1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №228
гр.София, 28.03.2019 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 4378 по описа за 2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 5553/ 21.08.2018 г. по гр.д. № 2399/ 2018 г., с което Софийски градски съд, изменяйки решение № 177422/ 21.07.2017 г. по гр.д. № 69207/ 2016 г. на Софийски районен съд, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ е осъдил държавата, представлявана от Прокуратурата на Република България, да заплати на С. Н. А., сумите 7 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и 14 400 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразени в заплатеното в наказателния процес адвокатско възнаграждение, вследствие незаконното обвинение в престъпление по чл. 248а, ал. 3, вр. ал. 2 НК, ведно със законната лихва върху всяка главница от 13.04.2016 г., а искът за обезщетение на неимуществени вреди е отхвърлен до пълния размер от 10 000 лв.
Решението се обжалва от Прокуратурата на Република България с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност в осъдителните му части при основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В частта по иска за обезщетение на неимуществени вреди повдигнатият въпрос е за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. В частта по иска за обезщетение за имуществени вреди повдигнатият въпрос се свежда до възможността съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ да определи обезщетението за имуществени вреди, изразени в адвокатското възнаграждение, в размер, по-малък от платения в наказателния процес. Касаторът твърди, че въпросите обуславят решението, а въззивният съд ги е решил в противоречие съответно с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. и с конкретни решения на ВКС по чл. 290 ГПК, които цитира. Оплакванията по същество са, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД и чл. 4 ЗОДОВ (касационни основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК).
Ответникът по касация, С. Н. А., възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно.
За да уважи частично иска по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди, въззивният съд е приел, че ищецът е бил незаконно обвинен в престъплението по чл. 248а, ал. 3, вр. ал. 2 НК – за това, че на 09.05.2011 г. в [населено място], като управител на „Пътно поддържане – София“ ЕООД пред ОПСМП – С.-град е представил неверни сведения (че дружество ползва парцел с площ от 14.69 ха в землището на [населено място], а в действителност парцелът бил изцяло неподдържан), за да получи финансова помощ от фондовете на Европейски съюз. За този си извод въззивният съд е зачел задължителното действие на влязлата в съда присъда, с която ищецът е бил оправдан по това престъпление (чл. 300 ГПК). След това е пристъпил към изясняване на онези обстоятелства, които е счел за доказани по делото, намират се в причинна връзка с незаконното обвинение (чл. 4 ЗОДОВ) и имат значение за справедливия размер на обезщетението (чл. 52 ЗЗД).
Въззивният съд е приел, че ищецът е бил обвинен в извършването на тежко престъпление (чл. 93, т. 7 НК), за което законът предвижда сравнително тежко наказание (лишаване от свобода до 6 години и глоба от 2 000 – 10 000 лв.), взетата му е била мярка за неотклонение „подписка“, а по наказателното дело е разпитван като обвиняем. Въззивният съд е приел, че ищецът е имал чисто съдебно минало, висок образователен ценз, успешна професионална реализация, включително е бил добре интегриран в социалната си и семейна среда. След това е съобразил всички онези чувства, които ищецът е преживял при засегнатите от незаконното обвинение негови неимуществени права. Той се е дистанцирал от близки, колеги и познати, бил е принуден непрестанно да обяснява хода и резултата от наказателното производство, а са възникнали съмнения за неговата репутация. Поради повдигнатото незаконно обвинение, ищецът е бил принуден да промени работата си и заеманата ръководна длъжност, за да осигури необходимото време за своята защита по обвинението, а то – да не рефлектира и върху авторитета на представляваното от него дружество. Въззивният съд е съобразил и настъпилата промяна в характера на ищеца. Той е станал раздразнителен и избухлив, изпитвал е притеснение и стрес, опасявайки се от възможността да бъде осъден за престъпление, което не е извършил. Въззивният съд е съобразил и това, че преживяното от ищеца по причина на незаконното обвинение е продължило да проявява негативни последици и след влизане в сила на оправдателната присъда.
От друга страна, въззивният съд е съобразил и онези обстоятелства, които е приел за доказани, но са от значение за по-нисък размер на обезщетението за неимуществени вреди. Това, че на ищеца е била взета най-леката мярка за неотклонение и тя не е променяна в рамките на наказателното производство, и това, че то приключва в разумен срок, съответен на фактическата и правна сложност на обвинението (две години, три месеца и 3 дни).
При съвкупна преценка на всички тези обективно проявени обстоятелства, въззивният съд е определил обезщетението от 7 000 лв. за адекватно на неимуществените вреди, които ищецът е понесъл вследствие на незаконното обвинение, а съответно е изменил първоинстанционното решение, с което обезщетението е било определено в размера от 2 300 лв.
Разсъжденията са все за конкретно проявените последици от незаконното обвинение в неимуществената сфера на ищеца, като въззивният съд не е съобразил, че и общественият критерий за справедливост е от значение за това обезщетение. Следователно първият материално-правен въпрос, повдигнат от касатора, обуславя въззивното решение, а въззивният съд го е решил в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г.
За да уважи изцяло иска за обезщетение на имуществените вреди, въззивният съд е приел, че след като обвинението е незаконно, при всяко положение държавата е длъжна да репарира заплатеното от ищеца в наказателния процес адвокатско възнаграждение, а не е разгледал възражението, че то надхвърля действителната фактическа и правна сложност на обвинението и положения от адвоката труд. Следователно и вторият въпрос, повдигнат от касатора, обуславя решението. По него е била противоречива практиката на ВКС в решения по чл. 290 ГПК, но противоречието е преодоляно с ТР № 1/ 11.12.2018 г. по тълк.д. № 1/ 2017 г. ОСГК на ВКС. Тълкувателният акт е задължителен за всички органи на съдебната власт (чл. 130, ал. 2 ЗСВ), а с него се прие, че по иска с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ съдът може да определи обезщетението за имуществени вреди, изразени в адвокатското възнаграждение, и в размер, по-малък от платеното в наказателния процес.
Следователно в осъдителните части решението следва да се допусне до касационен контрол при основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общо и допълнително) по въпроса за приложението на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД и по въпроса, може ли съдът по иска с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да определи обезщетението за имуществени вреди, изразени в адвокатското възнаграждение, в размер по-малък от платения в наказателния процес.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 5553/ 21.08.2018 г. по гр.д. № 2399/ 2018 г. на Софийски градски съд в осъдителните части.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание, доколкото Прокуратурата на Република България не дължи заплащането на държавна такса (ТР № 7/ 16.11.2015 г. по тълк.д. № 7/ 2014 г. ОСГК на ВКС).
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.