1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 24
гр. С., 14.01.2011 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на девети ноември през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росица Ковачева
ЧЛЕНОВЕ: Лидия Иванова
Емилия Василева
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 403 по описа за 2010г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата А. С. А. от гр. Я. чрез процесуалния й представител адв. Й. Ц. Й. срещу решение № 117/09.12.2009г. по гр. дело № 599/2009г. на В.търновски апелативен съд, Гражданска колегия, с което е обезсилено решение № 57/14.04.2009г. по гр. дело № 400/2008г. на В.търновски окръжен съд, производството по делото е прекратено и ищцата е осъдена да заплати на ответника З. „Л. И.” АД, гр. С. сумата 360 лв. – разноски по делото.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В касационната жалба и приложеното към нея изложение релевира основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК: 1/ въззивният съд не се е съобразил с практиката на ВС и ВКС относно допустимостта на предявяване на искове в субективно пасивно евентуално съединение срещу застрахователя и прекия причинител на непозволеното увреждане /Постановление № 7/04.10.1978г. на Пленума на ВС, т. 11/; 2/ въпросът за допустимостта на съединяването на искове чрез привличане на нов ответник в процеса посредством института на чл. 228, ал. 3 ГПК е решен в противоречие с цитираното постановление на Пленума на ВС и Тълкувателно решение № 96/01.11.1956г. по гр. дело № 17/1956г. на ОСГК на ВС; 3/ в противоречие с константната съдебна практика на ВС и ВКС /решение № 752/18.11.1988г., ВС, I. г. о. и Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. по гр. дело № 1/2000г., ОСГК на ВКС/ въззивният съд не е изложил мотиви защо приема, че иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ срещу ЗК „Л. И.” АД изобщо не бил предявяван; 4/ в противоречие с Тълкувателно решение № 75/1988г. на ОСГК на ВС въззивният съд, като е определил правното основание на иска срещу застрахователното дружество по чл. 226, ал. 1 КЗ, е сбъркал основанието на иска като такова, обхващащо фактите, от които произтича претендираното с исковата молба материално субективно право, с неговата правна квалификация; 5/ въпросът за допустимостта на иска срещу застрахователя, конституиран в първоинстанционното производство като евентуален ответник, при последващо оттегляне на иска срещу делинквента и прекратяване на производството по иска срещу първоначалния ответник се решава противоречиво от съдилищата – решения по в. гр. дело № 484/2009г. на В.търновски АС и в. гр. дело № 589/2008г. на В.търновски АС; 6/ от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото са следните процесуалноправни въпроси: допустимо ли е конституирането на застрахователя като евентуален ответник по дело, образувано срещу причинителя на непозволеното увреждане, когато искът срещу застрахователя е с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ, а срещу делинквента с правно основание чл. 45 ЗЗД; подлежи ли на разглеждане искът срещу застрахователя, конституиран като евентуален ответник по дело, образувано срещу делинквента, в случай, че ищецът оттегли иска си срещу делинквента или това може да стане само в случай, че искът по чл. 45 ЗЗД бъде отхвърлен като неоснователен.
Ответникът ЗК „Л. И.” АД, гр. С. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК, тъй като не е посочено конкретно противоречие на обжалваното въззивно решение с решение, постановено от ВКС, а позоваването на решенията на различни състави на Апелативен съд В. Т. и Окръжен съд В. Т. е неоснователно поради това, че са постановени по различни случаи, при изследване на релевантните обстоятелства, взети са предвид относимите към правния спор факти и е спазена императивно установената процедура по упражняване на процесуални права.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, предвид изложените касационни основания и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.
С първоинстанционното решение ответникът ЗК „Л. И.” АД е осъден на основание чл. 226, ал. 1 КЗ да заплати на ищцата А. С. А. сумата 18 000 лв., представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди от А. И. М. в резултат на виновно предизвикано от него автотранспортно произшествие на 16.10.2006г. около 15 ч. на път I.-5305 в отсечка гр. Я. – с. Веселиново като водач на МПС „Опел А.” с ДК № У 3713 ВВ, заедно със законната лихва, считано от 16.10.2006г. до оконмчателното й изплащане, искът за разликата над присъдената сума до пълния предявен размер от 32 000 лв. е отхвърлен като неоснователен и са присъдени разноски. За да обезсили решението на В.търновски окръжен съд, въззивната инстанция е приела, че първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като съдът е недопустимо е разгледал иск, какъвто не е предявен от ищцата – по чл. 226, ал. 1 КЗ.
Изложил е съображения, че е недопустимо приемането на евентуалния иск срещу З. „Л. И.” АД за разглеждането му по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК, тъй като се касае за различен от първоначално предявения иск, а разпоредбата на чл. 228, ал. 3 ГПК се отнася до замяна, респективно привличане на втори ответник наред с първия, за да отговаря по предявения вече иск. Според решаващия съдебен състав не е налице такава хипотеза, тъй като срещу прекия причинител искът е с правно основание чл. 45 ЗЗД, а искът срещу втория ответник е по чл. 226, ал. 1 КЗ. След прекратяване на производството по отношение на главния иск поради неговото оттегляне отпада възможността съдът да се произнесе по отношение на евентуалния. В обжалваното решение са изложени съображения, че правото на увредения да предяви иск по чл. 226, ал. 1 КЗ възниква едновременно с правото му да предяви иск за обезщетение срещу прекия причинител на вредата и право на пострадалия като носител на правото на застрахователното обезщетение е да прецени дали да предяви иска си срещу прекия причинител на вредата или направо срещу застрахователя, поради което пострадалата може да предяви искането си срещу прекия причинител на вредата и застрахователя единствено при условията на евентуалност, какъвто не е настоящия случай.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма, като съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК касационната инстанция може да уточни и конкретизира поставените от касатора правни въпроси.
Предвид касационната жалба, изложението към нея и въззивното решение, процесуалноправните въпроси, от които зависи изходът на спора, могат да бъдат уточнени по следния начин: 1/ допустимо ли е конституирането на основание чл. 228, ал. 3 ГПК на застрахователя като евентуален ответник по дело, образувано срещу причинителя на непозволеното увреждане, при положение, че искът срещу застрахователя е с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ, а срещу делинквента – с правно основание чл. 45 ЗЗД; 2/ при оттегляне на главния иск срещу делинквента може ли да се разгледа предявеният срещу застрахователя, конституиран като втори евентуален ответник, иск или искът срещу застрахователя подлежи на разглеждане само, ако бъде отхвърлен искът срещу прекия причинител. По посочените въпроси е налице противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, видно от приложените от касатора влезли в сила решение № 68/06.10.2009г. по в. т. дело дело № 484/2009г. на В.търновски АС, решение № 86/25.05.2009г. по гр. дело № 571/2008г. на В.търновски окръжен съд, решение № 7/02.02.2009г. по в. гр. дело № 589/2008г. на В.търновски АС, решение № 128/11.07.2008г. по гр. дело № 189/2008г. на В.търновски ОС, молби за конституиране на ЗК „Л. И.” АД като втори евентуален ответник по посочените две дела на В.търновски окръжен съд, образувани по искове срещу прекия причинител А. И. М. и протоколите от съответните съдебни заседания с определенията по чл. 228, ал. 3 ГПК.
Неоснователен е доводът на касатора, че въпросът за допустимостта на субективно пасивно евентуално съединяване на искове срещу застрахователя и прекия причинител на непозволеното увреждане е решен в противоречие с Постановление № 7/04.10.1978г. на Пленума на ВС, т. 11 и Тълкувателно решение № 96/01.11.1956г. по гр. дело № 17/1956г. на ОСГК на ВС. Посоченото постановление разглежда хипотезата на първоначално субективно пасивно евентуално съединяване на исковете срещу застрахователя и делинквента, т. е. когато с исковата молба са предявени искове срещу двама ответници. От друга страна, въззивният съд изрично е посочил в обжалваното решение, че увреденото лице може да предяви искове срещу прекия причинител на вредата и застрахователя единствено при условията на евентуалност. Посоченото тълкувателно решение разглежда хипотезата на конституиране на нов ответник наред с първоначалния, но не дава отговор на релевантните за настоящия спор правни въпроси във връзка с различната правна квалификация на исковете и последващото оттегляне на иска срещу първоначалния ответник.
Въпросът за задължението на въззивния съд да изложи мотиви в постановения от него съдебен акт не е решен в противоречие с практиката на ВС и ВКС. В.търновски апелативен съд е изложил съображения в мотивите на решението защо приема, че иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ срещу ЗК „Л. И.” АД не е бил предявен. Доколко тези съображения са правилни, е въпрос по съществото на касационната жалба и правилността на обжалвания съдебен акт, но не и по отношение на нейната допустимост във връзка с преценка за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По въпроса за правното основание, начина на неговото определяне и задължението на съда да даде правната квалификация на предявения иск е налице безспорна практика на ВС и ВКС, съгласно която правното основание на иска се определя от съда въз основа на твърдените от ищеца факти и обстоятелства и заявеното искане, петитума на исковата молба. Като е определил иска срещу застрахователя по чл. 226, ал. 1 КЗ решаващият съдебен състав не се е отклонил от постоянната съдебна практика. Поради това е неоснователно позоваването на противоречие с решение № 75/1988г. на ОСГК на ВС.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 117/09.12.2009г. по гр. дело № 599/2009г. на В.търновски апелативен съд, Гражданска колегия.
Делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.