Р Е Ш Е Н И Е
№ 223
Гр.София, 16 юни 2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети май, две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИНА НАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
ГАЛИНА ЗАХАРОВА
При участието на секретаря ЦЕКОВА
В присъствието на прокурора ГЕНЧЕВ
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 550/14 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда № 38/05.07.13 г.,постановена от ОС-Плевен /ПлОС/ по Н.Д.804/12 г., подсъдимият Н. Л. Ч. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.123,ал.1,пр.2 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от три години. Той е оправдан по част от вменените му по специалното законодателство /след изменение на обвинението/ разпоредби. Осъден е да заплати на конституираните като граждански ищци Л. и К. П. обезщетения за неимуществени вреди в размер на по 80 000 лв., като исковете в останалата част до 100 000 лв. са отхвърлени като неоснователни.
С решение № 226/16.12.13 г., постановено от АС-Велико Търново /ВтАС/ по В.Н.Д. 238/13 г., по жалба на Ч. присъдата е изменена, като подсъдимият е оправдан за част от нарушенията на специалното законодателство, за извършването на които е осъден, намалено е наложеното му наказание лишаване от свобода на една година и са редуцирани присъдените граждански искове, отмерени на по 50 000 лв.за всеки граждански ищец.
Срещу така постановения съдебен акт е постъпила жалба на подсъдимия чрез неговия защитник, в която са релевирани всички касационни основания по чл.348, ал.1,т.1-3 НПК. В допълнение към жалбата се поддържат основанията по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Обобщено казано, се иска отмяна на решението и оправдаване на дееца поради наличие на предпоставките по чл.24, ал.1,т.1 НПК, връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд или при уважаване на претенцията за допускане на съществени процесуални нарушения от първата инстанция-на друг състав на ПлОС и алтернативно на последно място-намаляване размера на наложеното наказание, определяне на същото при условията на чл.55 НК и значително намаление на определените обезщетения за неимуществени вреди, предвид съпричиняване от страна на работника.
Постъпила е жалба и от частните обвинители и граждански ищци Л. и К. П., атакуваща преценката на въззивната инстанция относно съпричинителско поведение на потърпевшия. Иска се отмяна на обжалвания съдебен акт и оставяне в сила на първоинстанционната присъда в тази част /с каквото правомощие при първо разглеждане на делото пред себе си ВКС не разполага; по-скоро се настоява за приложение нормата на чл.354,ал.2,т.5 вр.ал.1, т.3 НПК/.
Постъпило е възражение срещу жалбата на частните обвинители и граждански ищци от Ч. чрез негов защитник, в което се обосновава неоснователност на същата.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият, редовно призован, не се явява, но чрез двама свои защитници поддържа жалбата си с допълнението към нея, както и възражението срещу процесуалния документ на повереника на Л. и К. П..
Представителят на частните обвинители и граждански ищци /от които се явява лично само единият- К. П./, поддържа жалбата с изтъкнатите в нея доводи и моли да не се уважава тази на касатора. Признава известна основателност на последната, но моли ВКС директно да прецени кои нарушения, вменени на подсъдимия, са в пряка причинна връзка с настъпилия противоправен резултат, обосновавайки същите и наблягайки на тяхното наличие в производството.
Представителят на прокуратурата счита, че ако ВКС намери за присъстващи нарушенията на процесуалните правила с оглед качеството на въззивния съдебен акт, то следва да бъде отменено решението на ВтАС и делото да бъде върнато за ново гледане на друг състав на този съд. Ако не- да бъде решено по предложения от повереника на частните обвинители и граждански ищци П. начин.
Пълномощникът на частния обвинител К. П., призован чрез законния му представител П. П. /неявяващи се пред тази инстанция/, моли атакуваният съдебен акт да бъде оставен в сила.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбите и изложените в тях доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:
ПО ПРЕТЕНДИРАНИТЕ ПРОЦЕСУАЛНИ НАРУШЕНИЯ:
Най-напред трябва да бъде уточнено, че в допълнението към жалбата на подсъдимия, представено пред ВКС, са релевирани няколко нарушения на процесуалните правила, едно от които се претендира да е от категорията на абсолютните такива. Проекцията на направената от защитата оценка е, че ако бъде отсъдено действително наличие на визираните нарушения, съдбата на производството следва да бъде решена по повод тях, без значение какви са останалите възражения по същество. Такъв ще бъде и предприетият от настоящата инстанция подход.
1/ Твърди се, че съставът на въззивния съд, разгледал делото, е определен в нарушение на закона. В насока на необходимостта от възприемане на тази идея е посочено разрешението, дадено по решение № 168/13 г. на 3 н.о. на ВКС на РБ /не е допълнено, че е от 07.05.13 г.,постановено по К.Н.Д.121-13 г./. Съобразно него, когато в състава на проверявания съд е включен член-съдия, който не е избран по предписанията на закона и по-конкретно, това е станало в нарушение на чл.7 и 9 ЗСВ, е допуснато съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните по чл.348,ал.3,т.3 НПК, тъй като делото е разгледано и решено от незаконен състав.
В този контекст процесуалната картина по настоящото производство е следната: на страница, описана като първа от въззивното дело, но подредена на второ място, е приложен протокол за избор на докладчик с дата 09.09.13 г., с час на разпределение 11.27.40 ч. и разпределящо лице деловодител М.П.. Според същия, при изключване на определени съдии от наказателното отделение на ВтАС, за които е налице задължително процедурно основание за това, изборът на докладчик следва да бъде направен между съдиите Т., В. и С.. На л.2 от делото, приложен на челно място в самото него, на 09.09.13 г. заместник-председателят на ВтАС /без обозначаване на час/ е образувал настоящото дело под № 238/13 г., насрочил го е за 28.10.13 г.-11.30 ч., описал е кои съдии не участват в разпределението /поради наличие на определена законова забрана/ и като съдебен състав, следващ да разгледа делото по същество, е посочил единствените трима съдии, които са легитимирани да сторят това, подчертани поименно по-горе. Сред тях като докладчик е изписан съдия З. Т..
Не може да не се обърне внимание на обстоятелството, че в кориците на делото липсва документ от компютърната система за избор на докладчик сред единствените трима съдии, за които няма процесуална пречка да формират състав и да разгледат въззивното наказателно производство. По приложения протокол за избор на докладчик е определен съставът, при това по старшинството на участващите в него съдии. Оглеждайки същия, не може да се стигне до извод, че след като съдия Т. е изписан първи, то следователно той е определен за докладчик по делото. Прави впечатление, че в разпореждането на председателя на наказателно отделение на ВтАС имената на тези трима съдии са написани с различна по цвят химикална паста /червена/ от останалата част на ръкописно попълненото съдържание на бланката /черна/. Това може да индицира различно време на създаване на отделните части на коментирания документ във връзка с евентуално наличие на протокол за случаен избор на докладчик, но не е в състояние да замести отсъствието му в кориците на делото.
Прави впечатление освен това, че определеният въззивен състав не е изготвил дължимо по силата на чл.327 НПК определение за насрочване на делото от свое име /разпореждането на заместник председателя не е относимо в процедурен план към тази разпоредба/, което е бил задължен да стори, независимо дали е отправено доказателствено искане към него. Това е така най-малко заради служебния почин, който може да изисква упражняване на определени правомощия от страна на второстепенния съд /втори първи такъв по съществото на производството/ по отношение на разпит или преразпит на подсъдим, преразпит на свидетели и вещи лица или събиране на доказателства чрез нови гласни доказателствени източници. Такъв въпрос обаче не се повдига от защитата и ВКС го споменава само за изчерпателност, без да го намира сам по себе си за толкова засягащ правата на страните в производството, че на собствено основание по силата на чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК да води до отмяна на атакувания съдебен акт.
Предвид изложеното по-горе, трябва да се направи анализ на дължимите законови норми, практиката на националните съдилища и на ЕСдПЧ, относими към настоящата проблематика. Общо казано, справедливостта на проведения процес, обмислен от защитата в светлината на чл.7,ал.1 ЗСВ и чл.6, §1 ЕКЗПЧОС, изхожда от обстоятелството, че съдът, разглеждащ делото по същество, е нужно да бъде конструиран в съответствие със заложените в чл.9 ЗСВ предписания- случаен подбор, което е гаранция за непрекрачване на границите на постулатите, заложени в основата на разпоредбата на чл.348, ал.3, т.3 вр. ал.1, т.2 НПК. Съгласно чл.9,ал.2 ЗСВ принципът на случайния подбор при разпределението на делата в съдилищата, се прилага в рамките на колегиите /това важи за ВКС/ или отделенията /за останалите съдилища, в които има специализиране по материи/ и важи и за докладчика по делото. Изложеното води до заключение, че след като този по настоящия казус не е определен на обсъждания принцип, следва да се има предвид разрешението, дадено по решение № 168/07.05.13 г., постановено от ВКС, 3 н.о.по К.Н.Д.121/13 г., заявява защитата.
В конкретния случай, както бе посочено, съответното по закон разпределение е станало в рамките на наказателното отделение на ВтАС. Очевидно е по приложените по делото писмени данни, за чиято достоверност никой не спори, че единствените трима съдии от наказателно отделение на ВтАС, които не са били ограничени по силата на разпоредбата на чл.29,ал.1 НПК да участват в разглеждане на въззивното дело, са посочените от компютърната програма- Т., В. и С.. Тук именно е акцентът при разрешаването на процесното възражение за незаконен състав- на практика се спори, че в рамките на тези трима съдии председателят на наказателното отделение на въззивния съд своеволно /доколкото чл.168 вр.чл.106, ал.1,т.1 ЗСВ не му разрешава това/ е определил докладчик, което при всички случаи следва да бъде разгледано в контекста на тезисите на посоченото решение на ВКС като препятстване на задължението за разглеждане на делото от законен състав.
ВКС не може да се съгласи с този формален подход. Поначало принципът на разпределение на делата при съответствие на нормите, разписани в ЗСВ, е ясен и не подлежи на специфичен анализ. Без съмнение в конкретния случай, дори и при параметрите с оглед единствените трима човека, които са били в процесуално състояние да участват в разглеждане на делото, е следвало докладчикът да бъде определен на принципа на случайния подбор.
Погледнато на обща плоскост, решенията на ЕСдПЧ по делата П. срещу Белгия, К. срещу Кипър, М. срещу Русия, К. срещу Гърция, се занимават с конкретни разрешения по националното законодателство, в контекста на законодателно прогласеното администриране на делата и по този повод са тълкувани с оглед разглеждане на производството от безпристрастен съд. Генералният извод, който се прокарва през решенията е, че ако процедурата е била открита /отворена/ за съмнения, то следователно е налице нарушение на чл.6, §1 от ЕКЗПЧОС. Този стандарт не може да стои встрани от установената по конкретното дело фактология и правно разрешение на съответната национална система, освен ако последната не дава достатъчно гаранции за спазване на принципите. Затова се дължи установяване на стандарта по всяко производство, при разглеждане и на възведените в някои от посочените решения обективен и субективен тест при осмисляне на възражение за незаконен състав. Без да спори с конкретиката по фактите, установена по К.Н.Д.121/13 г. на ВКС на РБ, 3 н.о., ВКС в този му състав не би могъл да се съгласи, че изведените заключения в принципен план и по-специално за правомощията на председателя на съда /т.176,182 и 184 от решението по делото М. срещу Русия/, са относими към всяко наказателно дело, по което има поставени на преглед такива въпроси за размишления. Това е вярно само, ако фактологията и разрешението по правните норми между отделните държави е идентично.
Поне що се касае до конкретния казус, както бе съобщено, съдебният състав е определен законосъобразно, доколкото само трима са съдиите от наказателно отделение, които са можели да участват в разглеждане на делото по същество, фактически са сторили това. Единственото нарушение остава определянето на докладчик от страна на заместник-председателя на съда, ръководител на наказателно отделение. Защо той насрочва делото, а не съдебният състав, който ще го разглежда по същество, е въпрос на организация, която не може да бъде разисквана от този съд. Но определянето на съдията-докладчик, по видимия от представените доказателства начин, е незаконосъобразен. Ако след правилно проведен случаен подбор на докладчика, беше разпоредено разместване или заместване по причини, изискващи административна намеса заради прилагане практиките на доброто администриране на делата /например внезапно заболяване на докладчик и необходимост делото да се разгледа в насроченото време поради призоваване на лицата/, въпросът би имал различно разрешение. Понастоящем обаче формалното престъпване на нормата на закона е налице.
Оттук насетне трябва да се отговори на следващия въпрос- това нарушение създало ли е такава сянка на съмнение върху безпристрастността на разгледалия делото съдебен състав, при ясните изводи за докладчика като негов основен представител, че да доведе обезателно до извод за наличие на съд, несъставен в съответствие със закона по чл.6, §1 ЕКЗПЧОС и следователно до преценката за незаконен състав по смисъла на чл.348,ал.3,т.3 вр.ал.1,т.2 НПК. Разискването е наложително, защото нарушението на принципа на случайния подбор, прогласен в нормата на чл.9 ЗСВ, не може да се разглежда изолирано от нормите на чл.29 НПК. Незаконността на състава се определя от обективно наличие на конкретни обстоятелства, отразяващи се върху безприсрастността на съдията и даващи основание за отвод.
Отговорът на така поставения въпрос е отрицателен. Няма никакви устойчиви характеристики, които да бъдат разгледани на плоскостта на обективния и субективен тест за оценка на безпристрастността на докладчика и респективно на съдебния състав, съставен от единствените възможни лица от наказателно отделение, за да се изведе присъствие на изискваното нарушение.
Спецификата на мотивите на решението на въззивния съд ще бъде обсъдена по-долу, но общият извод досежно тях в контекста на коментираното, е, че те не подсказват /субективно/ и не показват /обективно/ предубеждение на докладчика, обосноваващо негова пристрастност, което да го лишава от възможността да участва без предразсъдъци в решаващия съдебен състав. Затова определянето на З. Т. като докладчик от страна на заместник-председателя на ВтАС, въпреки че страда от разисквания порок, не може да бъде обозначено като нарушение на чл.6, §1 ЕКЗПЧОС. Предвид казаното, следва да бъде отхвърлен доводът на защитата, изложен в допълнението към касационната жалба, за наличие на абсолютно процесуално нарушение, изискващо отмяна на атакуваното съдебно решение и връщане на делото за разглеждане от друг състав на въззивния съд.
2/ Следващото претендирано нарушение, което се повдига за пръв път пред настоящата инстанция, макар и неоценимо на плоскостта на абсолютно съществено такова, е дотолкова сериозно, че е нужно обсъждането му на второ място. В допълнението към касационната жалба се твърди, че подсъдимият е признат за виновен по обвинение, предявено в нарушение на процесуалните правила. Тук следва да се направят процедурни уточнения.
Първоначално по образуваното пред ПлОС Н.Д.1122/11 г. Ч. е признат за невиновен и оправдан. С решение № 244/18.10.12 г., постановено от ВтАС по В.Н.Д.254/12 г., съдебният акт е отменен по прокурорски протест и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд. При новото разглеждане на делото по Н.Д.804/12 г.по описа на ПлОС прокурорът е поискал и съдът е допуснал спрямо така внесеното с обвинителния акт обвинение да се приложи чл.287, ал.1 НПК поради „съществено изменение на обстоятелствената част”.
Въпросът, който се поставя от защитата в тази връзка и който по мнение на ВКС трябва първо да бъде разгледан поради принципната му същност, е допустимо ли е изменение на обвинението от прокурора извън първоначалното разглеждане на делото пред първоинстанционен съд. В насока на отричане на такова развитие на процеса защитата е отразила съображение, че ако е допустимо изменение на обвинението всеки път, когато делото се връща за ново произнасяне, това би означавало последващите инстанции да разглеждат различни обвинения и да липсва реален инстанционен контрол по едно и също обвинение.
Изразената позиция изисква размишления по същността на института на изменение на обвинението в съдебно заседание и неговото място в актуалния НПК. През по-голямата част от действието на стария НПК, в сила до 29.04.2006 г., двете фази на наказателния процес бяха равностойни, Допустимостта на изменение на обвинението при повторно разглеждане на делото пред първостепенен съд се е приемала на база съвсем различен процесуален регламент, когато съдът е имал широки правомощия да връща делото за доразследване. Резултат от последното е било изготвяне на нов обвинителен акт и провеждане на процес, в рамките на който подсъдимият е разполагал с всички възможни процесуални средства за защита.
В чл.7 от настоящия НПК се предвижда централно място на съдебното производство. На досъдебното такова е отредена помощна роля. Подготовката на последното обаче предполага събиране и оценка на доказателствен материал, така че да може да се обоснове качествено потенциално вносим в съда обвинителен акт или съответен акт по приключване на наказателното производство. Казаното изисква не само полагане на процесуални усилия, но и компетентно упражняване на правомощия. Като господар на процеса /dominus litis/ на досъдебната фаза прокурорът ръководи същата. Той не следва да разчита на внасяне на неперфектен обвинителен акт в съда и в хода на провеждане на съдебното следствие да уточнява позицията си по обвинението и да го поправя. Изискваната качествена дейност на държавното обвинение на досъдебното производство е необходима и предвид възможността с внасяне на обвинителен акт да се подходи към активиране на диференцирани процедури- споразумение между прокурор от съответната първоинстанционна прокуратура и обвиняемия /в родов смисъл/ и неговия защитник или съкратено съдебно следствие във втората оповестена в процесуалната норма хипотеза на чл.371, т.2 и сл.НПК.
И в настоящия НПК- чл.287,ал.1- българският законодател е предвидил възможност за изменение на обвинението след проведено пълноценно съдебно следствие, доколкото се е старал да минимизира връщане на делото на досъдебното производство, включително и с измененията на НПК, прогласени в бр.32 от 2010 г. на Държавен вестник, относими към правомощията на ВКС-чл.354, ал.3 НПК- присъдата и решението да бъдат отменени и делото да се върне само на първата или втората инстанция. Изменението на обвинението се явява изключение от нормалното развитие на процеса. То освен това трябва да отговаря на определени процесуални правила, за да гарантира защитата на останалите страни в процеса и в частност на подсъдимия.
В съдебно заседание представителят на държавното обвинение е нужно да генерира лични усилия по набиране на относим към обвинението, внесено от прокуратурата като институция доказателствен материал. Негово е задължението още при първото разглеждане на делото пред първостепенен съд да преценява събраните на съдебното следствие доказателства в светлината на обсъждания текст и да ползва даденото му по закон право да измени обвинението. Съдът няма служебен почин нито сам да стори, нито да инициира това. Да приемем,че както е по това дело, при първото разглеждане на същото пред първоинстанционен съд с провеждане на редовно съдебно следствие, в хода на което ролята на представителя на държавното обвинение е повече от съществена, той не е поискал изменение на обвинението. След постановяване на съответния акт производството пред горестоящия съд по протестиране или обжалване се развива в рамките на обвинението, каквото е то по обвинителния инструмент. Държавната обвинителна власт не може да претендира различие, дори и да съзнава неблагополучия на своята теза, породени от неправилно оценяване на липса на възможност за изменение на обвинението.
Такова е нормалното развитие на процеса, при което пропускът да се поиска изменение на обвинението пред първата инстанция се явява фатален. Той е неотстраним с искания на обвинителната власт за връщане на делото, защото съгласно ТРОСНК 2/02 г. прокурорът не може да претендира отмяна на съдебния акт заради собственото си бездействие. Няма легитимация и за частното обвинение да стори това, защото то винаги е функция от държавното. Съдът от своя страна, който играе ролята на арбитър, няма правомощия да прояви самоинициатива и да отмени атакувания съдебен акт поради необходимост да бъде направено изменение на обвинението, конкретно както е в случая по чл.287,ал.1 НПК. Това е така, тъй като той контролира процесуалната дейност на долустоящия съд, а не поведението на страните.
Казаното току-що рефлектира и върху принципно приетото от съдебната практика положение да не е допустимо да се прави изменение на обвинението пред второинстанционен съдебен състав. Най-просто казано, прието е при триинстанционното производство,че това не е допустимо поради лишаване на подсъдимия от една инстанция, в рамките на която да се защитава по вменените му факти и право. Но също така е аргумент в подкрепа на позицията за недопустимост на изменение на обвинението при новото разглеждане на делото, тъй като при противната теза не би се препятствала възможността присъдата да бъде отменяна и заради пропуск на прокурора да повдигне ново обвинение по чл.287,ал.1 НПК.
Съобщеното дотук определя и позицията на настоящия съд по отношение на възможността за допускане на изменение на обвинението при повторно разглеждане от първостепенен съд, при предишно гледане с пълноценно проведено съдебно следствие. Макар и законът да не е въвел изрична забрана, логиката на развитие на процеса обосновава тезата, отстоявана от защитата. А тя е, че процесът се развива в рамките на едно обвинение. То търпи интерпретации при изрични изисквания за изменение от прокурора, но при първоначално разглеждане пред съда, не и когато делото е върнато за повторно гледане по силата на инстанционния контрол /разбира се, ако самото оплакване пред ревизиращата инстанция не е свързано със съдебен отказ в коментирания аспект и то да е уважено/. Това е така, защото контролът се осъществява в рамките на въздигнати възражения по обвинението, каквото то е внесено по обвинителен акт и връщането на делото на долустоящ съд е направено в такъв аспект. Образно казано, както е заявила и защитата, връщането на делото назад, представлява придвижване напред за процеса, в посока на решаване на предмета на производството чрез правилно постановен съдебен акт.
Проблемът за допустимостта или недопустимостта на изменение на обвинението при новото разглеждане на делото се определя от правото на защита на страните в процеса, защото е обвързан с въпроса докога могат да бъдат коригирани основните рамки на обвинението, определящи доказателствената дейност в тази връзка и съответната линия на защита. Ако се приеме, че при всяко връщане на делото на първа инстанция, прокурорът може да поправя обвинението по начин, че да преодолява уточнени в отменително решение незаконосъобразия, свързани с упражняване на неговата функция като представител на единната и централизирана прокуратура, означава инстанционното движение на конкретното дело всеки път да се явява относимо към различен предмет на обвинение, макар и в кориците на едно и също производство. Това без съмнение влияе върху възможността за адекватно организиране на защитата на страните в процеса /подсъдим, също и частен обвинител и граждански ищец/ и следва да се обмисли на плоскостта на процесуално нарушение по смисъла на чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК.
Настоящото производство е типична илюстрация за недопустима промяна на предмета на обвинението, злепоставяща правото на защита на подсъдимия. Първоначално по споменатото вече Н.Д.1122/11 г.по описа на ПлОС е оповестен оправдателен съдебен акт за Ч., като по същото е проведено съдебно следствие. В границите на възведеното с обвинителен акт обвинение прокуратурата е протестирала присъдата. В тези граници се е произнесъл и въззивният съд, като е укорил първостепенния съдебен състав за липса на дължими мотиви по приложението на текстове на специалното законодателство. Едва при повторното разглеждане на делото, с ново провеждане на съдебно следствие, прокурор от ПлОП отчита необходимост от прилагане разпоредбата на чл.287,ал.1 НПК и повдига ново обвинение, мотивирайки се със съществено изменение на обстоятелствената част. Съдът безкритично приема измененото обвинение. За определени процесуални действия е намерено, че се извършват само при първо гледане на делото /като например конституирането на частни обвинители и граждански ищци/, а специално за изменение на обвинението, осъществявано от прокурора, че е възможно да се допусне и при повторно разглеждане. Тази позиция очевидно не държи сметка за същността на инстанционния контрол и отразеното по-горе развитие на делото в тази връзка.
Предвид изложеното, е допуснато процесуално нарушение от категорията на съществените по смисъла на чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК. Последица от това е, че решението на ВтАС и присъдата на ПлОС следва да бъдат отменени и делото-върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.
3/ И в жалбата на подсъдимия, и в допълнението към нея се атакува незаконосъобразност на поведението на ПлОС по приемане от съда да се приложи основанието на чл.287,ал.1 НПК заради съществото на самото изменение. Държавният обвинител е заявил, че прави искането поради това, че една част от вменените на Ч. текстове на специалното законодателство, по които е повдигнато обвинение с обвинителния инструмент, са общи, а други специални, но неотносими към казуса. Т.е.,казаното по-горе по отношение на необходимостта от компетентно изготвяне на обвинението е съзряно от представител на самата прокуратура. Затова е намерено за нужно да се осъществи изменение на обвинението. То е допуснато от страна на ПлОС и подсъдимият е осъден в тази връзка. Соченият процесуален подход е одобрен от ВтАС. Изхождащият оттук въпрос е може ли по представения по делото начин да се измени обвинението?
Съгласно т.2 на ТРОСНК № 57 от 04.12.84 г.,постановено по Н.Д.13/84 г. /същото дава отговори по отменен към днешна дата процесуален закон, но е актуално до определена степен и за новата уредба на чл.287 НПК/, изменението на обвинението е съществено, когато събраните на съдебното следствие доказателства изменят фактическите обстоятелства на деянието в обвинителния акт и дават основания за прилагане на закон за същото, еднакво по-леко или по-тежко наказуемо престъпление, срещу което подсъдимият не се е защитавал. Тълкуването на това разрешение, в контекста на съдържанието на различните алинеи на чл.287 НПК, дава основание да се заключи, че когато съдът прецени, че не е налице съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението и се касае за прилагане на закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, осъждането следва да се осъществи директно с присъдата при отговор на въпросите, поставени в т.1 и 2 на ал.1 на чл.301 НПК. Това е общата рамка, в която се вмества процесуалното изследване по всяко наказателно дело. Разглеждането на факторите, обуславящи изменение на обвинението, винаги е конкретно и подлежи на доказателствено и материалноправно обмисляне.
Настоящата редакция на чл.287,ал.1 НПК, приложима и към момента на искане и допускане на изменение на обвинението в открито съдебно заседание пред ПлОС на 06.06.13 г., изисква прокурорът да повдигне ново обвинение, когато на съдебното следствие се установят основания за съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението или за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление. Правото на прокурора да повдигне ново обвинение не корелира със задължение на съда да го приеме и производството да продължи по него. Съдът като ръководещ и решаващ в съдебната фаза орган трябва да прецени не дали искането е основателно поради съдържанието му, а дали е допустимо поради това, че основанията за изменение на обвинението са установени в хода на съдебното следствие. При сравнение с редакцията на третираната разпоредба до изменението на закона с бр.32/10 г.на Държавен вестник, следва да се приеме, че тези фактори може и да са съществували на досъдебното производство, но несъмнено следва да се установят и отграничат в хода на съдебното следствие. Затова прокурорът повдига, а съдът по нарочен начин допуска измененото обвинение. В такъв смисъл е произнасянето и по соченото от защитата решение № 576/ 09.01.13 г.на ВКС, 3 н.о.,постановено по К.Н.Д. 2108/12 г.
В конкретния случай в съдебно заседание на 06.06.13 г., без да даде дължими разяснения по настъпилата промяна и откъде изхожда тя, прокурорът е повдигнал ново обвинение срещу Ч.. Същото е прието от ПлОС, без да се изложат съображения за изменени по обвинението обстоятелства, установени в хода на провежданото съдебно следствие. Видимите разлики с обвинението по обвинителен акт се състоят в това, че по него деецът е обвинен в качеството му на фактически технически ръководител на подобект „Площадкова канализация за дъждовни и битови отпадъчни води за административна сграда и захранващ водопровод”, а в съдебно заседание- в качеството му на едноличен собственик и управител на [фирма]-гр.София. Без различието да се подкрепя с конкретика, установена при съдебното следствие, са променени значително нарушените норми на специалното законодателство, попълващи бланкетния състав на престъплението по чл.123 НК.
Възражение срещу този подход е било отправено пред въззивния съд, който, общо казано, по фактите е отговорил, че новото съдебно следствие е по-широко, пространствено и казуистично проведено в сравнение с първото, с повече съдебни заседания, че са представени писмени доказателства и са разпитани подробно свидетели, чиито показания на досъдебното производство са били приобщени към годната за ценене доказателствена маса, осъществени са и очни ставки. Това изброяване по никакъв начин не е обосновало противопоставяне на довода на защитата какви са конкретните фактологически обстоятелства, приети за установени в хода на съдебното следствие /цитирането на показания на свидетели, дадени от тях на ДП, не може да бъде аргумент в коментираната посока/, за да се стигне до законосъобразно изменение на обвинението. В този смисъл е състоятелно оплакването на защитата, че въздигнатото възражение не е дължимо обсъдено.
Освен това са изброени последователно новите норми на специалното законодателство, вменени на подсъдимия /чл.11 от решението долу/. Приемайки делото да продължи да се разглежда по новото обвинение, съдът не е извел никаква мотивировка за процесуалните предпоставки, изисквани за новото обвинение – дали прокурорът е отграничил ясно кои факти са изменени и/или каква е промяната на правото; защо счита, че новите според него факти обуславят съществено изменение на обстоятелствената част; дали измененото обвинение обезпечава правата на подсъдимия по чл. 55, ал. 1 от НК /фактическата и юридическата формулировка на обвинението са ясни, тъй като конкретно и непротиворечиво индивидуализират престъплението, за което на дееца се търси наказателна отговорност по време, място, начин на извършване, цялостен фактически състав и правна квалификация/. Съдът не е разисквал допустимо ли е изменение на обвинението при бланкетни норми чрез добавяне на нови нарушения на специални правила към първоначално предявените или цялостното им заместване с нови такив