10
Р Е Ш Е Н И Е
№ 236
София, 24.10.2017г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на трети октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
при секретаря В.Стоилова
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело № 576/2017г.по описа на ВКС
Производството е по чл.290 ГПК.
Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу решение от 25.11.2016г. по гр.д.№1319/2016г., с което ОС Ст.З. е отхвърлил искове с правно основание чл.36 ЗА,вр. чл.79 и чл.86 ЗЗД.
Допуснато е касационно обжалване по въпросите при тълкуване на договора следва ли съдът да търси действителната воля на страните при спазване разпоредбата на чл.20 ЗЗД и следва ли при нищожност на клауза от договор по чл.36, ал.4 ЗА съдът да приложи повелителна норма на закона- чл.36, ал.2 ЗА и Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Жалбоподателят –П. П. С., чрез процесуалните си представители поддържа, че решението е веправилно и моли да бъде отменено, като бъде уважен предявения от него иск.
Ответникът И. Е. Д. не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., прие следното:
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявния от П. П. срещу И. Е. иск с правно основание чл. 36 ЗА, вр.чл.79 ЗЗД за сумата от 23 100 лв. представляваща неизплатено възнаграждение, по договор за поръчка сключен на 21.09.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 04.02.2016 г. до окончателното изплащане на цялата дължима сума.
Прието е по делото, че между страните е сключен договор за поръчка по смисъла на чл.280 ЗЗД. Установено е, че жалбоподателят-ищец в производството пред първата инстанция, е представлявал ответницата по жалба по пълномощие в образуваното досъдебно производство, както и в образуваното въз основа на него н.о.х.д., по което не е предявен граждански иск от адв. С. в качеството му на пълномощник на И. Е. , а последната е била конституирана само като частен обвинител.
Установено е по делото, че след приключване на наказателното дело И. Е., чрез пълномощника си адв. С., е подала искова молба срещу ЗАД [фирма] Д. – О.з. за заплащане на сумата от 200 000 лева /предявена като частична претенция от 400 000 лв./, представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на настъпилата смърт на дъщеря й С. К. вследствие на ПТП, настъпило на 15.09.2014 г., като е било образувано гр.д. № 979/2015 г. по описа на ГС София, което с определение от 22.12.2015 г. е прекратено поради отказ от иска, като застрахователно обезщетение в размер на 80000 лв. е преведено от ЗАД [фирма] Д. – О.з. по банкова сметка на И. Е.. Установено е също така, че с декларация от 04.12.2015 г. И. Е. е оттеглила всички пълномощия дадени на адв. П. С. и Г. С..
Прието е, че от представения договор от 21.09.2014 г. се установявя, че страните по делото са били в облигационни правоотношения, произтичащи от сключен помежду им договор за поръчка, като предметът му включвал извършването на фактически и правни действия, свързани с осигуряване на застрахователно обезщетение за причинените на И. Е. вреди, произтичащи от застрахователно събитие – извършено ПТП на 15.09.2014 г., при което настъпила смъртта на дъщеря й, като било уговорено заплащането на възнаграждение, съгласно изискванията на чл. 286 ЗЗД, което било в размер на 33% от присъденото обезщетение и всички деловодни разноски. Съдът е посочил, че доколкото изпълнението на част от действията по договора /напр. воденето на граждански дела срещу застрахователя/ изисква адвокатска правоспособност и този договор бил сключен с ищеца именно в качеството му на адвокат, то приложими са и специалните правила на Закона за адвокатурата /ЗА/ относно заплащането на възнаграждение. Прието е, че с оглед предмета на договора и уговорките на страните, по предявения иск с правно основание чл. 36 ЗА в тежест на ищеца е да докаже наличието валидно облигационно отношение /в случая договор за поръчка/, по който е изпълнил точно и за ответника е възникнало задължение за заплащане на уговорената сума.
Съдът е счел за основателно наведеното от ответницата /въззивница възражение за нищожност на процесния договор на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като уговореното адвокатско възнаграждение, изискуемо след постановяването на окончателния съдебен акт в полза на доверителя, накърнява добрите нрави поради неравностойност на насрещните задължения по договора. Прието е, че като резултат изплащането на това възнаграждение би довело до несправедливо обогатяване на адв.С., който има право да получи насрещна престация, но срещу своя труд /аргумент чл. 36, ал. 1 ЗА/. Изложени са съображения за това, че добри нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от юридически факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка дали поведението на даден правен субект съставлява действие, което накърнява „добрите нрави“, злепоставя чужди интереси с цел извличане на собствена облага и според съда в случая е налице неравностойност на насрещните задължения по сключения между страните договор и присъждането на претендираната сума би довело до несправедливо обогатяване на ищеца. Съдът е изложил съображения за това, че е налице сериозно нарушение на еквивалентността на престациите по двустранното облигационно отношение и поради наличието на уговорка в чл. 3 от договора– „за така конкретизираната поръчка доверителят ще заплати на довереника възнаграждение в размер на 33% от размера на присъденото или доброволно платено общо обезщетение, както и пълния размер на присъдените в полза на доверителя разноски по производството пред всички съдебни инстанции“ . Прието е, че тази клауза грубо нарушава моралната категория добри нрави и еквивалентност поради обстоятелството, че съгласно уговорката адв. С. веднъж ще получи 33% от присъденото обезщетение за извършване на правните и фактически действия за получаването на сумата за обезвреда и втори път ще получи всички следващи му се адвокатски възнаграждения – наречени в договора „разноски по производството“, за извършването на същите тези правни и фактически действия с цел получаване на същата сума за обезвреда, което практически представлява двойно заплащане на услугите.
Съдът е намерил за неоснователни доводите на ищеца, че при тълкуването на процесния договор за поръчка по реда на чл. 20 ЗЗД следва при определяне на възнаграждението да бъдат включени правните и фактически действия извършени от адв. С. в рамките на наказателния процес, тъй като те подготвяли получаването на обезщетението за неимуществени вреди.
Прието е, че по делото няма данни и изразени становища, че договорът за поръчка би бил сключен и без клаузата за възнаграждение /чл. 26, ал. 4 ЗЗД/, поради което нищожността е налице по отношение на целия договор и предявеният иск с правно основание чл. 36 ЗА е отхвърлен като неоснователен.
Допуснато е касационно обжалване по въпросите при тълкуване на договора следва ли съдът да търси действителната воля на страните при спазване разпоредбата на чл.20 ЗЗД и следва ли при нищожност на клауза от договор по чл.36, ал.4 ЗА съдът да приложи повелителна норма на закона- чл.36, ал.2 ЗА и Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Настоящият състав намира, че по въпроса следва ли съдът да търси действителната воля на страните при спазване разпоредбата на чл.20 ЗЗД въззивният съд е дал отговор в решението си в портиворечие с практиката на ВКС. Според задължителната практика на ВКС , изразена и в решение №67 от 30.07.2014 г. по т.д. №1843/2013 г. на ВКС, II т.о. и решение №137 от 25.06.2010 г. по т.д. №888/2009 г. на ВКС, II т.о. разпоредбата на чл. 20 ЗЗД изисква при тълкуването на договорите да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Приема се, че съобразно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Същото правило се прилага съответно и за тълкуването на едностранните сделки, на волеизявленията, които не са едностранни сделки, както и на всички изявления на страните, отправени една към друга във връзка с осъществяването на гражданските правоотношения. Същевременно обаче при тълкуването трябва да бъдат съобразени всички обстоятелства, поведението на страните и изявленията им при сключването на договора. Установяването на тези факти може да стане с всички доказателствени средства – други документи, свидетелски показания, признания на страните. Волеизявленията на страните за съдържаниетона определен договор трябва да се съотнесе към момента на сключването и при тълкуването на договора да се преценява с оглед всички обстоятелства по делото.
По втория поставен за разглеждане въпрос в практиката на ВКС, изразена и в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение от 13.09.2016г. по т.дело № 3768 /2014г., ІІ т.о. на ВКС година се приема, че в чл.26, ал.4 ЗЗД е узаконено правилото, че недействителната част от фактическия състав не влече недействителност на целия фактически състав на една сделка, ако са налице следните условия: когато нищожните части са заместени по право от повелителни правила на закона, или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните и части. Първото условие е налице при ограничена от повелителни разпоредби на закона, свобода на договаряне на съконтрахентите, но е несъмнено, че тези императивни законови правила трябва да уреждат конкретната недействителна част, като валидно заместят отразената в нея воля на договарящите. Второто условие, обаче, е въпрос на конкретна преценка на решаващия съд, с оглед значението на съответната нищожна част за страните по сделката, възможността останалата валидна част от фактическия и състав да е самостоятелна и като такава да породи правно действие, интересите на съконтрахентите и преследваната от тях цел със сделката в нейната цялост. В този см. в задължение на съда е да определи предполагаемата воля на страните, като определи съотношението на нищожната към действителната част на сделката. Поради това, дори и когато липсват повелителни правила на закона, обективирани в императивни правни норми, които по право да заместват конкретни недействителни договорни клаузи, частичната им нищожност може да бъде прогласена, но при наличие на две кумулативни условия – недействителните клаузи да не се отразяват на действието на валидната част на сделката, т.е. да не са съществени и тази валидна част да може да породи присъщите на вид и правни последици и съобразно конкретните недвусмислени обстоятелства, да може да се предположи, че сделката би била сключена от страните и без недействителните и части.
При така дадените отговори на въпросите, послужили като основание за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира, че обжалваното въззивно решение е постановено при допуснато съществено нарушение на процесуалния закон и неправилно приложение на материалния закон и следва да бъде отменено.
В случая между страните е сключен договор, наименован „за поръчка”, като доверителят / И. Е./ е възложил, а довереникът /адв.П. С./ е приел да окаже правна помощ, изразяваща се в извършване на всички необходими правни и фактически действия за получаване в полза на доверителя на обезщетение за неимуществени и/или имуществени вреди, повод за което е смъртта на С. К. – дъщеря на ответницата, починала при ПТП, настъпило на 15.09.2014г. Установява се, че в чл. 3 от договора, доверителят се съгласил да заплати на довереника възнаграждение в размер на 33% от размера на присъденото или доброволно платено общо обезщетение по всички претенции, ведно с присъдените лихви, както и пълния размер на присъдените в полза на доверителя разноски по производството пред всички съдебни инстанции, в чл. 4 същият е приел, че разноските по воденето на съдебното дело за присъждането на обезщетението за неимуществени и/ или имуществени вреди в полза на доверителя се поемат изцяло от довереника, а съгласно чл.5 от договора, дължимата сума ставала изискуема незабавно след влизане в сила на решението по делото и ще бъде удържана пропорционално от довереника съобразно постъпващите суми по изпълнителното производство, или при доброволните плащания на задълженото лице до окончателното й изплащане. Страните изрично са се договорили- чл. 15 от договора, че последният не може да бъде прекратен преди окончателното приключване с влязло в сила решение на образуваното дело във връзка, с което се сключва и преди окончателното изплащане на уговореното възнаграждение между страните, като ангажирането на други лица, в т.ч. и адвокати от страна на доверителя не освобождава последния от поетите с настоящия договор задължения за заплащане на дължимото възнаграждение.
При тълкуване на всички клаузи от договора в съвкупност, се установява, че действителната воля на страните е да уредят отношенията между адвокат и клиент по повод оказване на правна защита и съдействие, включително процесуално представителство, което е уредено не само от ЗЗД – чл.280 и сл, но и при специалната регламентация по Закона за адвукатурата/ЗА/. Упражняването на адвокатската професия, съгласно определението в чл.2 ЗА , е дейност за правно съдействие и защита на свободите, правата и законните интереси на физическите и юридическите лица. Тя се осъществява чрез устни и писмени консултации и становища по правни въпроси, изготвяне на книжа – молби, тъжби, заявления, жалби и др., свързани с възложената от клиента работа, представителство на доверителите пред органите на съдебната власт, пред физически и юридически лица –чл.24 ЗА, срещу уговорено между адвоката и клиента възнаграждение – чл.36 ЗА. Изложените основни характеристики на адвокатската дейност дават основание договорните отношения между адвоката и клиента да се определят като най-близки, сходни на договора за поръчка, уреден в ЗЗД.
По начало Закона за адвокатурата/ЗА/ предполага дължимото възнаграждение за положения от адвоката труд да бъде уговорено с договор -чл.36, ал.2, но това не е императивно изискване – договор може и да няма, без това да лишава адвоката от правото да получи възнаграждение – чл.36, ал.3 ЗА- то се определя от адвокатския съвет. В случая страните са постигнали договореност според разпоредбата на чл. 36 ал.4 ЗА, т.е. съгласие за заплащане на резултативен хонорар, който да бъде дължим след приключване на делото и да се определя от неговия изход. Видно от съдържанието на договора уговореното възнаграждение между тях е отнесено към всички действия на адвоката – довереник към постигане на обезщетение във връзка с причинените на ответницата неимуществени вреди, в защита на оценяемо в пари материално право, поради което е допустимо и възможно, съгласно посочената разпоредба, уговаряне на резултативен хонорар. Законът за адвокатурата позволява подобен подход за определяне на възнаграждението на адвоката, при това без да ограничава размера или процента за определянето му. С процесния договор, ответницата като доверител, е предоставила широк кръг правомощия на довереника за реализиране на крайната цел – както процесуални, така и извънпроцесуални действия, насочени към получаване на справедливо обезщетение за причинените й неимуществени вреди, вследствие на настъпилата смърт на дъщеря й, в резултат на ПТП: взаимодействие с различни държавни органи, провеждане на преговори за уреждане на отношенията във връзка с определяне на справедливо обезщетение за причинените вреди, като в случай на отказ от доброволно уреждане на отношенията между пострадалата и третите задължени лица се организира защита по съдебен ред – изготвяне на искова молба и предявяването й пред компетентен съд, процесуално представителство за защита по съответното дело до приключването му с влязъл в сила съдебен акт, с който да се присъди търсеното обезщетение; както и последващи действия по доброволното му или принудително събиране от длъжника. Ето защо в случая не може да се приеме, че при сключване на договора/ към който момент следва да се преценява неговата действителност/ довереникът е злоупотребил с доверието на клиента и договорът е нищожен на основание чл.26, ал.1 ЗЗД като накърняващ добрите нрави, както неправилно е приел въззивния съд в обжалваното решение. Следва да се вземе предвид и обстоятелството, че до момента, в който пълномощията на ищеца са били оттеглени от ответницата (с декларация до съда от 04.12.2015г. след проведено първо по делото заседание на 05.10.2015г`) довереникът е изпълнявал задълженията си по договора: подал молба до застрахователя на водача на моторното превозно средство, причинил смъртта, с искане за доброволно изплащане на обезщетение, с цел уреждане на претенцията провел множество разговори, които не довели до финализиране на претенцията, а след като такова не последвало депозирал искова молба до ГС София против застрахователното дружество, изготвил и допълнителна искова молба. Образуваното въз основа на исковата молба производството по делото било прекратено на 22.12.2015г., след като дружеството превело по сметка на ответницата сумата 80 000лв. във връзка с подписано споразумение. Само въз основа на тези данни съдът не може да приеме, че е налице неизпълнение на задълженията по договорите за оказване на правна помощ.
Установената с чл.9 ЗЗД свобода на договаряне обаче е ограничена от императивните правила на закона и добрите нрави, които в своето единство формират и границите на договорната автономия на съконтрахентите. Затова, когато договореното възнаграждение, както е в разглеждания случай, сочи на явна несправедливост, то тя е несъвместима с установените в обществото норми на поведение и общоприет морал и клаузата, с която то е договорено следва да се прогласи за нищожна. Съпоставени размера на полученото обезщетение с договореното възнаграждение в размер на ? от същото, и обстоятелството, че с оглед задълженията на страните и вида на сключения договор същото позволява не само да се задоволи имуществения интерес на довереника, като кредитор, възмездявайки го за изпълнението на договора, а и да го обогати неоснователно, следва да се приеме, че това води до нарушаване добрите нрави, на които законодателят с нормата на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД е придал правно значение. Приемайки в конкретния случай, че клаузата, с която е уговорено резултативно възнаграждение, е нищожна, настоящият състав намира, че констатираната частична нищожност трябва да се замести от повелителната разпоредба на Закона за адвокатурата, която прогласява принципът за възмездност на адвокатския труд – чл.36, ал.1 ЗА и определя начина на формиране на адвокатското възнаграждение при липса на договореност между страните – чл.36 , ал.3 ЗА. Неотносимо е в случая прилагането на минималните размери по Наредба № 1 от 09.07.2004г., тъй като същите са предвидени единствено като база за определяне на възнаграждението за конкретни процесуални действия, докато меродавен за определяне на възнаграждението по всеки конкретен случай е постигнатото между страните съгласие, което в случая е насочено и към действия извън процесуалното представителство. При липсата на договореност межу страните, поради нищожността на клаузата относима към размера на възнаграждението, последният следва да се определи от адвокатския съвет. В тази хипотеза, съдът не може да замести волята на страните по договарянето на справедливия и обоснован размер на адвокатското възнаграждение, като присъди минимално възнаграждение, определено по Наредбата. Законът за адвокатурата и Наредбата изрично предвиждат, че липсваща воля по договарянето на възнаграждение може да бъде заместена само от Адвокатския съвет по реда на чл.36, ал.3 ЗА. Съдът не е в правомощията си да определя размера на възнаграждението по едно правоотношение, отличаващо се с доверителния си елемент и свободата на договаряне.
При така изложените съображения настоящият състав намира, че с оглед разпоредбата на чл.293, ал.2 ГПК делото следва да се върне на въззивният съд за ново разглеждане от друг състав. При новото разглеждане на делото съдът, като съобрази факта, че между страните е сключен валиден договор за правна помощ, следва да изиска от Адвокатския съвет да определи размера на възнаграждението по реда на чл.36, ал.3 ЗА. Съдът ще следва да съобрази и направеното в отговора на исковата молба възражение на ответницата, за неточно изпълнение на поръчката и направеното в тази връзка искане за допускане на гласни доказателства за обстоятелства относно изпълнението на договора, за да може да се произнесе дали изпълнението на договора за поръчка е станало невъзможно или оттеглянето е основателно, в който случай ще намерят приложение разпоредбите на чл.288 , ал.2 ЗЗД, респективно чл.26, ал.2, пр.2 ЗА.
По разноските за всички инстанции съдът ще следва да се произнесе при новото разглеждане на делото с оглед изхода по спора.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
о т м е н я решение от 25.11.2016г. по гр.д.№1319/2016г. на ОС Стара Загора.
ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: