Р Е Ш Е Н И Е
№ 227
гр.София 14.05.2009г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на единадесети март през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 160/2008г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 218а б. “а” ГПК от 1952 г. /отм./, вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК /ДВ бр. 59/ 2007 г./
Образувано е по жалба на С. Б. Н. против въззивно решение № 319/25.07.2007 г. на Благоевградския окръжен съд, постановено по гр.д. № 1257/2006 г.
След подаване на касационната жалба, на осн. чл. 120 ГПК /отм./ касаторът е заменен от своите наследници по закон Ф. С. Н., Г. Р. К., Р. Г. К. и С. Г. К..
Те поддържат твърденията в касационната жалба за неправилност на атакувания съдебен акт, като излагат съображения за противоречие с материалния закон и необоснованост.
Искат отмяна на въззивното решение и решаване на спора по същество от касационната инстанция, която да уважи иска.
Ответникът по касация „А” О. , гр. Б. в съдебно заседание чрез адв. Н излага съображения за неоснователност на жалбата.
Областният управител на област с административен център Б. , ответник по касация, не взема становище по реда чл. 218г ГПК /отм./, нито по-късно в хода на съдебното производство.
Съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, като взе предвид изложените касационни основания, доводите на страните и данните по делото съобразно приложимите нормативни актове, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК /отм./ от легитимна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество, жалбата е частично основателна.
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 108 ЗС.
С обжалваното решение, въззивният съд, като е отменил частично това на първостепенния Благоевградски окръжен съд, е отхвърлил исковете.
За да постанови този резултат, съдът е приел за установено от фактическа страна, че С. Б. Н. е подал заявление по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ за възстановяване собствеността върху нива в м. „К”, Б. С решение от 1995 г. е възстановена собствеността върху реална част от 2,560 кв.м., като е постановен отказ за разликата до 5 дка.
С решение на Благоевградския районен съд от 03.08.2004 г. по гр.д. № 427/2003 г. отказът е отменен частично, като на Н. е възстановена собствеността още и върху реално обособена земя с площ от 1160 кв.м.
Тя попада в терен, отреден през 1990 г. за дейности по Указ № 56/1989 г. На колективна фирма „А”, регистрирана по указа, е отстъпено право на строеж върху държавна земя на сервиз за услуги на населението. Издадено е строително разрешение № 297/2 от 20.07.1990 г.
Съдът е приел, че при предявяване на иска – 2005 г. земята е застроена.
Тя е включена в парцел **** кв. 8 по сега действащия план, който е актуван като частна общинска собственост на 08.07.1998 г.
С договор от 16.07.1998 г. областният управител на Софийска област е продал парцела на „А” О. , Б. , правоприемник на колективна фирма „А”, Б.
От правна страна е прието, че ищецът не може да се легитимира като собственик на спорния имот, тъй като решението, с което собствеността му е възстановена, е непротивопоставимо на ответниците. Освен това, земята е загубила земеделския си характер – застроена е с мероприятия, които не позволяват реституция. Такава не е допустима още и спрямо субект, който е придобил правомерно собствеността върху имота, както е в случая с ответника – търговско дружество. Последното владее земята на правно основание. Атакуваната по чл. 26, ал. 1 ЗЗД сделка от 16.07.1998 г. е валидна. Съдът е изложил съображения, че продажбата на чужда вещ е валидна, но непротивопоставима на действителния собственик. Насрещните страни по договора са изразили съгласие за сключването му, така, че не е налице и липса на съгласие.
В заключение, исковете са отхвърлени.
Решението е частично неправилно.
По иска с правно основание чл. 108 ЗС:
Вярно е, че решението, с което се възстановява собствеността върху отнетата земеделска земя по ЗСПЗЗ е непротивопоставимо на третите лица, които не са участвали в административното производство. Специалният закон изключва участието на заинтересовани лица и те нямат възможност да противопоставят своите доводи и възражения на реституционните претенции, нито да атакуват административното решение дори по реда на отмяната.
Това, обаче, не изключва неговото действие, а при спор, задължава гражданския съд да провери не само валидността на административното решение, но и неговата законосъобразност.
В случая, спорът е за това дали характеристиката на земята е позволявала реална реституция.
Въззивният съд не е установил тези обстоятелства, като също така и не е изяснил коя е приложимата материално-правна норма в случая – чл. 10б или чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ.
В тази връзка, не е уточнено колективната фирма към датата на отстъпеното право на строеж с какво имущество е била – държавно, кооперативно или на частни лица.
Разпоредбата на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ има предвид осъществяване на мероприятие или застрояване на терена, който може да бъда, както в строителните граници на населените места, така и извън тях.
Такива хипотези на осъществено мероприятие са и случаите, когато земята е била отредена за задоволяване на посочените в чл.24, ал. 2, 3 и 4 ЗСПЗЗ държавни и обществени потребности. При тях не е нужно терените да са застроени, нито има значение предназначението на земята.
Друга специална хипотеза на застрояване на терена, при която не се възстановява собствеността, а се получава обезщетение, е уредената в чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ – тя обхваща само земеделски земи, включени впоследствие в строителните граници на населеното място, което да е факт към датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ, като запазва правата на физическите лица, построили сграда при спазване на всички нормативни изисквания или ако е отстъпено право на строеж и законно разрешеният строеж към 1 март 1991 г. е започнал.
Във всички случаи, за предназначението и характеристиката на земята е релевантен не момента на подаване на исковата молба, съответно на решението по иск за собственост, а този, определен в материалната норма и това е датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ.
В нарушение на материалния закон, в обжалваното решение въззивният съд е правил правни заключения въз основа на данните за застроеност на земята и включването й в строителните граници към 2003 г. и датата на предявяване на иска – 2005 г.,
В нарушение на чл. 157, ал. 2 ГПК /отм./ и указанията, дадени в ТР 1/2000 г. от 04.01.2001 г. ОСГК ВКС, съдът не е поставил въпроси към съдебния експерт за изясняване на посочените релевантни обстоятелства, което от своя страна е довело и до постановяване на решение при неизяснено дело.
По изложените съображения, решението на въззивния съд по чл. 108 ЗС се явява неправилно, което е основание за касирането му.
Относно предмета на иска и описанието на вещта в диспозитива, съдът намира за нужно да посочи, че според исковата молба, поправена в процедура по чл. 100, ал. 1 ГПК /отм./ се търси ревандикация на УПИ * пл. № 8* в кв. 8 – „Е” по сега действащия ЗРП на Б. , идентичен с пл. № 85 по помощния кадастрален план на ж.к. „Е”.
При положение, че ответникът владее само част от този имот и са налице предпоставките по чл. 108 ЗС, то тогава съдът ще следва да постанови ревандикация на реално владяната част от общия терен, индивидуализирана чрез скица от вещо лице, а не на идеална част, образувана от завладяната площ, отнесена към тази на целия парцел.
По облигаторните искове с правно основание чл. 26, ал. 1 и чл. 26, ал. 2, изр. 2, предл. 1 ЗЗД за нищожност да договора от 08.07.1998 г, с който спорният имот е продаден:
Правилно въззивният съд е приел, че изложеното в исковата молба като основание за нищожност на договора е по съществото си твърдение, че продажбата е извършена от несобственик – държавата в лицето на областният управител на Б. област се е разпоредила с частния имот на ищеца. Не е налице хипотезата на противоречие в закона по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, нито липса на съгласие по чл. 26, ал. 2, изр. 2, предл. 1 ЗЗД.
В случая, продавач по договора не е С. Н. , за да се твърди, че той не е правил волеизявление за прехвърлянето на имота при посочените условия. С вещта се е разпоредил друг правен субект, който е изразил по сделката собствената си воля. Ако не е бил собственик, то няма как да прехвърли и права, които не притежава.
Обосновано и законосъобразно въззивният съд е посочил, че продажбата на чужда вещ е валида – тя обвързва страните по нея, но няма вещно-прехвърлителен ефект и поради това е непротивопоставима на действителния собственик.
В заключение, в тази част решението следва да бъде оставено в сила.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 319/25.07.2007 г. на Благоевградския окръжен съд, постановено по гр.д. № 1257/2006 г. в частта, постановена по иска с правно основание чл. 108 ЗС и ВРЪЩА в тази част делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
ОСТАВЯ В СИЛА същото въззивно решение, постановено в частта по исковете с правно основание чл. 26, ал. 1 и 2 ЗЗД.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: