1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 235
София, 08.05.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 3987 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 10 от 20.01.2017 г. по в. гр. д. № 468/2016 г. на Кюстендилския окръжен съд е потвърдено решение № 344 от 31.05.2016 г. по гр. д. № 1971/2014 г. на Кюстендилския районен съд, в частта, с която са били отхвърлени предявените от Д. Д. М. и Е. В. М. срещу Р. Д. К. и И. Ц. К. искове: по чл.108 ЗС – за установяване на собствеността и предаване владението върху 1/3 ид.част от тавански помещения, състоящи се от една североизточна и една южна стая и северна тоалетна, с общо ползване на коридора за тези помещения и реално ползване на стаите, както и с общо ползване с ответниците на входа, стълбището и тавана от жилищна сграда с идентификатор № 41112.504.210.1 по КК и КР на [населено място]; по чл.109 ЗС – за осъждане на ответниците да преустановят неоснователните си действия, с които пречат на ищците да упражняват в пълен обем правото си на собственост върху посочените тавански помещения, като премахнат изградената преграда от гипсокартон и заключената метална врата между първия и втория етаж на жилищната сграда и по чл.59 ЗЗД – за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на 1/3 ид. част от процесните тавански помещения за периода 06.10.2014 г. – 27.11.2014 г.; в частта, с която е прекратено производството по иска за присъждане на обезщетение по чл.59 ЗЗД за периода след подаване на исковата молба; в частта, с която са били уважени исковете по чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване владението върху 5/6 ид.части от гараж с идентификатор 41112.504.201.3 и по чл.59 ЗЗД за присъждане на обезщетение за лишаване от ползването на идеалните части от гаража. След частична отмяна на решението на първата инстанция е бил уважен предявеният иск на Д. и Е. М. по чл.108 ЗС по отношение на 1/3 ид.част от подпокривното пространство на жилищната сграда, като делото е върнато на районния съд за постановяване на допълнително решение по чл.109 ЗС по отношение на подпокривното пространство.
Въззивният съд е приел, че ищците са собственици на първия етаж от процесната жилищна сграда, а ответниците – на втория етаж. Тези етажи са изградени след учредено право на пристрояване и надстрояване на съществувалата в имота стара жилищна сграда. Суперфицията е учредена от бабата и дядото на ищцата Д. М. и на ответника Р. К.. В нотариалния акт изрично е записано, че Р. ще бъде собственик на тавана. Ето защо, въз основа на учреденото право на надстрояване и извършеното строителство по време на брака на ответниците, те са станали собственици на процесните тавански помещения. Затова исковете на Д. и Е. М. по чл.108 и чл.109 ЗС и чл.59 ЗЗД, свързани с таванските помещения, са неоснователни. Същевременно ищците са собственици на 1/3 ид. част от общите части на сградата, включително и подпокривното пространство. Затова искът им по чл.108 ЗС в тази част е уважен, като делото е върнато на първата инстанция за произнасяне с допълнително решение по иска за осигуряване на достъп до това подпокривно пространство по реда на чл.109 ЗС. По отношение на гаража съдът е приел за неоснователно възражението на ответниците, че са придобили по давност собствените на ищците 5/6 ид.части. Ищците са собственици на тези идеални части по силата на замяна, извършена с нотариален акт от 31.10.2005 г. До предявяването на иска за собственост на 27.11.2014 г. не е изтекъл изискуемият 10 годишен давностен срок, а освен това ответниците не са доказали осъществяването на необезпокоявано владение. Свидетелката К., която е прехвърлила собствеността на ищците, преди това е смущавала владението на ответниците, като е изявявала своите претенции на собственик спрямо тях.
Касационни жалби срещу въззивното решение са подадени и от двете страни.
Ищците Д. и Е. М. обжалват решението в частта, с която са били отхвърлени исковете им по чл.108 ЗС, чл.109 ЗС и чл.59 ЗЗД по отношение на таванските помещения. Считат, че таванът е обща част на сградата, затова ответниците не могат да бъдат негови изключителни собственици. Позовават се на обстоятелството, че според заключението на вещото лице изградените в тавана стаи не отговарят на изискванията за самостоятелно жилище. Позовават се и на констативния нотариалния акт от 1995 г., издаден въз основа на документи, с който са признати за собственици на 1/3 ид.част от процесните тавански помещения. От издаването на този нотариален акт изминали повече от 10 години, в които никой не оспорвал правата им.
В изложението към касационната жалба се поддържат основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК /редакция преди изменението с ДВ бр.86/2017 г./ по следните въпроси:
1. Може ли всеки един от етажните собственици в сграда в режим на етажна собственост да предяви иск за прогласяване недействителност на сделка с вещ, представляваща обща част на сградата.
2. Когато в съсобствен недвижим имот е извършено строителство в отклонение от строителните правила и норми, това пречи ли на останалите съсобственици да упражняват правото си на собственост в пълен обем и това прави ли извършеното строителство незаконно и съставлява ли неоснователно действие по смисъла на чл.109 ЗС.
По първия въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение № 39 от 21.02.2007 г. по гр. д. № 1125/2005 г. на ВКС, II ГО, а по втория въпрос – с решение № 936/17.07.2007 г. по гр. д. № 506/2005 г. на ВКС, V ГО.
Ответникът Р. К. обжалва въззивното решение в частта, с която са били уважени предявените срещу него искове по чл.108 ЗС и чл.59 ЗЗД, свързани с 5/6 ид. части от процесния гараж, както и в частта, с която съдът се е произнесъл по въпроса за подпокривното пространство. Счита, че в първата част обжалваното решение е неправилно, а във втората част – процесуално недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по просрочена жалба.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК /редакция преди измененията с ДВ бр.86/2017 г./ по следните въпроси:
1. Подадена ли е в срок, респ. процесуално допустима ли е въззивната жалба на Д. и Е. М., след като на 06.06.2016 г. упълномощеният от тях адвокат и съдебен адресат е отказал да получи съобщение за изготвеното решение.
2. Допустима ли е въззивна жалба, подадена след срока по чл.259, ал.1 ГПК, считано от датата на отказа на упълномощения от тях адвокат и съдебен адресат по делото да получи съобщение за изготвеното първоинстанционно решение.
3. О. започва да тече двуседмичният срок за подаване на въззивна жалба за страната, на която е съобщено за съдебния акт по реда на чл.51, ал.3 ГПК – от датата на отказа на пълномощника или от датата на получаване на съобщението лично от страната, в случай, че такова е изпратено.
4. Пропуснат ли е от въззивника двуседмичният срок по чл.259, ал.1 ГПК за подаване на въззивна жалба, ако две седмици след отказа на упълномощения адвокат и съдебен адресат да получи съобщението по делото не постъпи въззивна жалба срещу решението.
5. Може ли съдът да предоставя на страната по делото нов срок за извършване на процесуално действие, за което вече е уведомил процесуалния й представител и съдебен адресат по делото по реда на чл.51, ал.3 ГПК.
6. За предпоставките на придобивната давност по чл.79, ал.1, вр. чл.69 ЗС.
По първия въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение № 117 от 17.06.2015 г. по т. д. № 1153/2015 г. на ВКС, I-во т.о.; решение № 56 от 15.02.2012 г. по гр. д. № 1698/2011 г. на ВКС и решение № 149/24.06.2014 г. по гр. д. № 1745/2014 г. на ВКС, а по шестия – с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. По останалите въпроси се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени в срок, от надлежни страни, срещу решение на въззивен съд по искове с правно основание чл.108 ЗС и чл.109 ЗС и обусловени искове по чл.59 ЗЗД, за което не е налице пречка по чл.280, ал.2, сега ал.3 ГПК, за осъществяване на касационен контрол.
По касационната жалба на ищците Д. и Е. М.:
Настоящият състав счита, че няма противоречие между въззивното решение и посочената практика на ВКС, постановена при действието на ГПК /отм./, поради което не е налице нито поддържаното от жалбоподателите основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито по чл.280, ал.1, т.2, в редакцията на текстовете преди изменението с ДВ бр. 86/2017г.
Първият от поставените въпроси е свързан с възможността всеки от етажните собственици да предяви иск за прогласяване нищожност на сделка с вещ, представляваща обща част на сградата. Въпросът е породен от виждането на жалбоподателите, че процесните тавански помещения представляват обща част на процесната сграда. Въпросът не кореспондира с данните по делото по две съображения. На първо място – процесните тавански помещения не са обща част по смисъла на чл.38, ал.1 ЗС – било по естеството си, било по предназначение. Съгласно Тълкувателно решение № 34 от 15.08.1983 г. по гр. д. № 11/1983 г. на ОСГК на ВС само подпокривното пространство /таван/, в което няма изградени жилища, ателиета, тавански стаи и др., представлява обща част на сградата по своето естество. Подпокривното пространство може да се превърне в обща част по предназначение, ако бъде преустроено и в него бъдат оформени отделни помещения. Това става по решение на етажните собственици и при наличието на определени условия – височина, пространство, обем и достъп. Извън разгледаните в тълкувателното решение хипотези таванът не е обща част на сградата. Не са обща част таванските помещения, които са принадлежност към жилищни обекти в същата сграда. Не е обща част и таван, който по проект представлява самостоятелен обект / жилище, ателие/ и който е собственост на определено лице или лица. Данните по настоящото дело сочат, че по волята на собствениците на земята, които са учредили право на пристрояване и надстрояване на процесната сграда, таванът трябва да остане собственост на ответника Р. К.. Дали по проект е предвидено този таван да представлява отделни тавански стаи, принадлежност към жилището на Р. К., или самостоятелно жилище, е без значение. По волята на учредителите на суперфицията таванът /таванските стаи/ не е обща част на сградата. Обща част по естеството си е само подпокривното пространство, което се намира над таванските стаи, но то не е предмет на касационната жалба на Д. и Е. М., тъй като в тази част въззивното решение е благоприятно за тях. На второ място – по настоящото дело не е предявяван иск за нищожност на разпоредителна сделка с таванските стаи, а и такава сделка в случая няма. Затова е неотносима към спора по делото и посочената от жалбоподателите практика на ВКС – решение №39 от 21.02.2007 г. по гр. д. № 1125/2005 г. на ВКС, II ГО, което има за предмет иск за прогласяване нищожност на прехвърлителна сделка. Освен това – предмет на прехвърлителната сделка по това дело е портиерски апартамент, който представлява обща част по предназначение, а спорът по настоящото дело е за тавански стаи, които не са обща част. Ето защо посоченото решение не разкрива противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК с обжалваното въззивно решение по настоящото дело и не може да обуслови допускане на касационно обжалване.
Вторият въпрос се свежда до това дали допуснатите при строителството нарушения на строителни правила и норми представлява неоснователно действие, което води до пречка по чл.109 ЗС за упражняване на правото на собственост на засегнатите лица. Въпросът се свързва с разбирането на жалбоподателите, че след като таванският етаж няма необходимата височина и не отговаря на изискванията за обособяване на самостоятелно жилище, то е налице незаконно строителство, което възпрепятства възможността те да упражняват пълноценно правото си на собственост. Този въпрос също не може да обуслови допускане на касационно обжалване. След като таванският етаж няма характеристиката на обща част на сградата, дори да са допуснати отклонения от строителните правила и норми при изграждането му, това не касае правото на собственост на жалбоподателите, тъй като те нямат право на собственост върху този етаж, а единствено върху първия жилищен етаж. Евентуалните нарушения на строителните правила и норми също нямат връзка с правото на достъп на жалбоподателите до подпокривното пространство, намиращо се над таванския етаж. Независимо от това, посоченото от жалбоподателите решение на ВКС № 936/17.07.2007 г. по гр. д. №506/2005 г. на ВКС, V ГО, не представлява актуална практика, която да е от значение за изхода на правния спор по настоящото дело. Решението е постановено преди ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, в което е отречено разбирането, че допуснатото отклонение от строителните правила и норми е достатъчно за уважаване на иска по чл.109 ЗС. В тълкувателното решение е прието, че не е достатъчно ответникът по иск с правно основание чл.109 ЗС да е извършил неоснователно действие /например незаконно строителство/, а във всички случаи ищецът трябва да посочи с какво то му пречи да упражнява правото си на собственост. В настоящия случай, дори да се приеме, че таванският етаж е построен в отклонение на строителни правила и норми, това по никакъв начин не пречи на жалбоподателите да упражняват правото си на собственост върху първия етаж от жилищната сграда. Приетото от въззивния съд съответства като резултат на посоченото тълкувателно решение на ОСГК на ВКС.
Макар да сочат основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, стара редакция, жалбоподателите не са развили съображения с какво разглеждането на настоящото дело от ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Настоящият състав счита, че в случая това основание не е налице.
По касационната жалба на Р. К.:
Изложените в жалбата оплаквания за произнасяне на въззивния съд по просрочена жалба на Д. и Е. М. пораждат съмнение за допустимостта на въззивното решение в обжалваната част, с която съдът се е произнесъл с решение по чл.108 ЗС за подпокривното пространство на процесната сграда. Ето защо е налице предвидената в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС възможност за допускане на касационно обжалване в тази част, с оглед проверка на допустимостта на въззивното решение.
Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по шестия въпрос за предпоставките на придобивната давност по чл.79, ал.1, вр. чл.69 ЗС, във връзка с решението на въззивния съд по чл.108 ЗС и чл.59 ЗЗД, касаещо 5/6 ид. части от процесния гараж. Посоченото от жалбоподателя ТР № 1/2012г. на ОСГК на ВКС няма пряко отношение към мотивите на въззивния съд по този въпрос. Решаващите мотиви на въззвния съд се свеждат до това, че праводателката на Д. и Е. М. е оспорвала владението на ответника Р. К., като е предявявала пред него собственическите си права и по този начин е смущавала владението му. Релевантни към тези мотиви са въпросите кое владение е несмущавано и с какви действия собственикът може да прекъсне владението на трето лице върху неговата вещ. Такива въпроси не са поставяни, не е посочена и относима към тях практика на ВКС.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10 от 20.01.2017 г. по в. гр. д. № 468/2016 г. на Кюстендилския окръжен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 344 от 31.05.2016 г. по гр. д. № 1971/2014 г. на Кюстендилския районен съд е бил уважен иск по чл.108 ЗС по отношение на 1/3 ид.част от подпокривното пространство на жилищната сграда, построена в ПИ с идентификатор 41112.504.210 по КК и КР на [населено място]. УКАЗВА на Р. К. в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 25лв. и в същия срок да представи по делото вносния документ, в противен случай жалбата му ще бъде върната.
След представяне на доказателства за внесена държавна такса делото да се докладва за насрочване.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10 от 20.01.2017 г. по в. гр. д. № 468/2016 г. на Кюстендилския окръжен съд по жалбата на Д. и Е. М., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от тях искове по чл.108 ЗС, чл.109 ЗС и чл.59 ЗЗД по отношение на таванските помещения, изградени в триетажната сграда в имот с идентификатор № 41112.504.201 по КК и КР на [населено място], както и по жалбата на Р. К., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което са били уважени исковете по чл.108 ЗС и чл.59 ЗЗД по отношение на 5/6 идеални части от гараж с идентификатор № 41112.504.201.3 по КК и КР на [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: