О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№240
София, 13.05.2019 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 625 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. О. К. /Р. О. К./ и А. Р. О. чрез пълномощника им адвокат Н. Х. против решение № 257 от 26.11.2018 г., постановено по гр.д. № 458 по описа за 2018 г. на Окръжен съд-Ловеч, с което е потвърдено решение № 136 от 27.07.2018 г. по гр.д. № 331/2017 г. на Районен съд-Тетевен за отхвърляне на предявения от Р. О. К. и А. Р. О. против Ю. О. К. иск по чл.109 ЗС за осъждане на ответника да събори незаконно изградената от него подпорна стена, изградена в близост до 1 метър от южната оградна стена на собствената на ищците двуетажна масивна жилищна сграда, находяща се в северозападната част на УПИ *-* в кв.* по подробния устройствен план на [населено място].
Ю. О. К. е подал чрез пълномощника си адвокат П. К. писмен отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното:
В исковата молба ищците твърдят, че ответникът е изградил незаконно около 2006 г. процесната подпорна стена на разстояние около метър от сградата им, като в резултат започнало задържане на вода, овлажняване на две от стаите, паднала мазилка, поява на мухъл и миризма, поради което помещенията не могат да се използват, а близостта на стената препятства поставяне на скеле и ремонт на фасадата на къщата им и поради местонахождението на подпорната стена, ответникът ползва по-голяма площ от лицето на урегулирания имот. В отговора на исковата молба ответникът е навел твърдения, че подпорната стена е съществувала още преди строителството на къщите на страните, била каменна и след като ищецът построил къщата си, заедно я подсилили с бетон, така, че да се скрият камъните, а подпорната стена е в близост до къщата на ищците, поради неспазено отстояние от 3 метра от границата на имота и изграждането й на 6 метра от тази граница.
При постановяване на решението си въззивният съд е приел, че страните се легитимират като съсобственици на урегулирания поземлен имот и собственици на по една от двете сгради, построени в него. Обсъдил е свидетелските показания според част от които подпорната стена е съществувала още преди ищеца да построи къщата си, като е поддържала терена, на който е била старата къща, а според друга част е изградена от ответника след като той построил своята къща. Съдът е приел за установено, че процесната подпорна стена е била изградена в имота много преди 2006 година, след като в нейното изграждане са използвани камъни от старата разрушена къща, която е била на терена преди построяване на двете къщи на страните. Този извод е обоснован с показанията на разпитаната сестра на страните, която е участвала в строежа й и от заключението на съдебно-техническата експертиза на вещо лице В., като съдът не е дал вяра на показанията на свидетелите на ищците, тъй като те са противоречиви и не кореспондират с останалите доказателства по делото а и самият ищец заявява един път в исковата си молба, че подпорната стена е построена през 2006 г., пред окръжния съд в съдебно заседания заявява, че тя е построена през 2005 г, а в жалбата си до Община-Т. заявява, че брат му е построил стената след като е построил къщата си, т.е. около и след 1983 г.
От изслушаните две експертни заключения въззивният съд е възприел заключението на вещото лице В. и е приел, че подпорната стена има укрепваща функция и отсъствието й би довело до свлачищни процеси, а и строежа отговаря на изискванията за търпим строеж съобразно § 127 ПР ЗИД ЗУТ. Счел е, че при събаряне на стената опасността от срутване на земна маса, а оттам и на постройките в имота е установена по категоричен начин от заключенията на вещите лица и събраните по делото писмени гласни доказателства. В този смисъл съдът е приел, че подпорната стена не пречи на ищеца да ползва пълноценно имота си, а тъкмо обратното премахването й ще има негативни последици както за терена, така и за постройките в него. Проблемът с наводняването на жилищния имот на ищците не е в резултат на съществуването на подпорната стена, а на поливане от страна на ответника на засадени от него насаждения върху нея, както и от липсата на улуци и водосточни тръби, отвеждащи дъждовните води от сградата на ищците в канализацията. Факта на незаконност на построената от ответника подпорна стена сам по себе си не води до основателност на иска по чл.109 ЗС, след като не пречи на упражняването на правото на собственост. Освен това трябва да има причинна връзка между пречките за упражняване правото на собственост на ищеца и поведението на ответника. В случая се установява, че не съществуването на самата подпорна стена, а действията на ответника-насипването й с пръст, засаждането й със зеленчуци и поливането по скоро и евентуално пречат на ищците да упражняват в пълен обем правата си, но такова искане за преустановяване на тези му действия не е направено по делото.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поддържат, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по Тълкувателно решение № 4 от 6.11.2017 г. по т.д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, тъй като въззивният съд е формирал изводите си без да се позове на каквито и да било доказателства към делото и без да обсъди събраните доказателства в тяхната пълнота и е пренебрегнал заключението на вещото лице арх.К. относно характера на строежа. С посоченото тълкувателно решение е уеднаквена противоречива съдебна практика по въпросите как се определя цената на иска и дължимата държавна такса по искове по чл.109 ЗС, подлежат ли на вписване искови молби по чл.109 ЗС и необходимо ли е ищецът по иск с правна квалификация чл.109 ЗС във всички случаи да доказва, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право. Посоченото тълкуване е неотносимо към посочената от касатора обосновка. Последната е свързана с процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор и да посочи защо игнорира дадени доказателства, а други кредитира напълно /който касационният съд уточнява с оглед правомощията си, изведени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.1/. Непротиворечива е практиката на ВКС /израз на която е и решение № 153 от 5.11.2018 г. по гр.д. № 886/2018 г., III г.о., в което са посочени и редица други решения/ по този въпрос. Касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК с цел проверка дали въззивното решение не противоречи на посочената практика с оглед обстоятелството, че съдът без да изложи мотиви е игнорирал заключението на вещото лице арх.К. и експертното й становище, че към настоящия момент подпорната стена е опасен строеж, който при обилен валеж е готов да се изсипе заедно със земната маса към жилищната сграда на ищците.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 257 от 26.11.2018 г., постановено по гр.д. № 458 по описа за 2018 г. на Окръжен съд-Ловеч.
В едноседмичен срок от съобщението Р. О. К. /Р. О. К./ и А. Р. О. да представят доказателства за внесена по сметка на Върховния касационен съд на Република България държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 25.00 лв.
При неизпълнение в срок касационното производство ще бъде прекратено.
Делото да се докладва за насрочване при изпълнение на указанията и на съдията-докладчик при изтичане на срока.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: