Решение на ВКС – ГК, III г.о. 8
Р Е Ш Е Н И Е
№ 224
гр. София, 22.12. 2016 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: К. ЮСТИНИЯНОВА
Е. ВАСИЛЕВ
при участието на секретаря Райна Стоименова и като изслуша докладваното от съдията Д. гр.д. № 2169/2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационни жалби с вх. № 940 от 04.02.2016 г. от Ш. Р. Ф. от [населено място], [община], чрез пълномощника си адв. Н. М. от АК-К. и с вх. № 1375 от 18.02.2016 г. от Р. Т. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Д. Д. от АК-К., против въззивно решение № 241 от 18.12.2015 г., постановено по в.гр.д. № 606 по описа за 2015 г. на Пловдивския апелативен съд, ГК, в частта му, с която като е отменено решение № 137/02.07.2015 г., постановено по гр.д. № 321/2014 г. по описа на Кърджалийския окръжен съд, с която Ш. Ф. е осъден да заплати на Р. Т. невърната главница по договор за заем от 09.04.2012 г. за разликата над 11 743,36 евро до 20 000 евро, и този иск е отхвърлен за сумата от 8 256,64 евро, както и в частта му, с която като е потвърдено решение № 137/02.07.2015 г., постановено по гр.д. № 321/2014 г. по описа на Кърджалийския окръжен съд, с която Ш. Ф. е осъден да заплати на Р. Т. невърната главница по договор за заем от 09.04.2012 г. в размер от 11 743,36 евро, ведно със законните последици. К. Ш. Р. Ф. релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение в уважената част от иска, а касаторът Р. Т. релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК на въззивното решение в отхвърлената част от иска.
С определение № 517/13.06.2016 г. по делото е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по процесуалноправните въпроси, обусловили изхода на делото, поставени от касатора-ищец Р. Т., а именно – приложимо ли е ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености, както и кои са подлежащите на установяване факти от ищеца и ответника в производство по иск с правно основание чл. 240 ЗЗД. Със същото определение не е допуснато до касационно обжалване по касационната жалба на касатора -ответник Ш. Р. Ф., въззивно решение № 241 от 18.12.2015 г., постановено по в.гр.д. № 606 по описа за 2015 г. на Пловдивския апелативен съд, ГК, в частта му, с която е уважен искът с правно основание чл. 240 ЗЗД.
К. – ищец Р. Т. поддържа оплаквания за неправилност на решението в обжалваната от него част, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В писмено становище от 18.10.2016 г. пълномощникът на касатора адв. Д. изразява становище за основателност на подадената касационна жалба, моли въззивното решение да бъде отменено в обжалваната му част и предявеният иск с правно основание чл. 240 ЗЗД да бъде уважен в пълния му предявен размер, ведно със законните последици.
Ответникът по касационната жалба Ш. Р. Ф. от [населено място], [община], не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
По поставените правни въпроси от процесуално естество, които са обусловили изхода на делото и по които е допуснато касационно обжалване, настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС, намира следното:
По поставения процесуалноправен въпрос за приложението на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., както и в решение № 240 от 26.10.2016 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 922/2016 г., постановени по реда на чл. 290 ГПК, която настоящият състав на ВКС споделя и намира за правилна. Съгласно нея ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК (чл. 133, б. „в“ ГПК отм.), изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5 000 лева не е приложимо, когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. В този случай, когато страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните. По поставения правен въпрос относно кои са подлежащите на установяване факти от ищеца и ответника в производство по иск с правно основание чл. 240 ЗЗД, също е налице задължителна съдебна практика, установена по реда на чл. 290 ГПК, която се споделя от настоящия състав на ВКС. Съгласно нея в производството по иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, доказателствената тежест да установи, че е дал заемните средства е върху ищеца, претендиращ връщането им. При оспорване на иска, ответникът следва да докаже възраженията си: че средствата са дадени на друго основание; че е налице порок на волята; че задължението е погасено и пр. факти, съобразно характера на въведените възражения срещу иска. /решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г. на ВКС, ГК, ІV г.о./. Наличието на разписка или друг документ, удостоверяващ плащане, не освобождава платеца от законовите ограничения да докаже твърдяното от него основание със свидетелски показания. Ако в разписката не е посочено основанието на плащането, по иск за връщане на даденото без основание, в тежест на ответника е да докаже основанието, на което е получил или има право да задържи полученото. С всички доказателствени средства той може да доказва какви правни и фактически действия са извършили страните във връзка с извършеното плащане (в т. ч. направени признания за факти или за обвързаност), но със свидетели той не може да докаже извършването на волеизявления, които изграждат фактическия състав на договор на стойност над 5 000 лева. Същото важи и по иск за връщане на заета сума – в тежест на ищеца е да докаже не само получаването на заема (или съществуването на старо задължение при новация), но също и постигнатото съгласие за връщането й, чрез всякакви доказателствени средства за правните и фактически действия на страните, но със свидетели той не може да докаже волеизявление на получателя на сумата, че се задължава да върне полученото в заем. В тежест на ищеца е да докаже фактите, на които основава претендираното от него право. Оспорването или неоспорването на тези факти от ответника е без значение за доказателствената тежест. Т. правопораждащи факти може да бъдат доказани с признание от ответника или от негов представител като то се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото и това също е начин на доказване. /решение № 240 от 26.10.2016 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 922/2016 г./.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, доводите на страните и като провери правилността на обжалваното решение на основание чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:
При така дадения отговор на поставените правни въпроси, изводът на въззивният съд за неоснователност на иска с правно основание чл. 240 ЗЗД за сумата от 8 256,64 евро, е неправилен.
За да постанови обжалваното решение, като е отменил решение № 137/02.07.2015 г., постановено по гр.д. № 321/2014 г. по описа на Кърджалийския окръжен съд, в частта, в която Ш. Ф. е осъден да заплати на Р. Т. невърната главница по договор за заем от 09.04.2012 г. за разликата над 11 743,36 евро до 20 000 евро, въззивният съд, е отхвърлил този иск за сумата от 8 256,64 евро, и е потвърдил първоинстанционното решение в частта му, с която Ш. Ф. е осъден да заплати на Р. Т. невърната главница по договор за заем от 09.04.2012 г. в размер от 11 743,36 евро, ведно със законните последици. В. съд е приел за установено, че между страните е бил сключен договор за заем за сумата 11 743,36 евро, която Р. Т. е превел на Ш. Ф. по банков път на 09.04.2012 г., а последният се е задължил да върне, но той не е направил това нито в двугодишен срок от предоставяне на сумата, нито до последното съдебно заседание пред въззивната инстанция, поради което искът е основателен и доказан до този размер, предвид направеното признание от ответника и независимо, че банковия трансфер е за сумата от 20 000 евро с отбелязване на основанието „паричен заем”, ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е доказал, че сумата от 8 256,64 евро е престирана по този договор за заем, тъй като е възможно с един превод да са били извършени действия по две различни облигационни отношения, както и дори разликата над 11 743,36 евро до 20 000 евро да е била дадена без правно основание, в този случай ищецът има възможност да претендира връщането й по друг ред. Приел е също така, че предвид стойността на договора, важи забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК сключването му да се установява с гласни доказателства и поради липсата на писмени такива, поради което е приел за недоказано съществуването на твърдяното облигационно заемно правоотношение, както и че са останали недоказани възраженията на ответника, че същият е изпълнил задължението си при условията на чл. 75 ЗЗД, тъй като дори да се приеме че Ф. е превел по банковата сметка на собственото на ищеца търговско дружество ”Д. иншаат” в качеството си на упълномощен представител притежавани от него парични средства, това изпълнение по сключения между страните договор за заем не е точно, защото не е направено на кредитора Т. или на овластено от него, от съда или от закона лице /чл. 75, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД/, поради което то не е прекратило задължението. Съдът е приел за недоказан фактът, че кредиторът е потвърдил изпълнението или се е възползвал от него, тъй като е безспорно, че сумата е постъпила по банковата сметка на ”Д. иншаат”, което е самостоятелен правен субект, независимо от това кой е собственик на капитала му, и при липса на данни, че Т. в качеството си физическото лице се е обогатил с внесената сума, е приел, че тя е увеличила патримониума на юридическото лице и е била използвана за покриване на специфични разходи именно на дружеството /осигуровки и вноски по банков кредит/.
По съществото на спора, Върховният касационен съд в настоящия си състав намира касационната жалба на касатора-ищец за основателна, а въззивното решение в частта му, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 240 ЗЗД, за неправилно като постановено в противоречие с материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано.
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 240 ЗЗД за връщане на дадена сума по договор за заем.
Основният мотив на въззивният съд, за да отхвърли предявеният иск за сумата от 8 256,64 евро е, че ищецът не е ангажирал доказателства за това, че страните са постигнали съгласие относно съществените елементи на договора за заем, завършен на 09.04.2012 г., със съдържанието, посочено в исковата молба, в т.ч. относно уговорената заемна сума от 20 000 евро и предвид забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК тяхното сключване не може да се установява с гласни доказателства, поради което за това обстоятелство не са обсъждани показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели Г. Х., С. Б. и Т. Т.. Предвид направеното признание от страна на ответника, въззивният съд е приел, че между страните е бил сключен договор за заем, по силата който, те са се уговорили ищецът да даде в заем на ответника сумата 11 743, 36 евро. Приел е също така, че отбелязването в документа за извършен кредитен трансфер като основание за плащане „паричен заем“ на сумата 20 000 евро, не обвързва ответника относно неговото съответствие с действителните им уговорки, тъй като това отбелязване е извършено въз основа на едностранно волеизявление единствено на ищеца (обстоятелството, че са били преведени 20 000 евро, съдът е приел като недостатъчно, за да бъде направен извод относно размера на уговорената сума, доколкото е приел, че е възможно с един превод да са били извършени действия по две различни облигационни отношения, като за връщане на сумата, представляваща разликата над 11 743,36 евро до 20 000 евро, ищецът е имал възможност да претендира по друг ред). В. съд е приел, че ответникът не сочи да е налице прихващане, а е налице изпълнение от страна на ищеца на едно негово изискуемо задължение като заемател по предходен договор за заем между страните чрез плащане на 8 256,64 евро и едновременно с това даване в заем като заемодател на 11 743,36 евро по новия договор за заем от 09.04.2012 г. Като е приел, че между страните е бил сключен договор за заем за сумата 11 743,36 евро, която ищецът е превел на ответника по банков път на 09.04.2012 г., а последният се е задължил да върне, но той не е направил това нито в двугодишен срок от предоставяне на сумата, нито до последното съдебно заседание пред въззивната инстанция, въззивният съд е уважил иска като основателен и доказан за сумата от 11 743,36 евро и го е отхвърлил за разликата до 20 000 евро като неоснователен.
Правилна е преценката на съда, че страните са валидно обвързани с договор за заем, но в нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано, въззивният съд е приел, че ответникът е получил в заем и се е задължил да върне сумата от 11 743, 36 евро, предвид направеното от него признание в отговора на исковата молба. Като е достигнал до горните изводи, без да е съобразил установената задължителна практика на ВКС във връзка с правилата на доказване, а именно, че ищецът може да докаже с всички доказателствени средства какви правни и фактически действия са извършили страните във връзка с извършеното плащане, е постановил неправилно решение. Ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК важи само за извършване на волеизявления, които изграждат фактическия състав на договор на стойност над 5 000 лева. В тежест на ответника е било да докаже възраженията си, че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и др. В случая ищецът е доказал претендираното от него право по основание и размер с писмени доказателства – банкова разписка за извършен клиентски кредитен трансфер в размер на 20 000 евро, като получаването на сумата от 11 743, 36 евро е призната от ответника. От показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели се установява, че страните по делото са били в трайни търговски отношения, по силата на които са извършвали преводи на суми във връзка със съвместната им дейност на различни основания. В тежест на ответника е било да докаже възраженията си за даване на процесната сума на различно от процесното заемно правоотношение основание, да докаже основателността на направеното от него извънсъдебно прихващане на процесното задължение с негово вземане към ищеца в размер на сумата 8 256, 64 евро, произтичащо от сключен между тях устен договор за заем от 18.01.2011 г. за сумата от 16 150 лв., както и че процесното задължение от 20 000 евро е било изцяло или частично погасено от него чрез плащане на вноски по банковата сметка на [фирма]/дружество собственост на ищеца, на което ответникът е бил търговски представител/, както и чрез плащане в брой на ищеца на три пъти по 4 000 лв., което той не сторил в процеса и преценката на въззивният съд за наличие на вероятност сумата да е дадена на различно от посоченото в разписката основание, е неправилна и необоснована, доколкото липсват относими доказателства тя да е дадена по друго правоотношение между страните. При липсата на доказателства по делото получената от ответника сума да е върната на ищеца, както и при липсата на данни част от тази сума да е дължима и платена от ищеца на друго основание, следва да се приемат за основателни оплакванията в касационната жалба, предвид наличие на писмено доказателство, преценено в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства, следва, че предмет на заемното правоотношение е сумата от 20 000 евро, която сума е престирана с банков превод от ищеца на ответника, с отбелязване – „във вид на паричен заем” и в уговорения срок за връщането й, както и предвид изпратената нотариална покана, получена на 12.11.2014 г., ответникът не я е върнал. В заключение, като е отхвърлил предявеният иск с правно основание чл. 240 ЗЗД за сумата от 8 256,64 евро като неоснователен, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено в тази част и вместо това предявеният иск с правно основание чл. 240 ЗЗД следва да бъде уважен изцяло като основателен.
По изложените съображения, следва да се приеме, че е налице поддържаното от касатора основание за неправилност на въззивното решение, допуснато до разглеждане, в частта му, с която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 240 ЗЗД за сумата от 8 256,64 евро и тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, поради което и съобразно разпоредбата на чл. 293, ал. 2 ГПК, въззивното решение следва да бъде отменено в тази част и да бъде постановено ново решение от касационната инстанция, с което предявеният иск за връщане на сумата и от 8 256, 64 евро, на основание чл. 240 ЗЗД да се уважи като основателен ведно със законните последици.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал 1 ГПК на касатора Р. Т. следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за всички инстанции, както следва: за настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 400 лв. и за платена държавна такса в размер на 360 лв., за въззивната инстанция в размер на 1 200 лв. адвокатско възнаграждение и за първоинстанционната инстанция, предвид направеното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение, в общ размер от 3 705 лв., от които адв. възнаграждение в размер на 1 704 лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение № 241 от 18.12.2015 г., постановено по в.гр.д. № 606 по описа за 2015 г. на Пловдивския апелативен съд, ГК, в частта му, с която, като е отменено решение № 137/02.07.2015 г., постановено по гр.д. № 321/2014 г. по описа на Кърджалийския окръжен съд, с която Ш. Ф. е осъден да заплати на Р. Т. невърната главница по договор за заем от 09.04.2012 г. за разликата над 11 743,36 евро до 20 000 евро, и този иск е отхвърлен за сумата от 8 256,64 евро, ведно със законните последици, както и в частта за разноските и вместо това постановява :
ОСЪЖДА Ш. Р. Ф. от [населено място], общ. К. да заплати на Р. Т. от [населено място], на основание чл. 240 ЗЗД сумата от 8 256,64 евро/осем хиляди двеста петдесет и шест евро и шестдесет и четири цента/, представляваща част от невърната главница по договор за заем от 09.04.2012 г., ведно със законната лихва, считано от 11.12.2014 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА Ш. Р. Ф. от [населено място], общ. К. да заплати на Р. Т. от [населено място] сумата от 7 665 лева/седем хиляди шестстотин шестдесет и пет лева/, направени разноски по делото за всички инстанции.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: