1
Р Е Ш Е Н И Е № 24
гр. София, 19.04.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в откритото заседание на девети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Пламен Стоев
Членове: Светлана Калинова
Геника Михайлова
При секретаря Даниела Цветкова разгледа докладваното от съдия Михайлова т. д. № 50 147 по описа за 2016 г.
Производството е по реда на чл. 290 – 293 ГПК.
До касационно обжалване е допуснато решение № 1482/ 08.07.2015 г. по гр. д. № 2/ 2015 г., с което Софийски апелативен съд обезсилва решението от 17.10.2014 г. по гр. д. № 10028/ 2013 г. на Софийски градски съд в обжалваната част и прекратява производството по иска на Т. П. В. срещу [фирма] с правна квалификация чл. 79, ал. 1, вр. чл. 82 ЗЗД за сумата 27 044. 11 лв. – обезщетение за вредите от неизпълнението на задълженията по договор за банков влог от 01.11.2007 г. в репарация на платени лихви (мораторна неустойка) по договор за заем с [фирма] от 16.06.2008 г. за периода 16.06.2009 г. – 20.07.2011 г.
С определение № 508/ 26.10.2016 г. по настоящото дело решението е допуснато до касационен контрол за проверка не неговата правилност при основанията от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (общо и допълнително) по следните процесуалноправни въпроса: 1. Включена ли е в предмета на иска конкретната вреда по претенцията за обезщетяване на вредите от виновното неизпълнение на договорно задължение на длъжника (чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД)? и 2. За да установи или да отрече абсолютната процесуална пречка от чл. 299 ГПК по новия иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, допустимо ли е съдът да тълкува влязлото в сила осъдително решение, когато неговият диспозитив не индивидуализира в необходимата степен спорното право?
Касаторът Т. П. В. иска обжалваното решение да бъде отменено, като постановено в противоречие с чл. 299 ГПК. Претендира разноски.
Ответникът [фирма], ответник и по касация, възразява, че жалбата е неоснователна. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
По въпросите настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че при предявяване на иска с правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 82 ЗЗД в исковата молба кредиторът е длъжен да изложи обстоятелства, в какво е проявена конкретната вреда от забавеното изпълнение на договорното задължение на длъжника, за да осъществи изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК. Вредата следва да е парично равностойна на сумата по обезщетението. Диспозитивът на съдебно решение по този иск също следва да конкретизира вредата.
След влязло в сила осъдително решение по иска с правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 82 ЗЗД нов осъдителен иск при същата квалификация между същите страни е допустим, само ако кредиторът претендира обезщетение за друга (различна) вреда от тази по пресъденото обезщетение. Ако диспозитивът на влязлото в сила осъдително решение не сочи вредата, новият иск е допустим, когато кредиторът претендира обезщетение за вреда, настъпила след приключване на съдебното дирене пред последната инстанция по съществото на спора по влязлото в сила решение. Когато кредиторът претендира обезщетението за вреда, настъпила преди това, съдът по новия иск е длъжен да подложи решението на тълкуване, за да изясни вредата по пресъденото обезщетение. Тълкуването провежда, като преминава през следните етапи: 1) изяснява волята на съда по влязлото в сила решение, зачитайки го като единство на мотиви и диспозитив, 2) заявените искания за защита (доводите по иска и възраженията на ответника), 3) останалите техни процесуални действия и тези на съда като предприети по конкретен правен спор. Когато и след тълкуване на влязлото в сила решение вредата по пресъденото обезщетение остава неизяснена, новият иск е допустим. Мотивите за отговорите са следните:
Неизпълнението на задължението, включително забавата, насища облигационната връзка с допълнително съдържание, което от договора пряко не произтича. Правоотношения между кредитора и длъжника от неизпълнението са вторични и могат да търпят развитие във времето. Възможно е вредите за кредитора да се проявят не едновременно, а последователно (те са следствия от причината). Обезщетението, предвидено в чл. 79, вр. чл. 82 ЗЗД, е винаги парично и представлява оценимия в пари позитивен интерес на кредитора от неосъществяването на дължимата по договора престация. Вредата се проявява чрез засягане на правно защитените негови блага. От обективните предели на договорната отговорност не следва да се изключат неимуществените вреди само от съображения от систематиката на чл. 52 ЗЗД. За възможността и те да бъдат обезщетени е достатъчно е, че законодателят допуска парично обезщетяване на нематериални блага, засегнати от неизпълнението на облигационно задължение. Гражданската отговорност е единно правно явление, а разликите между договорната и деликтната отговорност в разглеждания аспект са незначителни. Следователно приложението на чл. 52 ЗЗД е обосновимо по аналогия и при договорната отговорност (чл. 46, ал. 2 ЗНА).
По иска с правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 82 ЗЗД (както и при всеки друг иск в ангажиране на гражданска отговорност) кредиторът е длъжен да конкретизира вредата, за която претендира обезщетението. Обстоятелствена част на исковата молба следва да съответства на размера на претендираната сума. Тогава исковата молба осъществява изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК. Вредата е централен въпрос по този иск, въпреки че обстоятелствената част на исковата молба следва да отразява и останалите (четири) правопораждащи вземането юридически факти: задължението по договора, поведението на длъжника по неизпълненото задължение, причинна връзка между поведението и вредите и вината (непредпазливост или умисъла (грубата небрежност)). Конкретната заявена вреда обуславя допустимостта на предявения иск. Исковият процес защитава възникнали, а не бъдещи притезания, а кредиторът следва да твърди вредата като настъпила. Конкретната вреда предопределя защитата на ответника по съществото на иска. Обичайно е тя да завърши фактическия състав на притезанието. Тогава с нея настъпва изискуемостта, а от нея е началото на срока на погасителната давност. Вредата разграничава иска от другите възможни, когато кредиторът претендира обезщетението само за претърпяните загуби, въпреки че е пропуснал и ползи от неизпълнението или когато той претендира само имуществените вреди, въпреки че е понесъл и неимуществени. Вредата разграничава иска и от другите възможни при същата правна квалификация за вредите, които кредиторът продължава да търпи от неизпълнението. Предявяването на иска не прекъсва причинно-следствената връзка между неизпълнението и вредите. Следователно конкретизирането на вредата осуетява отвода за висящ процес (чл. 126 ГПК), а и отвода за сила на пресъдено нещо (чл. 299 ГПК). Поради това и диспозитивът на съдебното решение по иска с правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 82 ЗЗД също следва да конкретизира вредата.
След влязло в сила осъдително решение по този иск нов осъдителен иск при същата квалификация между същите страни е допустим, само ако кредиторът претендира обезщетение за друга (различна) вреда от тази по пресъденото обезщетение.
Ако диспозитивът на влязлото в сила осъдително решение не конкретизира вредата, но кредиторът претендира обезщетението по чл. 79, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 82 ЗЗД за вреда, настъпила след приключване на съдебното дирене пред последната инстанция по съществото на спора по влязлото в сила решение, новият иск не попада в забраната от чл. 299, ал. 1 ГПК. Изводът следва пряко от чл. 439, ал. 2 ГПК.
Ако диспозитивът на влязлото в сила осъдително решение не конкретизира вредата, а кредиторът претендира обезщетението по чл. 79, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 82 ЗЗД за вреда, настъпила преди това, съдът по новия иск при същата квалификация между същите страни е длъжен да подложи влязлото в сила решение на тълкуване. От чл. 251 ГПК различен извод не следва. Пречката за сила на пресъдено нещо е абсолютна. Съдът има задължението да я провери, но няма компетентност да иницира производството по чл. 251 ГПК. Съдът по новия иск, следва да зачете влязлото в сила решение като единство от мотиви и диспозитив, а когато подходът не изяснява вредата, да пристъпи към заявените по предходното дело искания за защита (по иска и възраженията). Ако и този подход не изясни вредата, подлежат на тълкуване другите процесуални действия на страните, а и на съда, като предприети да разрешат конкретен правен спор.
Когато и след тълкуване на влязлото в сила осъдително решение волята на съда остава неизяснена, новият иск между същите страни и при същата квалификация е допустим. Няма обективният идентитет на пресъденото обезщетение по неизяснена вреда и тази по претендираното с иска.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че следва да отменени обжалваното решение, а делото да върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за произнасяне по съществото на спора на иска по чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД според обжалваната съдителната част на първоинстанционното решение. Съображенията са следните:
Касаторът е извел качеството си на кредитор по предявения иск със следните твърдения: 1) към 16.06.2008 г. ответникът по касация е във виновно неизпълнение на своите основни задължения по договор за срочен банков влог № 06/ 0000000014748355/ 01.11.2007 г. за сумата 127 681. 31 евро; 2) неизпълнението е причината на 16.06.2008 г. касаторът да сключи договор за заем с [фирма] за сумата 231 000 лв., за да погаси свое задължение в размер на 117 901 евро по предварителен договор от 28.02.2008 г. за покупко-продажба на един апартамент с краен срок за плащане на втората вноска до 18.06.2008 г.; 3) по договора с [фирма] касаторът се е задължил и за лихви: възнаградителна за срока на заема (16.06.2008 г. – 16.06.2009 г.) – основният лихвен процент плюс 5 пункта (чл. 2. 2. от договора) и мораторна след срока на заема – основният лихвен процент плюс 5 пункта (чл. 4. 2 от договора); 4) в изпълнение на своите задължения заемодателят превежда заема на продавача по предварителния договор, кредитор на касатора; 5) на 20.07.2011 г. касаторът извършва две плащания, с които погасява своите задължения към заемодателя: за сумата 231 000 лв. – връщане на заема и за сумата 49 440 лв. – лихви за периода 16.06.2008 г. – 20.07.2011 г. и 6) към 20.07.2011 г. ответникът по касация продължава да е в забава на своите задължения към касатора по договора за срочен банков влог. Претендираната сумата от 27 092 лв. представлява обезщетение за претърпяна загуба – лихвите, които касаторът е платил на заемодателя за забавеното връщане на заема в периода 16.06.2009 – 20.07.2011 г. (уточнение на обстоятелствената част на исковата молба, извършено в откритото съдебно заседание от 06.10.2014 г. пред първоинстанционния съд).
С решение по гр. д. № 6200/ 27.12.2010 г. на Софийски градски съд, с което ответникът по касация е осъден да плати на касатора сумата 127 681. 31 евро – главница по договора от 01.11.2007 г. за срочен банков влог.
С решение № I 49-205/ 24.06.2013 г. по гр. д. № 21 711/ 2009 г. на Софийски районен съд, с което ответникът по касация е осъден да плати на касатора сумите: 1) 5 961. 00 лв. – лихвата по договора за срочен банков влог, 2) 3 916. 18 лв. – законните лихви върху главницата по влога и 3) 16 479. 76 лв. – обезщетение за вредите от забавеното изпълнение по този договор, изразени в платени лихви по договора за заем с [фирма].
Ответникът по касация е направил отвод за сила на пресъдено нещо (чл. 299, ал. 1 ГПК), обосновавайки го с решението на СРС по иска с правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 82 ЗЗД (третият уважен).
С първоинстанционното решение отводът е отклонен. Първостепенният съд констатира, че вредата по предявения пред него иск е настъпила преди да приключи съдебното дирене пред Софийски районен съд като последна инстанция по същество, разрешила спора между същите страни по иск при същата правна квалификация за сумата 16 479. 76 лв. –плащането на касатора от 20.07.2011 г. Констатирал е, че диспозитивът на това решение не конкретизира вреда по обезщетението, а чл. 439, ал. 2 ГПК не може да намери приложение. Констатирал е, че вредата не може да бъде изяснена и според мотивите на решението. Пристъпил е към обсъждане на обстоятелствената част на исковата молба по предходното дело, тълкувайки волята на касатора и според задачата на съдебноикономическа експертиза, допусната по негово искане. Така е заключил, че по предходното дело е претендирано обезщетение, равно на платените от касатора лихви за срока на договора за заем с [фирма] (възнаградителната по чл. 2. 2.). Сравнил я е със заявената с предявения иск вреда – за плащането по другите лихви по този договор и като е установил, че с него е била уговорена и мораторна неустойка за забавеното връщане на заема (чл. 4. 2.) е достигнал до извода, че с тази (различна) вреда кредиторът обосновава предявената по настоящото дело претенция за обезщетение за забавеното изпълнение от договора за срочен банков влог с ответника по касация.
С второинстанционното решение отводът е споделен, а въззивният съд е процедирал при условията на чл. 270, ал. 3, изр. 1, вр. чл. 299, ал. 1 и 2 ГПК. Той е приел, че и по двете дела между същите страни (приключилото пред СРС по третия иск и настоящото) претенциите са идентични. Отказал е да тълкува влязлото в сила осъдително решение, приемайки че обективният идентитет произтича от това, че и с него е пресъдено обезщетение за вреди от забавеното изпълнение на договора за срочен банков влог с ответника по касация.
Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че съответства на дадените отговори първоинстанционното решение. С него е изяснена възможността за тълкуване на влязлото в сила решение на Софийски районен съд по третия уважен иск, а с това – и разликата между предявения и приключилия с влязло в сила осъдително решение спор при същата правна квалификация между същите страни. Въззивното решение, с което въззивният съд е отказал да проведе тълкуването, противоречи на предвиденото в чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК, а пречката от чл. 299, ал. 1 ГПК не съществува.
При разглеждането на правния спор новият въззивен състав е длъжен да разгледа оплакването във въззивната жалба от ответника по касация, че вземането по иска не е възниквало, а първоинстанционното решение в осъдителната част противоречи на чл. 82, изр. 1 ЗЗД. Първо, защото не съществува причинно-следствена връзка между неизпълнените от банката задължения по договора за срочен влог и забавата на касатора при връщането на заема. Второ, защото договора с [фирма], респ. уговорената с него мораторна неустойка (лихва) са вреди, които са били непредвидими към пораждане на задълженията на ответника по касация по договора за срочен банков влог, а умисъл (груба небрежност) при неизпълнението на задълженията по този договор няма.
Чл. 294, ал. 2 ГПК изключва компетентността на касационния въпрос да реши въпроса за разноските по делото и в частност, тези, които касаторът е направил пред настоящата инстанция. Той следва да бъде решен от въззивния съд при новото разглеждане на делото.
При тези мотиви, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 1462/ 08.07.2015 г. по гр. д. № 2/ 2015 г. на Софийски апелативен съд.
ВРЪЩА делото на друг състав на Софийски апелативен съд за разглеждане на правния спор по осъдителната (невлязла в сила) част от решение № 17 490/ 17.10.2014 г. по гр. д. № 10 028/ 2013 г. на Софийски градски съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.