6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 225
С., 29.04.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и първи април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 2483/ 2014 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] срещу Решение № 235 от 17.04.2014 г. по гр.д.№1295/2013 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е отменено Решение №336 от 29.07.2013 г. по т.д. № 423/ 2011 г. на Старозагорски окръжен съд и е постановено друго, с което по иска по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК на [фирма] – [населено място] срещу [фирма] – [населено място] е признато за установено вземане 130 000 лв. по Запис на заповед от 30.10.2013 г., за което е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 28 125/2009 г. на СРС, с оплакване за неправилност.
Жалбоподателят в Изложение на касационните основания поддържа основания по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК. По въпроса за критериите, въз основа на които съдът изяснява при спор точния смисъл на договорните клаузи, сочи, че приетото, че ответникът в Споразумение от 30.10.2003 г. е признал съществуването на старо задължение по договори за заем, е в противоречие със съдебната практика:Р.№16/28.02.2013 г. по т.д.№218/2012 г. на ВКС, ІІ т.о.; Р.№ 504/26.07.2010 г. по гр.д.№420/2009 г. на ВКС,ІV г.о.; Р.№546/23.07. 2010 г. по гр.д.№ 856/2009 г. на ВКС, ІV г.о.; Р.№81/07.07.2009 г. по т.д.№761/2008 г. на ВКС,І т.о.; Р.№40/13.05.2010 г. по т.д.№566/2009 г.на ВКС,І т.о.;Р.№105/30.06.2011 г. по т.д.№944/2010г.на ВКС,ІІ т.о. относно тълкуването, което върши съда, при спазване на критериите по чл. 20 ЗЗД, като е задължен да изясни само изявената, а не предполагаемата воля. По въпроса: представлява ли новационно съглашение споразумение, с което предшестващ дълг е изменен само по размер и е предвиден нов падеж, жалбоподателят поддържа, че е решен в смисъл, обратен на практиката на ВКС за предпоставките за новация и за последиците по чл. 107 ЗЗД – възникване на нов дълг – Р.№138/22.08.2013 г. по т.д.№27/2012 г. на ВКС, ІІ т.о. и Р.№130/24. 03.2009 г. по т.д.№ 650/ 2008 г. на ВКС, ІІ т.о. Сочи процесуално – правен въпрос: допустимо ли е съдът да се произнася по ненаведени факти и обстоятелства – ищецът твърди съществуване на две заемни правоотношения, от които произтича вземането му и за доказването на които представя Споразумение от 30.10.2003 г., а въззивният съд приема вземане по записа на заповед от 30.10.2003 г. въз основа на каузална сделка – новационно споразумение и не се произнася по договорите за заем – така без твърдения на ищеца приема, че се претендира вземане по Споразумението, а не по договор за заем, което е в противоречие с практиката на ВКС: Р.№253/18.05.2011 г. по гр.д.№ 1919/2010 г. на ІV г.о. и Р.№941/30.12.2009 г. по гр.д.№ 1673/2008 г. на ІІІ г.о. По въпроса: въззивният съд следва ли да направи свои изводи и самостоятелна преценка на доводите на страните и на събраните доказателства, поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС – Р.№815/15.02.2011 г. по гр.д.№ 1713/2009 г. на ІV г.о., като при задължение на ищеца да установи предаване на сумата, предмет на договора за заем, въззивният съд не е обсъдил събраните доказателства относно реалното предаване, а цени само изявлението на ответника в Споразумението, че е съществувал стар дълг. Въпросът за задължението на съда да се произнесе по спорния предмет, след като обсъди събраните доказателства, доводите и възраженията на страните, което въззивният съд не е изпълнил, жалбоподателят поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС: Р.№5/20.01.2012 г. по гр.д.№822/2011 г. на ІІ г.о.;Р.№362/15.07.2010 г. по гр.д.№536/2010 г. на ІІ г.о.;Р.№157/08. 11.2011 г. по т.д.№823/2010 г. на ІІ т.о.;Р.№324/ 22.05.2010 г. по гр.д. № 1413/2009 г. на ІV г.о.; Р.№237/24.06.2010 г. по гр.д.№ 826/2009 г. на ІV г.о. Въпросът доказан ли е сключен договор за заем, без да е установено предаване на сумата, чия е доказателствената тежест затова и достатъчно ли е признание на ответника, че е възникнало заемно правоотношение, без признание за реалното предаване, жалбоподателят поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС: Р.№ 1653/16.01.2004 г. по т.д.№ 2582/2002 г. на ВКС, ТК и Р.№271/14.07.2005 г. по т.д.№ 526/2004 г. на ВКС,ТК;Р.№885/30.09.2008 г. по гр.д.№2497/2007 г. на ВКС,ІІІ г.о.;Р.№727/05.07.2006 г. по т.д.№ 250/2006 г. на ВКС,ТК;Р.№875/ 11. 01.2006 г. по гр.д.№ 431/2005 г. на ВКС, ІІ г.о. и Р.№ 69/24.06.2011 г. по гр.д.№ 584/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о. и Р.№ 467/07.07.2010 г. по гр.д. №231/2009 г. на ІV г.о. Поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК по въпроса: може ли изявление на длъжника, че съществува дълг по договор за заем, да се приеме като доказателство (признание), че сумата е реално предадена, за да е завършен фактическият състав на договора за заем; без да е доказан факта на предаване, съгласието на длъжника, че договор е сключен, включва ли признание и относно предаването, без каквото предаване договорът не е сключен. Въз основа на Р.№69/24.06.2011 г. по гр.д. № 584/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о. и Р.№ 174/ 23.07.2010 г. по гр.д.№ 5002/ 2008 г. на ІV г.о. относно момента на сключване на договор за заем -с предаване на сумата, жалбоподателят поддържа, че за да се приеме, че е сключен договор за заем, трябва да е доказано реално предаване, респ. признание на факта, че сумата реално е предадена. Въпросът за задължението въззивният съд да се произнесе по направено от страната възражение, жалбоподателят сочи, че съдът е решил в противоречие със съдебната практика: Р.№609/ 15.01.2009 г. по т.д.№ 323/2008 г. на ВКС, І т.о.;Р. №42/13.08.2010 г. по гр.д.№21/2009 г. на І г.о.; Р.№56/10.03.2010 г. по гр.д.№540/2009 г. на ІІІ г.о.;Р.№66/01.02.2010 г. по гр.д.№5401/2008 г. на І г.о.;Р.№ 410/ 19.07.2010 г. по гр.д. № 389/2009 г на І г.о.; Р.№261/31.03.2010 г. по гр.д.№5305/2008 г. на ІІІ г.о.;Р.№467/07.07.2010 г. по гр.д.№231/2009 г. на ІV г.о.;Р.№ 314/ 22.06.2011 г. по гр.д. № 1568/ 2010 г. на ІV г.о.
Ответникът по касационната жалба [фирма] – [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване, като счита, че доводите на жалбоподателя са по съществото на спора и касаят правилността на обжалваното решение, както и че не са налице поддържаните основания, оспорва и по същество касационната жалба, като неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е отменено решение, с което е отхвърлен иск по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК и е постановено друго, с което искът е уважен, който иск не е с цена до 10 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Въззивният съд, за да отмени решението и да уважи иска за признаване за установено, че ищецът има вземане 130 000 лв. по Запис на заповед от 30.10.2003 г., въз основа на който е издадена заповед за незабавно изпълнение, е приел, че ищецът е въвел твърдение, че записът на заповед обезпечава изпълнението на каузално правоотношение, като ищецът носи тежестта да докаже валидното възникване и съществуването на вземането, а ответникът – неговото погасяване. Посочил е, че записът на заповед от 30.10. 2003 г. има реквизитите по чл. 535 ТЗ, като [фирма] – [населено място] е придобил правата на [фирма] – Ст.З. по предходен запис на заповед от 30.12.2001 г. за 70 000 лв., чрез джиро от 10.01.2003 г., което е във формата по чл. 468 ТЗ, затова в процесния запис на заповед от 30.10.2003 г. за 130 000 лв., като поемател е вписан [фирма] – [населено място]. Относно каузалната сделка съдът е приел, че това е Споразумение от 30.10. 2003 г. с кредитор [фирма] и длъжник [фирма], с което страните са новирали едно старо вземане за 70 000 лв., заменили са го с ново, падежът на което е предоговорен; вземането е новирано по размер, съгласно т.3.2 – увеличен е първоначалният размер, прибавена е дължимата неизплатена договорена лихва 60 000 лв. и в чл. 5 са приели, че за обезпечение на новираното задължение 130 000 лв., длъжникът ще издаде запис на заповед. За неоснователно съдът е приел оспорването от ответника на Споразумението от 30.10. 2003 г. поради липса на представителна власт у В. П., като управител на [фирма], по съображения, че към 30.10.2003 г. тя е вписан управител и има представителна власт да сключи договора. За неоснователно е приел възражението на ответника за антидатиране на Споразумението – частен дизпозитивен документ, тъй като [фирма] няма качеството на трето лице по чл. 181 ал. 1 ГПК, за да го оспори. Въпросът за доказването на договор за заем, като реален договор, съдът е приел, че би стоял за разрешаване, ако ищецът твърди, че каузалната сделка е договор за заем, а в случая записът на заповед обезпечава Споразумението – договор за новация, с който се погасява старото задължение 70 000 лв., възникнало въз основа на сключени договори за заем, въпросът как и кога са сключени има отношение към валидността на договорите за заем, в чл. 2 от Споразумението страните се съгласяват, че задължението 70 000 лв. е действително, непогасено и произтича от получени и неиздължени заеми – така длъжникът е признал предоставяне и получаване на сумите по договорите за заем и валидността им. Като е заключил, че процесният запис на заповед е въз основа на договора за новация и обезпечава изпълнението на този договор, е признал за установено вземане 130 000 лв. по записа на заповед.
По въпроса за критериите, въз основа на които съдът следва да изясни точния смисъл на договорните клаузи при спор на страните, е основателно искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Приетото от съда, че признанието на длъжника в споразумението за сключен действителен договор за заем, включвало и признаване на факта на реално получаване на сумата, е решен в противоречие с установената съдебна практика по приложението на чл. 20 ЗЗД и критериите, които съдът следва да спази при тълкуване на договорните клаузи, като съдът следва да изясни само изявената воля, а не предполагаемата воля и не може да подменя съдържанието й – Р.№16/28. 02.2013 г. по т.д.№218/2012 г. на ВКС,ІІ т.о.;Р.№504/ 26.07.2010 г. по гр.д.№420/2009 г. на ВКС,ІV г.о.;Р.№546/23.07.2010 г. по гр.д.№ 856/2009 г. на ВКС, ІV г.о.; Р.№8/07.07.2009 г. по т.д.№ 761/ 2008 г. на ВКС,І т.о.; Р.№105/30.06. 2011 г. по т.д.№ 944/2010 г. на ВКС,ІІ т.о. По въпроса за характера на споразумение, с което страните изменят предшестващ дълг по размер, като прибавят изтекла лихва и уговарят нов падеж, и съставлява ли същото договор за новация и настъпват ли последиците на чл. 107 ЗЗД – погасяване на старото задължение и възникване на ново, е основателно искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, тъй като въпросът е решен в противоречие със съдебната практика – Р.№130/24.03.2009 г. по т.д.№ 650/2008 г. на ВКС, ІІ т.о. и Р. №138/22.08.2013 г. по т.д.№27/2012 г. на ВКС, ІІ т.о. за предпоставките, които трябва да са налице, за да е налице договор за новация.
Не е релевантен за делото въпросът: допустимо ли е съдът да се произнася по ненаведени с исковата молба факти и обстоятелства, в резултат на което въззивният съд без твърдения на ищеца, се е произнесъл, че се претендира вземане по договор за новация, а не по договори за заем. Несъмнено в исковата молба ищецът, като е обосновал, че се касае за вземане по запис на заповед, който има характер на абстрактна сделка, е посочил и каузално отношение, изпълнението на което записът на заповед обезпечава: получени заеми по два договора, неколкократно новирано заемно правоотношение, включително със Споразумение от 30.10.2003 г., за обезпечаване на което споразумение е издаден процесният запис на заповед. Не е налице произнасяне от съда за вземане по каузална сделка – Споразумението – без твърдения затова на ищеца, по ненаведени от ищеца факти и обстоятелства.
Следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК по останалите процесуални въпроси: за задължението на въззивния съд да обсъди събраните доказателства и доводите на страните и да се произнесе по направено от страната възражение; при посочени от ищеца договори за заем, за които е поддържал, че са новирани със Споразумението, следвало ли е съдът да се произнесе върху коя от страните е доказателствената тежест за установяване предаване на сумите, има ли реално предаване въз основа на събраните доказателства, признанието в Споразумението за възникване на заемно правоотношение, включва ли признание за реално предаване и за да се признае сключен договор за заем, достатъчно ли е само признание, че е съществувал стар дълг. Тези въпроси са релевантни за делото, тъй като са от значение за произнасянето по договора за новация относно това кое е старото задължение, за което съдът е приел, че се погасява. Въпросите са решени в противоречие със задължителната съдебна практика: ППВС № 7/1965 г. и т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и с постановените от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции: Р.№216/04.01.2011 г. по т.д.№ 87/2010 г. на ВКС, ІІ т.о.; Р.№536/19.12.2012 г. по гр.д.№89/2012 г. на ВКС, ІV г.о.; Р.№37/29.03.2012 г. по гр.д.№ 241/2011 г. на ВКС, І г.о.; Р.№609/15.01.2009 г. по т.д.№ 323/2008 г. на ВКС, І т.о.; Р.№66/05. 07.2012 г. по т.д.№376/2011 г. на ВКС, І т.о.;Р.№93/06.07.2010 г. по т.д.№ 808/2009 г. на ВКС, І т.о.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 235 от 17.04.2014 г. по гр.д.№1295/2013 г. на Пловдивски апелативен съд.
УКАЗВА на жалбоподателя в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена по делото държавна такса 2600 лв., на основание чл.18 от Тарифа за ДТ, които се събират от съдилищата по ГПК, в противен случай делото ще бъде прекратено.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: