РЕШЕНИЕ
№ 228
гр. София, 27 ноември 2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесет и първи октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА
ХРИСТИНА МИХОВА
при участието на секретаря МИРА НЕДЕВА и прокурора от ВКП К. ИВАНОВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 783 / 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Постъпила е касационна жалба от подсъдимия Г. Д. Н., чрез защитника му – адвокат Б. М., срещу въззивна присъда, постановена на 16.04.2018 год. по внохд № 324/2017 год. по описа на Окръжен съд – София. В жалбата се претендира наличието на всички касационни основания. В писменото допълнение към нея се сочат доводи за допуснати нарушения при формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд, изградено на базата на недостоверни и необективни доказателства. Иска се отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
В съдебно заседание защитникът на подсъдимия Г. Д. Н. поддържа жалбата и пледира за уважаването й по изложените в нея съображения.
Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище, че въззивната присъда е правилна и законосъобразна и следва да бъде оставена в сила.
Подсъдимият Г. Д. Н. не се явява пред касационната инстанция като по отношение на него производството се води задочно.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, намери за установено следното:
С присъда № 34, постановена на 26.09.2016 год. по нохд №796/2014 год., Районен съд – Ботевград е признал подсъдимия Г. Д. Н. за невиновен по обвинението за извършено престъпление по чл. 131, ал.1, т.7, вр. с чл. 129, ал.2, вр. с ал.1, вр. с чл. 28, ал.1 от НК.
По протест на Районна прокуратура – Ботевград срещу първоинстанционната присъда в Окръжен съд – София е образувано внохд № 324/2017 год. С въззивна присъда, постановена на 16.04.2018 год. по същото дело, е отменена присъдата на РС – Ботевград, а подсъдимият Г. Д. Н. е признат за виновен в това, че на 13.06.2014 год. в [населено място], [област] е причинил на И. М. Н. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на долна челюст, довело до трайно затрудняване на дъвченето и говоренето за срок по-голям от 30 дни, като деянието е извършено повторно, поради което и на основание чл. 131, ал.1, т.7, вр. с чл. 129, ал.2, вр. с ал.1, вр. с чл. 28, ал.1, вр. с чл. 54, ал.1 от НК е осъден на наказание лишаване от свобода за срок от две години при първоначален „общ“ режим на изтърпяване.
Касационната жалба срещу така постановената въззивна присъда е допустима, тъй като е подадена от страна, която има право на това и срещу акт, от кръга на визираните в разпоредбата на чл. 346, т. 1 от НПК.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
В писменото допълнение към жалбата се отправят упреци към въззивния съд за това, че е кредитирал показанията на пострадалия свидетел Н.. Твърди се, че пострадалият в пияно състояние е паднал и си е счупил челюстта / като довод се сочи механизма на причиняване на телесната повреда според заключението на СМЕ/ и е използвал това, за да набеди подсъдимия в извършване на престъпление. Това твърдение се обосновава с наличието на мотив на св. Н. да припише на подсъдимия престъплението – нежеланието му да заплати четири броя овце на стойност 800 лева, които преди това той откраднал от подс. Н.. Според касатора, въззивната инстанция неправилно възприела като обективни и достоверни показанията на св. В., въпреки че същият злоупотребявал с алкохол, намирал се в кръчмата по време на инцидента и не е бил очевидец на случилото се. Като довод в подкрепа на това твърдение в жалбата се сочи обстоятелството, че св. В. е дал противоречиви сведения за мястото на инцидента, за цвета на автомобила на подсъдимия, като е заявил и че не е могъл да разпознае по време на деянието лицето, нанесло побой на пострадалия. Според защитата, въззивната инстанция незаконосъобразно не дала вяра на свидетелите Д., Г. и Т., които категорично заявили, че по време на инцидента са били заедно с подсъдимия в [населено място].
Така изложените твърдения на защитата всъщност са доводи за необоснованост на въззивната присъда. Необосноваността не е касационно основание от категорията на визираните в разпоредбата на чл. 348, ал.1 от НПК. Това оплакване е относимо само към съдилищата по фактите, тъй като касационният съд не може да установява нови фактически положения. Всеки съд е суверенен в правото си да изгражда вътрешното си убеждение по фактите и да формира правни изводи, въз основа на една част от доказателствените източници, а други да не кредитира, стига да е изпълнил задълженията си, визирани в разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК, свързани със събирането, анализа и оценката на доказателствата. Контролираният съд съобразно посочените норми в постановената от него присъда с необходимата професионална прецизност е обсъдил доказателствената съвкупност, излагайки подробни доводи относно кредитирането на едни и игнорирането на други доказателства. Настоящият съдебен състав не намира основания за упрек към доказателствената дейност на въззивната инстанция. Въззивният съд добре аргументирано е изложил съображенията си, поради които е възприел като последователни и непротиворечиви показанията на пострадалия Н., кореспондиращи изцяло с изложеното от свидетелите В. /възприел непосредствено инцидента/ и Л. / полицейският служител, пред когото пострадалият е посочил подсъдимия като извършител на деянието, непосредствено след неговото извършване/ , както и със заключението на СМЕ относно вида на телесната повреда и механизма на нейното причиняване.
Доказателствено неподкрепено е оплакването на касатора за това, че неправилно въззивният съд дал вяра на пострадалия, като не съобразил, че той имал мотив да набеди подс. Н. в извършване на престъпление – нежеланието му да заплати сумата от 800 лева, които дължал на подсъдимия, заради откраднати четири броя овце. Такива сведения не се съдържат в нито едно доказателство по делото, включително и в обясненията на подсъдимия / каквито всъщност той е отказал да даде по обвинението/. Единственият мотив за нанесения му побой е посочен от самия пострадалия, според който подсъдимият му потърсил сметка за 80 лева, които роднина на Н. дължал на Н. за закупена, но незаплатена овца. При липсата на доказателства, опровергаващи показанията на пострадалия, законосъобразно въззивният съд им е дал вяра, приемайки посочения от него мотив за извършване на престъпното деяние.
Произволно и доказателствено неподкрепено е и твърдението на касатора за това, че средната телесна повреда е причинена при падане на пострадалия на земята. Според експертното мнение, счупването на челюстта на Н. е причинено в резултат на удари със значителна сила с твърд предмет с гладка контактна повърхност, какъвто се явяват частите на човешкото тяло – ръце, крака и др. Именно такъв механизъм на нанасяне на удари са описали както пострадалия, така и св. В., поради което, решението на въззивния съд да кредитира посочените гласни доказателствени източници и да възприеме посочения механизъм на осъществяване на деянието, е правилно и обосновано.
На следващо място неоснователен е упрекът на защитата, че неправилно въззивната инстанция е кредитирала показанията на св. В., въпреки че този свидетел бил пиян, не е присъствал на инцидента и не е могъл да види извършителя. Заключението на въззивния съд, че показанията на св. В. са последователни и непротиворечиви е основано на верния прочит на протоколите от неговия разпит, които не разкриват каквито и да било противоречия или неясноти по отношение личността на извършителя и цвета на автомобила, с който той се е оттеглил от мястото на инцидента, за наличието на каквито претендира касатора. От вниманието на въззивния съд не е убягнало обстоятелството, че в нито един от разпитите му, св. В. не е твърдял, че не е разпознал извършителя, а точно обратното – бил е категоричен в изявленията си, че още отначало е разпознал в лицето на биещия подсъдимия, по прякор „Далаверата“. Доказателствено неподкрепено е и твърдението, че по време на инцидента св. В. е бил пиян, намирал се е в кръчмата и поради това не е бил очевидец. Такива сведения не се съдържат в нито един доказателствен източник. Опровергаващо посоченото твърдение е обстоятелството, че по отношение на времето, мястото, начина на извършване на деянието, както и на неговия автор, показанията на св. В. изцяло са в корелация с показанията на св. Н., с информацията дадена от св. Л. / споделена му от пострадалия непосредствено след деянието/ и със заключението на СМЕ. След като посочените гласни доказателства, изцяло се подкрепят от установеното чрез други доказателствени средства, решението на въззивния съд да ги ползва като надеждна доказателствена основа е правилно и законосъобразно.
Неоснователно е и твърдението, изложено в касационната жалба, че незаконосъобразно контролираният съд не дал вяра на показанията на свидетелите Г., Д. и Т., осигуряващи алиби на подсъдимия. Въззивният съд в мотивите на обжалвания съдебен акт подробно е аргументирал решението си да не кредитира посочените доказателствени източници в тяхната пълнота, като е отчел на първо място факта, че посочените свидетели са в близки приятелски отношения с подсъдимия, обясняващи желанието им да подкрепят защитната му теза. Контролираният съд е констатирал и наличие на противоречие в показанията им относно цвета на автомобила, с който се е придвижвал подсъдимия в деня на инцидента, като е съобразил и обективно съществуващата възможност с оглед разстоянието между двете населени места, подс. Н. да осъществи както среща с посочените свидетели в [населено място], така и престъпното деяние в [населено място]. При това положение напълно обосновано и правилно въззивният съд е изградил своите правни изводи относно авторството на деянието приемайки за достоверни показанията на пострадалия, потвърдени изцяло от тези на свидетелите В. и Л. и от заключението на СМЕ, като не е кредитирал изцяло показанията на свидетелите Г., Д. и Т..
Изложеното налага извод, че при постановяване на въззивната присъда контролираният съд не е допуснал нарушения на процесуалния закон при изграждане на вътрешното си убеждение и е приложил правилно материалния закон, приемайки, че подсъдимият е осъществил престъпление по чл. 131, ал.1, т.7, вр. с чл. 129, ал.2, вр. с ал.1, вр. с чл. 28, ал.1 от НК. Релевираното с жалбата касационно основание по чл. 348, ал.1, т.3 от НК не се подкрепя с конкретни доводи, които да налагат ревизия на въззивната присъда в санкционната й част. Обжалваният въззивен съдебен акт е законосъобразен и като такъв следва да бъде оставен в сила.
Воден от посочените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда, постановена на 16.04.2018 год. по внохд № 324/2017 год. по описа на Окръжен съд – София.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.