Р Е Ш Е Н И Е
№ 221
София, 26.05.2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на единадесети март, две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
при участието на секретаря Стефка Тодорова
изслуша докладваното от съдията Н. Зекова
гражданско дело № 378/2008 година.
Производство на касационно обжалване на основание чл. 218а ГПК. /отм./
Подадена е касационна жалба от О. П. против решение на Пловдивския окръжен съд по гр. д. № 2298/2006 год.
Ответниците по касация, ищци по делото, Н. В. А. и М. В. А., двамата от гр. П., считат жалбата за неоснователна и молят да бъде оставена без уважение.
След проверка, касационният съд установи следното:
Пловдивският окръжен съд с въззивно решение от 19. 11. 2007 г. по гр. д. № 2298/2006 г. е оставил в сила решението на Пловдивския районен съд по гр. д. № 3750/2005 г., с което е осъдена О. П. да заплати на Н. А. и М. А. , на всеки от тях поотделно, сумата 8761 лв.- обезщетение за неоснователно обогатяване за периода от 1. 4. 2003 г. до 31. 7. 2003 г., в размер на пазарния наем на празно дворно място, парцел ****, имот пл. № 4* кв. 61 по плана на гр. П. градска част. Въззивният съд е ангажирал отговорността на общината за заплащане на присъдените суми, като се е позовал на решението по гр. д. 8419/2003 г. на Пловдивския районен съд, приемайки, че с това решение, със сила на пресъдено нещо, е решен въпроса, че за посочения период от време, общината е ползвала процесния имот без основание и дължи на ищците обезщетение по 8850 лв. и обезщетение за забава по 88.50 лв. Прието е, че по настоящото дело се претендира само разликата между присъденото частично обезщетение по гр. д. 8419/2003 г. на ПРС и цялото дължимо обезщетение.
Изводите и решението на окръжния съд са постановени при съществено нарушение на съдопроизводственините правила – основание за отмяна по чл. 218б, б.”в” ГПК./отм./
Съгласно чл. 221, ал. 1 ГПК /отм./ силата на пресъдено нещо на окончателното съдебно решение се разпростира само за искането, което е предмет на делото. Искът, уважен от Пловдивският районен съд по гр. д. № 8419/2003 г., е предявен като частичен и уважен до размер на сумата 88.50 лв., за всеки от ищците, като обезщетение за лишаване от ползване на имота и до размер на 0.95 лв., за всеки от ищците, обезщетение за забава на плащането. Съгласно чл. 189, б.”г” ГПК /отм./ произнасянето на съда по предявеното искане се материализира в диспозитива на решението, следователно, силата на пресъдено нещо на решението по гр. д. № 8419/2003 г. ПРС важи само за присъдените суми от по 88.50 и 0.95 лв.. Въззивният съд по настоящото дело, фактически, се е позовал на констатациите и изводите на решаващия съд по горепосоченото дело, изложени в мотивите към диспозитивното му решение, като предвижда чл. 189, ал. 2 ГПК /отм./, но мотивите към съдебното решение не се ползват със сила на пресъдено нещо – ТР № 1/2001 г. ОСГК, т. 18.
Решаващият съд е нарушил чл. 188, ал. 1 и ал. 2 ГПК /отм./, като не е изпълнил задължението си за преценка по свое убеждение на доказателствата и доводите на страните и да основе решението си върху обстоятелства, които той е приел за установени. В исковата молба ищците са заявили че претендират обезщетение за лишаването им от ползване на дворно място, посочено само по квадратура и административен адрес. Ответникът е направил възражение, че така посоченият имот не е урегулиран и е поискал назначаване на техническа експертиза по регулационния статут на имота, което доказателство не е било допуснато от съда. При това положение не е ясно, как първоинстанционният и въззивният съд са приели, че имотът, собственост на ищците, придобит по наследство от починалата през 2002 г. тяхна майка В, представлява парцел **** в кв. 61 по плана на гр. П.. Към досието на делото е приложено решение от 30. 6. 2004 г. по адм. д. № 645/2001 г. на Пловдивския окръжен съд, в което се съдържат данни, че имотът е реституиран на наследодателката на ищците по административен ред, че не е нанесен в кадастъра и по действащия план, одобрен 1985 г., на същото място е отреден парцел **** – паметна зала на Ц. Л. Претенцията за заплащане на обезщетение за лишаването на ищците от ползване на собствения им имот предполага, че имотът е обособен и юридически индивидуализиран, т. е. отразен в кадастралния и териториално – устройствения план. Съгласно чл. 86а ППЗТСУ /отм./, ДВ бр. 6/1998 г., имотите, върху които правото на собственост се възстановява по реда на реституционните закони, следва да бъдат нанесени в кадастралния план, съгласно процедурите по чл. 32 ЗТСУ /отм./. По настоящото дело не е установено и не се твърди, че теренът, за които ищците твърдят, че е тяхна собственост, представлява урегулиран поземлен имот по действащия устройствен план. Същевременно, по делото са събрани доказателства, които съдържат данни, че върху претендирания терен съществуват части от сгради и са реализирани благоустройствени мероприятия, които имат значение при преценката за териториалния обхват на реституцията и съответно, очертаване на кадастралните граници на имота.
Върховният касационен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решението от 19. 11. 2007 г. по гр. д. № 2298/2006 г. на Пловдивския окръжен съд и ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: