението на извършеното и можещ да ръководи постъпките си, са принудили А. Г. Л. да извърши нещо противно на волята му-да признае, че е откраднал велосипед от склад на фирмата на М. В. Х., като употребили за това сила, поради което и на основание чл. 143, ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 2, във вр. ал. 1/във вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК-за Х./ и чл. 54 от НК са осъдени както следва:
– М. В. Х., Д. Е. Т., Д. Д. П., Д. А. М. и А. С. Х.-на по една година лишаване от свобода;
-М. Б. Г.-на две години лишаване от свобода;
3. На 01.03.2009 год. в [населено място], обл. Пловдивска, М. В. Х., Д. Е. Т., Д. Д. П. и неустановено по делото лице, в съучастие като съизвършители, самоволно са извършили действия-„претърсване и изземване”, което спада в кръга на службата на длъжностно лице-разследващ полицай от Първо Районно управление на Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи-гр. П., която не заемат, поради което и на основание чл. 274, ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 2, във вр. ал. 1 и чл. 54 от НК са осъдени на по десет месеца лишаване от свобода като са оправдани по първоначалното обвинение да са извършили и действието”оглед”.
На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е наложил на осъдените едно общо най-тежко наказание, както следва:
-две години лишаване от свобода-на М. Х., на Д. М. и на А. Х.; една година лишаване от свобода-на Д. П. и на Д. Т. и четири години лишаване от свобода-на М. Г. като е определил така наложените наказания М. В. Х., Д. Е. Т., Д. Д. П., Д. А. М. и А. С. Х. да изтърпят при първоначален „общ” режим в затворнически общежития от „открит” тип, а М. Г.-при първоначален „Строг” режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип.
На основание чл. 59, ал. 1 от НК от наложените наказания съдът е приспаднал времето, през което осъдените лица са били задържани по същото наказателно производство по реда на ЗМВР и по взетите по отношение на тях мерки за неотклонение, свързани с лишаването от свобода.
М. В. Х., Д. Е. Т., М. Б. Г., Д. Д. П., Д. А. М. и А. С. Х. са осъдени да заплатят солидарно на гр. ищец А. Г. Л. сумата от десет хиляди лева, представляваща обезщетение за причинените му от деянието по чл. 142а, ал. 4, във вр.ал. 1 от НК неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.03.2009 год. до окончателното й изплащане, като до пълния му предявен размер от двадесет и пет хиляди лева искът е отхвърлен като неоснователен.
М. В. Х., Д. Е. Т., М. Б. Г., Д. Д. П., Д. А. М. и А. С. Х. са осъдени да заплатят солидарно на гр. ищец А. Г. Л. сумата от десет хиляди лева, представляваща обезщетение за причинените му от деянието по чл. 143, ал. 1 от НК неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.03.2009 год. до окончателното й изплащане, като до пълния му предявен размер от двадесет и пет хиляди лева искът е отхвърлен като неоснователен.
На основание чл. 53, ал. 1,б.”а” от НК вещественото доказателство- л.а. „Форд Мондео” с рег. [рег.номер на МПС] е отнет в полза на държавата, като съдът се е произнесъл и по останалите веществени доказателства, по дължимата такса върху размера на уважените искове и по разноските по делото, които възложил в тежест на осъдените.
С решение № 38 от 15.02.2012 год. по внохд № 1656/2011 год. на Пловдивския окръжен съд присъдата е изменена, като:
-М. В. Х., Д. Е. Т., Д. Д. П. са признати за невиновни да са извършили действието”изземване” по чл. 274, ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 2, във вр. ал. 1 и са оправдани по това обвинение;
-Д. А. М. и А. С. Х. са признати за невиновни да са осъществили престъплението по чл. 142а, ал. 4, във вр. ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 2, във вр. ал. 1, във вр. чл. 2, ал. 2 от НК за времето от 09.20 часа до около 18.30 часа на 01.03.2009 год. в землището на [населено място] и в [населено място], както и за невинни да са осъществили престъпния състав по чл. 143, ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 2, във вр. ал. 1 от НК, по който са оправдани.
Присъдата в останалата част е потвърдена.
По довода за допуснати съществени процесуални нарушения:
При извършена от настоящата инстанция проверка се констатира, че в процесуалната дейност на въззивния съд по установяване на обстоятелствата от предмета на доказване не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла, вложен в чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, към които разпоредби препраща чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК.
Постановената първоинстанционна присъда е законосъобразна, като съдът е изпълнил в пълен обем процесуалните си задължения за обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото относими към главния факт от предмета на доказване в процеса, като доказателствата са ценени в съответствие с действителното им съдържание, а не превратно и в разрез с правилата на формалната логика.
След като е установено по несъмнен начин, че осъдените са осъществили съставите на инкриминираните от обвинението деяния, правилно са осъдени за това. Възприемайки констатациите и правните изводи на първоинстанционния съд в тази част, въззивната инстанция не е допуснала нарушение на процесуалния закон.
Неоснователно е конкретното оплакване, че въззивният съд не е изследвал пълно, точно и детайлно фактическата обстановка и не е отговорил на възражението за съставомерност на деянието.
По реда на чл. 313 и чл. 314 НПК въззивният съд е проверил изцяло правилността на присъдата, видно от изложените мотиви, като вътрешното му убеждение е изградено на основата на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Съдът е направил пълен разбор на противоречивите данни от гласните доказателствени средства и точно е посочил на кои се дава вяра и на кои не и на кои се изграждат изводите за виновността на осъдените. Изложил е съображения относно твърденията им във въззивните жалби. Обсъдена е била позицията им и са посочени основанията, поради които не се възприема.
Заявеното от осъдените основание за възобновяване по чл. 422, ал. 1, т. 5, във вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК се основава на довода, че действията на първоинстанционния съд след обявяване на присъдата на 25.05.2011 год., а именно – организацията по задържането на подсъдимите М. В. Х., Д. А. М., А. С. Х., Д. Д. П. и Д. Е. Т. в съдебната зала от служителите на съдебната охрана след изменение на мерките им за неотклонение в „Задържане под стража” с постановеното на основание чл. 309 от НПК определение, сочи за тенденциозност, предубеденост на съда и нарушение на тайната на съвещанието-основание за отмяна на присъдата по чл. 348, ал. 3, т. 4 от НПК. Това оплакване въззивният състав не е възприел за основателно и неговите изводи се споделят от настоящата съдебна инстанция, защото съдът не е могъл да знае, какъв ще бъде съдебният му акт, но в случай на постановяване на осъдителна присъда свързана с наказание „лишаване от свобода” и налагаща определяне на мярка за неотклонение „Задържане под стража”, той е следвало да осигури лицата, които могат да я приведат незабавно в изпълнение. Такова действие на съда не съдържа в себе си белезите на предубеденост, а само на предвидливост при приложението на закона.
Не се споделя и довода за нарушение на закона при приложението на чл. 59 от НК, тъй като съгласно чл. 417 от НПК, когато съдът е пропуснал да приспадне при изпълнение на наказанието „лишаване от свобода” или „пробация” времето, през което осъденият е бил задържан с взета мярка за неотклонение „Задържане под стража” или „Домашен арест”, чл. 59 от НК се прилага от прокурора с постановление.
От страна на защитата се изтъква, че първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение като не е уважил исканията на защитата Лентов да бъде призован и разпитан като свидетел и по този начин осъдените са били ограничени да осъществят в пълен обем правото си на защита като поставят въпроси на пострадалия и опровергаят неговите твърдения в основата на предявените им обвинения, които оспорват изцяло. В тази връзка се оспорва заключението на експертите по депозираната пред съда и приета в проведеното на 27.04.2010 год. съдебно заседание съдебно-психиатрична експертиза, че психичното състояние на А. Л. към момента на разглеждане на делото пред Пловдивския районен съд не му позволява да възприема и възпроизвежда факти от значение за делото и да дава достоверни показание за тях в резултат на заболяването му-параноидна шизофрения, халюцинаторно-параноиден синдром.
Този довод на защитата е неоснователен, тъй като на същата дата, съдебният състав е постановил ново призовавате на експертите по нея и повторното й изслушване за психическото състояние на Л., което е станало на следващата дата на проведеното на 22.07.2010 год. и на 24.09.2010 год. съдебно следствие и на която дата всички назначени по делото експерти са подновили заключението си, че Л. страда от психическо заболяване-параноидна шизофрения, халюцинаторно-параноиден синдром, което представлява продължително разстройство на съзнанието, поради което не е в състояние да участва като свидетел по делото, тъй като не може правилно да възприема фактите от значение за делото и да дава достоверни показания за тях. Вещото лице е уточнило, че заболяването му има неблагоприятен характер, тъй като пристъпите не се овладяват бързо и лесно и между пристъпните периоди няма пълноценно социално функциониране. В съдебно заседание вещите лица са посочили, че провокатор за влошаване на психичното му състояние е случаят, предмет на разглеждане по делото. Това заключение не е било оспорено от защитниците на подсъдимите, след което на основание чл. 281, ал. 1, т. 3 от НПК съдът е прочел показанията на пострадалия дадени пред съдия и приложени на л. 31 и сл.от т. ІІ от досъдебното производство и тези показания са били подложени на анализ и съпоставени от съда наред с всички останали доказателства, видно от мотивите на присъдата.
Въззивният съд е възприел изцяло установената от първата инстанция фактическа обстановка, констатирал е, че тя се основава на подробен и задълбочен анализ на всички доказателства по делото, че при съпоставката им районният съд е изпълнил задължението си по чл. 303, ал. 3 от НПК да посочи кои от тях и защо приема, а други отхвърля и че обясненията на подсъдимите следва да се кредитират само в онази част, която се подкрепя от събраните по делото гласни, писмени и веществени доказателства, а в останалата им част са израз на правото им на защита. От своя страна, втората решаваща по фактите съдебна инстанция е спазила изискванията по чл. 339, ал. 2 от НПК като е посочила основанията, поради които не приема доводите изложени в подкрепа на жалбите на въззивниците срещу присъдата.
По довода за нарушение на материалния закон:
Посоченото основание – по чл. 422, ал. 1, т. 5, във вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, също не се подкрепя от данните по делото.
Достоверността на доказателствените материали не подлежи на преобсъждане в настоящото производство, така както не подлежи и в касационното, към които основания препращат разпоредбите на чл. 422, ал. 1, т. 5 и чл. 426 НПК. Не могат да бъдат установявани нови фактически положения, поради което и не се предвижда такова касационно основание в процесуалния закон. В случая същественото е, че в хода на събиране, проверка и оценка на доказателствата е спазен регламентирания процесуален ред. При това инстанциите при установяване на правно – релевантните факти, не са възприели превратно доказателствата в разрез с правилата на формалната логика.
При възприетата фактическа обстановка двете съдилища са установили индивидуалното участие на всеки от осъдените в инкриминираната с обвинителния акт престъпна дейност, конкретизирали са отделните им действия насочени към постигането на желания от тях общ престъпен резултат по всеки един от наказателните състави предмет на обвинението и в съответствие с това са определили и наказанията им, при отчитане на всички значими за това обстоятелства.
Отделните деяния включени в съвкупността от престъпления са се изразили и в съвкупност от действия, които ясно са разграничени от съдилищата като при това са посочени и елементите изпълващи фактическия им състав.
По довода за явна несправедливост на наложеното наказание и присъдено обезщетение:
Настоящата инстанция счита, че и това възражение с искане за намаляване размера на наказанията на осъдените, без да са посочени в исканията конкретни доводи, се явява изцяло неоснователно. В тази връзка и от двете съдебни инстанции са подложили на внимателен анализ всички ония обстоятелства, които по смисъла на закона се явяват отегчаващи или смекчаващи отговорността за дейците.
При индивидуализация на санкциите първоинстанционният съд е отчел чистото съдебно минало, трудовата заетост за подсъдимите Х., П., Т., М., за подсъдимия Х. и обстоятелството, че е студент, липсата на лоши характеристични данни, за подсъдимия Т. – полагането на грижи за болната му майка, за подсъдимата М. – отглеждането на малолетно дете, за подсъдимия Г. – недоброто здравословно състояние, за подсъдимия Х. -младата възраст; обстоятелството, че е учащ, средата му като смекчаващи отговорността обстоятелства, а като отегчаващи -интензитета на престъпната деятелност, обществената опасност на деянията, степента на участие на осъдените, за подсъдимите Г. и Х.- отрицателните характеристични данни, извеждащи се от съдебно им минало.
Като е взел предвид горните смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, ПРС е диференцирал наказанията на подсъдимите за престъпленията по чл.142а, чл.143 и чл.274 от НК. При тяхното определяне е отчетен интензитета на престъпната деятелност на осъдените, приноса на всеки един от тях, степента на обществена опасност на деянията, обстоятелството, че се касае за множество престъпления, извършени в съучастие.
При проверката си Пловдивският окръжен съд е направил констатацията, че при индивидуализиране наказанията на Х., П., Т. и М. за престъплението по чл.142а от НК неправилно е прието, че са налице многобройни смекчаващи вината обстоятелства, при които наказанията им са били определени при условията на чл. 55, ал.1, т.1 от НК. Изложени са съображения, че деянието им по чл.142а от НК не се характеризира със значително по-ниска степен на обществена опасност от характерните за този вид престъпления, за да се приложи разпоредбата на чл.55 от НК и поради това, определените им наказанията се явяват несправедливи, но поради липса на протест от прокурора или жалба от частния обвинител, въззивният съд не може да коригира присъдата на първоинстанционния съд в тази й част. Вярно е и отразеното в мотивите на решението, че непосочването на чл.55 от НК, а само на чл.54 от НК в диспозитива на обжалвания съдебен акт за тези подсъдими, не представлява съществено процесуално нарушение.
Настоящият съдебен състав споделя изводите на решаващите по фактите съдилища, че макар за подсъдимите, с изключение на подсъдимия Г., да са налице формалните изисквания на чл.66 от НК, за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправянето им е необходимо същите да изтърпят реално наложените им общи най-тежки наказания лишаване от свобода.
Тук е мястото да се отбележи, че по делото е била назначена съдебномедицинска експертиза, която е дала заключение, че от престъпното поведение на осъдените, на Л. са били причинени и несъставомерни по чл. 143, чл. 142а и чл. 274 от НК последици, след оказаното му насилие и изразяващи се в получени травматични отоци, кръвонасядания и охлузвания по кожата на главата и шията, множество кръвонасядания и охлузвания по цялата част на гръден кош, счупване на 9-то и 10-то ребро вдясно, множество травматични отоци, кръвонасядания и охлузвания по кожата на горните и долните крайници като вещото лице е уточнило, че травматичните увреждания са причинени от множество удари, нанесени по различен начин, от няколко лица, с различни предмети, в близко време едни от други.
Именно с оглед на това, не са налице многобройни или изключителни смекчаващи вината обстоятелства за престъпленията, по които искателите са осъдени/с изключение на това по чл. 142а НК, по отношение на което бе изложен коментар по-горе/ и да се направи извод, че и най-лекото предвидено в закона наказание ще се окаже несъразмерно тежко с извършеното, за да се приложат разпоредбите на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК и се определи под предвидения в закона минимум, с отлагане изпълнение на наказанията. Затова настоящата инстанция счита, че наложените наказания и ефективното им изпълнение се явяват напълно справедливи, съобразени с данните за обществената опасност на деянията и дейците и с целите по чл. 36 НК.
Размерът на определеното обезщетение за причинените на пострадалия неимуществени вреди не е завишен, а е съобразен с претърпените от Л. физически и психически тормоз, физически болки и страдания, унижения, потъпкване на достойнството му на млад човек, чувство на безпомощност, страх, силно притеснение за живота и здравето му, обострянето и отключването на нов болестен епизод в психичното му състояние. В съответствие с общоприетия обществен критерий за справедливост, въплътен в нормата на чл. 52, във вр. чл. 45 ЗЗД и установената съдебна практика за подобни случаи, настоящият съдебен състав счита, че присъденият размер на обезщетенията е напълно справедлив.
Ето защо, исканията на осъдените М. В. Х., Д. А. М., А. С. Х., Д. Д. П. и Д. Е. Т. се явяват изцяло неоснователни, поради което следва да бъдат оставени без уважение.
Водим от горното и на основание чл. 426, във вр. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, съставът на трето наказателно отделение при Върховния касационен съд
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията на осъдените М. В. Х., Д. А. М., А. С. Х., Д. Д. П. и Д. Е. Т., за възобновяване на наказателното производство по внохд № 1656/2011 год. на Пловдивския окръжен съд и ОТМЯНА на постановеното по него решение № 38 от 15.02.2012 год.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: