О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 223
София, 12.02.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети декември, две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдията Н. Зекова
дело № 5563/2013 година.
Производство по чл. 288 ГПК.
П. К. от [населено място] е подала касационна жалба против въззивното решение по гр. д. № 68/2013 г. на Пловдивския апелативен съд, приложила е изложение на основанията за допускане на касационно обжалване и съдебна практика.
Ответникът Д. Б. счита жалбата за неоснователна и моли да не се допуска касационно обжалване.
След проверка, касационният съд установи следното:
Пловдивският апелативен съд, с обжалваното решение, постановено на 22. 05. 2013 г. е потвърдил решението на Пловдивския окръжен съд по гр. д. № 1766/2008 г., с което са отхвърлени предявените от П. К. срещу Д. Б. искове за заплащане на сума в размер на 31 000 лв., представляваща 50% дял от имуществото /конкретно описано/ на търговското предприятие на [фирма] и за заплащане на сума в размер на 41 250 лв., представляваща 25% от дяловия капитал на дружеството [фирма]. Въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд и изложил допълнителни съображения за неоснователност на исковете поради недоказване твърденията на ищцата, че тя има принос в придобиване на активите на ответника Б. от упражняваната търговска дейност.
Искането за допускане на касационно обжалване е заявено на основание чл. 280, ал. 1 , т. 1 ГПК – произнасяне на въззивния съд по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, и е основателно.
Съгласно принципа на служебното начало по чл. 7 ГПК, във връзка с чл. 269 ГПК, въззивният съд е длъжен да се произнесе по въпросите, поставени във въззивната жалба като следи за извършените процесуални действия от страните и съдейства за изясняване на делото. Във въззивната жалба вх. № 30178/23. 11. 2012 г. изрично е поставен въпроса за допуснати от първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения при оценката на гласните доказателства. Във въззивната жалба са изтъкнати обстоятелства за злоупотреба с право при кредитиране на една група свидетели, които имат впечатления от живота на страните през последните няколко години и дерогиране на факти, установени от други свидетели, касаещи значително по-дълъг период от началото на съпружеския живот на страните и конкретни данни за материална помощ / покупка на апартамент от бащата на ищцата/ и битова помощ – местоживеене на семейството на страните в дома на родителите на ищцата в [населено място], с подпомагане в домакинството и отглеждането на децата, както и данни от счетоводната експертиза за извършени от ищцата сделки по търговската дейност на ответника.
При формиране на решаващия извод, че ищцата няма принос в активите на ответника, придобити от търговската му дейност, въззивният съд е допуснал противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС относно доказването и доказателствената тежест по чл. 153 и чл. 154 ГПК. Не са изложени мотиви по поставените във въззивната жалба въпроси за допуснати процесуални нарушения при обсъждане на доказателствата от първоинстанционния съд, както изисква чл. 235 ГПК. Първоинстанционният съд не е кредитирал показанията на двете свидетелки, посочени от ищцата поради роднинската им връзка. Предвидената в чл. 172 ГПК възможност за преценка на такива свидетелски показания обаче не е обусловена само от наличието на възможна родствена заинтересованост, а се съпоставя с всички други данни по делото. Първоинстанционният съд не е направил такава съпоставка и не е мотивирал решението си да дерогира показанията на въпросните свидетелки, което въззивният съд е следвало да констатира. В отговора на ответника по исковата молба /л. 27 от досието на гр. д. №1766/2008 г./ същият е заявил, че първоначално придобитият от страните апартамент е закупен със средства от заеми. Съгласно чл. 131, ал. 3 ГПК той е бил длъжен да посочи доказателствата за този факт и да представи писмени доказателства. В отклонение от това правило, и в отклонение на чл. 146, ал. 3, чл. 147 ГПК, в с. з. на 8. 12. 2008 г. / л. 129 / ответникът е поискал да представи писмени доказателства за този заем, съдът е уважил искането, но до приключване на първоинстанционното и въззивното производство доказателствата не са представени. С оглед на тези обстоятелства, въззивният съд е следвало да приложи принципа за разпределение на доказателствената тежест и да посочи като недоказано обстоятелството, заявено от ответника, че първият апартамент на страните е закупен чрез заем. При такава констатация, решаващият съд би могъл да оцени като достоверни показанията на свидетелките на ищцата, че апартаментът е закупен със средства дадени от нейния баща, а обстоятелството че те не посочват точната покупна цена на имота, може да бъде преодоляно от познанията на съда на база на опитните правила или с помощта на вещо лице. В тази връзка съдът не е спазил задължението си по чл. 146, ал. 2 ГПК да указва на страната, че следва да представи доказателства .
Произнасянето на въззивния съд в обжалваното решение относно доказването на спорните факти е в отклонение от правилата на ГПК и в противоречие с практиката на ВКС – решение по гр. д. № 1086/2009 г., второ гражданско отделение, решение по гр. д. № 1183/2009 г., трето гражданско отделение, постановени по реда на чл. 290 ГПК, поради което следва да се допусне касационното му обжалване.
Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 22. 05. 2013 г. по гр. д. № 68/2018 г. на Пловдивския апелативен съд.
УКАЗВА на жалбоподателката П. К. да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 1445 лв. и представи по делото документ за внесената сума в едноседмичен срок от съобщението.
След изпълнение делото да се докладва за насрочване в съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: