2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 240
София, 09.05.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на дванадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4819/2017 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция преди измененията съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
С решение от 07.04.2017 г. по гр. д. № 16190/2016 г. на Софийския градски съд е потвърдено решение № І-42 от 30.07.2015 г. по гр. д. № 47253/2011 г. на Софийския районен съд, с което е уважен иск за ревандикация, като е признато за установено, че ищците са собственици общо на 120/126 ид. ч. от недвижим имот с идентификатор 68134.4329.1350 на основание наследствено правоприемство и реституция по ЗСПЗЗ, и осъдил ответниците С. И. Д. и [фирма] [населено място] да предадат на ищците владението на целия имот.
Касационни жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК от ответниците. Те имат за предмет въззивно решение, което не е изключено от касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК /в редакция преди измененията съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./ и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са допустими.
От ответниците по касация – ищци по делото, са постъпили писмени отговори със становища, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
Спорът по делото е за собственост на недвижим имот, възстановен на наследниците на Н. В. С. с решение на общинската служба по земеделие № 0609 от 20.11.2006 г., влязло в сила на 20.12.2006 г., придружено със скица по чл. 13, ал. 6 ППЗСПЗЗ и удостоверение, при легитимиращи документи: н. а. № 32/1920 г. за собственост по наследство и давност, публично завещание от 1922 г., протокол за съдебна делба от 02.07.1930 г., с който в дял на наследодателя на ищците е поставена половината от нива в м. „Р.”, цялата с площ от 6.1 ара, удостоверение, че към 11.07.1949 г. на името на Н. В. С. са записани три ниви и гори, сред които нива в м. „Р.” от 2.5 дка, заявление-декларация от 26.01.1958 г. за внасяне в ТКЗС на нива в м. „Р.” от 2.5 дка. Решението на общинската служба по земеделие от 2006 г. е постановено, след като със съдебно решение по гр. д. № 5856/1996 г. на Софийския районен съд за нищожно е обявено предходно решение на поземлената комисия за отказ да се възстанови на наследниците на Н. В. С. нива в м. „Р.” от 2.5 дка.
Ответницата С. Д. е придобила с договор за дарение по н. а. № 155/23.06.1993 г. незастроено дворно място с площ 1 012 кв. м., съставляващо парцел VІ-2035 от кв. 55а в м. „вилна зона „Горна баня”. Праводателите й са се легитимирали с договор за покупко-продажба от ТКЗС по реда на ЗРПВПВННИ, сключен с н. а. № 16/1966 г. В защитата си по същество срещу предявения иск ответницата се е позовала на придобивна давност.
Ответникът [фирма] [населено място] се легитимира за собственик на два имота, съседни на спорния, придобити чрез договор за замяна и договор за покупко-продажба от 2005 г. Ползва спорния имот въз основа на договори от 2007 и 2008 г. за съвместно ползване, сключени с ответницата Д..
Със заключения на единична и тройни технически експертизи е установено, при проследяване на регулационните и кадастрални планове, че имотът, който е обобществен от наследодателя на ищците, съвпада с имота, на който ответницата Д. се легитимира за собственик на основание договора за дарение. От заключенията и с гласни доказателства е установено, че имотът, предмет на спора, е незастроен.
Въззивният съд приел, че ищците са установили своето и на своя наследодател право на собственост, произтичащо от приключила процедура по възстановяване по реда на ЗСПЗЗ с решението от 2006 г. на органа по поземлената реформа, издадено на основание чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ. То, при проведения по възражение на ответниците косвен съдебен контрол, е прието за валидно като издадено от компетентен административен орган и подписано от председател и секретар, и за законосъобразно, защото са налице предпоставките за възстановяване правото на собственост на наследниците на Н. С..
По правопогасяващото възражение на ответницата Д. въззивният съд приел, че съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ придобивната давност, започнала да тече от сключването през 1993 г. на договора за дарение и до влизане в сила на посочената разпоредба – 22.11.1997 г., не се зачита, и е започнала да тече от 20.12.2006 г., когато в сила е влязло решението на възстановяване на спорния имот. Като приобретател по договора за дарение и съгласно чл. 70, ал. 1 ЗС ответницата е добросъвестен владелец, но давностният срок е прекъснат с подаването на исковата молба на 03.11.2011 г., поради което същата не е придобила правото на собственост по оригинерния способ придобивна давност. По тези съображения тя не може да придобие по давност и частта на наследника на Н. С. – Л. Н., който не е предявил иск за ревандикация на 6/126 ид. ч. от спорния имот.
На последно място въззивният съд приел, че упражняваната от ответниците фактическа власт върху спорния имот е без правно основание.
Въз основа на така установеното от фактическа и правна страна въззивният съд заключил, че са налице и трите кумулативни предпоставки, обуславящи основателност на ревандикационната претенция.
Искането за отмяна /неправилно посочено като искане за обезсилване/ на нотариалните актове, с които се легитимират ответницата Д. и нейните праводатели, е прието за неоснователно, като в тази насока въззивният съд възприел съображенията на първоинстанционния съд. Те са свързани с приложение на задължителната съдебна практика, според която по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК могат да бъдат отменяни само констативни нотариални актове, а атакуваните от ищците са за правни сделки.
По касационната жалба на ответницата С. Д.:
В жалбата е развит довод за недопустимост на решенията, постановени от съда в двете инстанции, тъй като е налице произнасяне по нередовна искова молба, която не е била поправена в срока по чл. 129, ал. 2 ГПК.
Такова оплакване е било развито и пред въззивната инстанция, която подробно е проследила извършените от първоинстанционния съд и от ищците процесуални действия и е приела, че указанията, дадени с определение от 08.11.2011 г., са съобщени на част от ищците на различни дати, съобщенията до втора група ищци не са върнати, а до трета група са върнати в цялост, поради което за последните две групи срокът по чл. 129, ал. 2 ГПК не е започнал да тече. В дадения едномесечен срок част от указанията са изпълнени, а по отношение на данъчната оценка и внасянето на държавна такса е поискано продължаване на срока. По това искане първоинстанционният съд не се е произнесъл, поради което въззивният съд приел, че извършените от ищците процесуални действия не са извън срока. Освен това с разпореждане от 08.12.2011 г. е даден допълнителен едномесечен срок за изпълнение на указанията по първото разпореждане от 08.11.2011 г., което представлява даване на нов срок, а не продължаване на срока от съда, без за това да има сезиране. Въззивният съд приел и това, че даването на нов срок за изпълнение на вече дадени и съобщени указания не е процесуално нарушение. Удостоверението за данъчна оценка е представено от една от ищците в новия едномесечен срок, в който е представено и доказателство за внесена държавна такса. Оттук въззивният съд заключил, че нередовностите са отстранени в указания срок и първоинстанционният процес е допустим като започнал по редовна искова молба.
В касационната жалба се поддържа, че след като в първоначално дадения срок, който изтича на 14.12.2011 г., указанията на съда не са изпълнени и не е била подадена молба в съответствие с изискванията на чл. 63, ал. 1 ГПК, първоинстанционният съд е бил длъжен да върне исковата молба съгласно чл. 129, ал. 3 ГПК. В нарушение на основните начала за равенство на страните в гражданския процес и правото на защита на жалбоподателката, на 08.12.2011 г. първоинстанционният съд е постановил повторно разпореждане за оставяне на исковата молба без движение и е дал последна възможност на ищците да отстранят нередовностите на исковата молба. В нарушение на чл. 64, ал. 1 ГПК съдът е взел предвид процесуалните действия, извършени след изтичане на определения срок за отстраняване нередовности на исковата молба и е провел недопустимо производство по нередовна искова молба, което е завършило с постановяване на недопустимо решение.
Прегледът на данните по делото налага извод, че не съществува вероятност обжалваното въззивно решение и потвърденият с него първоинстанционен съдебен акт да са недопустими въз основа на изложените в жалбата оплаквания.
Указанието ищците да изложат конкретни твърдения от кого се упражнява фактическата власт върху имота е дадено неправилно – такива твърдения вече са били въведени в исковата молба, в която е записано, че първата ответница държи имота на основание договор за покупко-продажба от 1966 г. и договор за дарение от 1993 г., а вторият ответник държи имота със съгласието на първата ответница. Посочването на цената на иска и внасянето на държавна такса следват представянето на доказателства за данъчната оценка на имота, а за снабдяването с такава ищците са заявили доказателствено искане в исковата молба. Макар в разпореждането от 08.11.2011 г. да е допуснато издаването на съдебно удостоверение в тази насока, не се констатира такова да е било издадено. На ищците е указано и да изложат твърдения наследници от коя степен са на общия наследодател и какъв дял от правото на собственост претендира всеки от тях, както и обстоятелства, на които основават искането си за обезсилване на нотариални актове, да формулират искане – ако предявяват иск, и да внесат съответната държавна такса, за което да представят вносна бележка. Последното указание е ищците да посочат общ съдебен адресат.
Една от ищците, на която съобщението е редовно връчено, е П. К. Б.. Тя е уведомена на 14.11.2011 г. В дадения едномесечен срок, на 30.11.2011 г. процесуалният й представител адвокат Ат. Ж. /видно от представеното с молба от 06.12.2011 г. пълномощно/ е подал молба с уточнение на дяловете на наследниците; посочил е, че цената на иска ще бъде уточнена след получаване на данъчната оценка на имота; въвел е подробни твърдения относно упражняваната от ответниците фактическа власт; уточнил е искането за обезсилване на нотариални актове като такова по чл. 537, ал. 2 ГПК и като последица от уважаване на иска за собственост, поради което не се предявява самостоятелен иск и не се дължи отделно държавна такса, но ако съдът счита, че такава се дължи, моли за определяне на нов срок за внасянето й. Представил е и три проекта за съдебни удостоверения, едно от които е за снабдяване с данъчна оценка. Отново в дадения едномесечен срок – с молба от 08.12.2011 г., адвокат Ат. Ж. е посочил общ съдебен адрес на всички ищци.
При така извършените процесуални действия, макар и само от една от ищците, на 08.12.2011 г. първоинстанционният съд е държал ново разпореждане, с което отново е дал указания във връзка с упражняваната фактическа власт. Както вече бе посочено, предвид изложените в исковата молба твърдения в тази насока, указанието е било неправилно. Разпоредено е било и издаването на съдебни удостоверения за снабдяване с удостоверение за данъчна оценка и със скица.
Преди съобщаване на разпореждането от 08.12.2011 г., на 09.12.2011 г. адвокат Ат. Ж. е подал молба за продължаване на срока за представяне на удостоверение за данъчна оценка и за внасяне на държавните такси; представил е и пълномощно от всички ищци по делото.
Съобщение за разпореждането от 08.12.2011 г. е изпратено едва на 02.02.2011 г. Връчено е на процесуалния представител на ищците на 08.02.2012 г. С молба от 02.03.2011 г., в дадения едномесечен срок, адвокат Ат. Ж. е представил удостоверение за данъчна оценка на имота, скица и удостоверение за внесена държавна такса по исковете за ревандикация и по чл. 537, ал. 2 ГПК, посочил е цената на иска, отново е уточнил на какво се основава искането за обезсилване на нотариалните актове и е внесъл пояснения относно упражняваната от ответниците фактическа власт.
Така изложените обстоятелства налагат да се приеме, че процесуалните действия по отстраняване нередовности на исковата молба, включително и по неправилните указания, са извършени от ищците своевременно, като не се констатира просрочие, което да е било взето предвид от съда в нарушение нормата на чл. 64, ал. 1 ГПК. Поради това и не се установява съдът да е процедирал в нарушение на основни принципи в гражданския процес, като принципа за равенство на страните и правото на защита на жалбоподателката. Във връзка с останалите указания на съда, дадени с разпореждания от 14.03.2012 г. и 04.04.2012 г., жалбоподателката не е изложила оплаквания за недопустимо процедиране, а и те касаят такива нередовности, за които не са давани предходни указания – индивидуализиране на спорния имот според действащия му статут и вписване на исковата молба. В обобщение, процесът е бил валидно учреден и за съда е възникнало задължение да се произнесе по съществото на ревандикационната претенция.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката е поставила въпросите: 1. въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, длъжен ли е да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните – поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /редакция преди изменението с ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./ поради противоречие с решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, І-во г. о.; 2. с подаването на исковата молба и предявяването на иск по чл. 108 ЗС от част от наследниците на недвижим имот, давностният срок по чл. 79, ал. 2 ЗС прекъснат ли е и по отношение на владението върху идеалните части от наследствения имот на наследниците, които не са предявили иск по чл. 108 ЗС; 3. могат ли да се придобият от добросъвестния владелец по давност на основание чл. 79, ал. 2 ЗС идеални части от сънаследствен недвижим имот, наследникът – собственик на които идеални части, не е предявил иск с правно основание чл. 108 ЗС; в частност ответницата като добросъвестен владелец придобила ли е правото на собственост с непрекъснато владение в продължение на пет години – чл. 79, ал. 2 ЗС, върху 6/126 ид. ч. от процесния недвижим имот, наследникът – собственик на които 6/126 ид. ч. от имота не е предявил иск с правно основание чл. 108 ЗС – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /редакция преди изменението с ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./ по втория и третия въпроси е подкрепено с позоваване на решение № 705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г. и решение № 44 от 27.03.2015 г. по гр. д. № 6096/2014 г., двете на ВКС, І-во г. о. По тези въпроси се поддържа и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, в случай, че не се приеме да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /редакция преди изменението с ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
Първият въпрос намира своето обяснение в поддържаната от ответницата теза за липса на идентичност между притежаваните и внесени в ТКЗС от наследодателя на ищците земеделски земи и придобитата от ответницата, а преди това от праводателите й, земя, включена понастоящем в урбанизирана територия. Тезата не може да бъде споделена предвид трайната, включително и задължителна, съдебна практика на ВКС, според която ищецът, който основава правата си на реституция по ЗСПЗЗ, е длъжен да докаже, че праводателят му е бил собственик на имота преди обобществяването, само ако ответникът оспорва иска, като предявява свои права върху същия имот към същия момент. В обратната хипотеза, когато ответникът черпи правата си от юридически факт, възникнал след обобществяването, като сделка с ТКЗС, предоставяне на право на ползване и др. п., той няма интерес да твърди, че наследодателят на ищците не е бил собственик на имота към момента на кооперирането, а следва да докаже, че неговите права са противопоставими на правото на реституция /напр. решение № 231 от 31.10.2011 г. по гр. д. № 1610/2010 г. на ІІ-ро г. о., решение № 365 от 15.10.2010 г. по гр. д. № 1493/2009г. на ІІ-ро г. о., решение № 329 от 27.04.2010 г. по гр. д. № 927/2009 г. на І-во г. о., и др./.
В разглеждания случай ответницата Д. не е противопоставила свои права към момента на внасянето на имота в ТКЗС през 1958 г., а противопоставя право на собственост, придобито от праводателите й по договор за покупко-продажба от 1966 г. и впоследствие дарено й през 1993 г. Ето защо тя не може да оспорва легитимацията на ищците с възражение за липса на идентичност. Независимо от това следва да се посочи, че въззивният съд е изложил много подробни съображения, като е проследил цялостната легитимация на наследодателя на ищците, обсъдил е събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и във връзка с доводите и възраженията на страните, изложил е съображения защо кредитира писмените заключения на единичната и тройните експертизи и защо не възприема за верни изводите на втората тройна експертиза, направени в съдебното заседание на 26.09.2014 г. Ето защо не се установява съдът да е процедирал в противоречие със задължителната съдебна практика по приложението на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, на която жалбоподателката се позовава.
Вторият и третият въпроси съдържат един въпрос, формулиран по различни начини, който, обобщен от касационната инстанция съгласно правомощията й по т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, се свежда до това: дали с предявяването на иск по чл. 108 ЗС от част от съсобствениците – сънаследници на недвижим имот, срещу трето за съсобствеността лице, давностният срок по чл. 79, ал. 2 ЗС е прекъснат и по отношение на идеалните части на сънаследниците, които не са предявили ревандикационния иск. Въпросът е относим към частта от въззивното решение, с което искът е уважен в осъдителната част за целия имот и в този смисъл е свързан с решаващите изводи на въззивния съд. Затова общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице.
Налице е и специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /редакция преди изменението с ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
Жалбоподателката е представила решение № 705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г. на ВКС, І-во г. о., постановено в производство по чл. 290 ГПК. С него е прието, че предявяването на иск за собственост върху определена идеална част от имота не може да прекъсне и не прекъсва давностния срок на владение върху друга идеална част от този имот, притежавана от лица, които не са предявили иск за собственост. Обратно е разрешението, дадено с обжалваното решение. С него е прието, че ответницата /сега жалбоподателка/ не може да придобие по давност и частта на наследника Л. Й. Н., който не е предявил иск за ревандикация на 6/126 ид. ч. от спорния имот. Констатираното противоречие дава основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в осъдителната част на ревандикационната претенция. В уважената установителна част на претенцията не се разкрива основание за допускане на касационно обжалване, тъй като искът е уважен за идеални части, съответстващи на правата на предявилите иска съсобственици, но не и за идеалната част на Л. Й. Н., който не е ищец.
Второто представено от жалбоподателката решение № 44 от 27.03.2015 г. по гр. д. № 6096/2014 г. на ВКС, І-во г. о., не разкрива основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /редакция преди изменението с ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./. То е постановено по въпрос, различен от поставения: дали е добросъвестно владението на прехвърлителя на недвижим имот след влизане в сила на решението за разваляне на договора, с който е прехвърлен имота, когато това владение е насочено срещу последващ приобретател, придобил имота преди вписване на исковата молба за развалянето. Такива въпроси не се поставят по настоящото дело.
По касационната жалба на ответника [фирма] [населено място]:
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е формулирал материалноправни и/или процесуалноправни въпроси, по които въззивният съд да се е произнесъл при поддържаните специални основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 ГПК /редакция преди изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./ – изискване, въведено с чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Касационното обжалване се допуска само по определени правни въпроси, по които въззивното решение противоречи на задължителната практика на ВКС; по които има противоречива съдебна практика или които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Наред с това в тълкувателния акт са дадени разяснения какво се разбира под определящ изхода на делото правен въпрос, които не са съобразени при изготвяне на изложението. Тези правни въпроси трябва да са посочени в изложението към касационната жалба, като ВКС няма правомощието сам да ги определя, а може само да ги уточни или конкретизира. Но тъй като в изложението се твърди, че въззивното решение противоречи на посочена съдебна практика, следва да се обсъди съответствието на решението с тази практика, а именно: решение № 132 от 16.02.2010 г. по гр. д. № 1905/2008 г. на ВКС, ІІІ-то г. о.; и решение № 43/04.06.2014 г. по т. д. № 213/2012 г. на ВКС, ІІ-ро т. о.; ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Решение № 132 от 16.02.2010 г. по гр. д. № 1905/2008 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., постановено по реда на ГПК /отм./, е по иск за ревандикация на земеделска земя, предоставена на трето лице чрез замяна по реда ЗТПС /отм./, като земята е била предмет на последваща разпоредителна сделка от 1975 г. и съгласно чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ не са налице предпоставките за възстановяване поради запазване правата на приобретателя. Разглежданият случай е различен. Той не касае приложението на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ. Освен това след покупко-продажбата от 1966 г. до влизане в сила на ЗСПЗЗ на 01.03.1991 г. разпоредителна сделка не е била извършена – договорът за дарение, от който ищцата черпи права, е сключен впоследствие, през 1993 г. Ето защо не се разкрива сходство между делата като основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /редакция преди изменението с ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./ за допускане на касационно обжалване.
ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС няма касателство с хипотезата, пред която страните са изправени. То е по въпроса за доказателствената сила на констативния нотариален акт, но в разглеждания случай жалбоподателят не се легитимира с такъв акт.
Т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС са цитирани във връзка с оплакването в изложението, че при постановяване на решението си въззивният съд не е обсъдил всички относими, допустими и необходими доказателства, възражения и доводи на страните в тяхната взаимна връзка. В тази насока е и представеното решение № 43/04.06.2014 г. по т. д. № 213/2012 г. на ВКС, ІІ-ро т. о. Въпрос в същия смисъл бе разгледан по повод касационната жалба на жалбоподателката Д., но по изложените по него съображения касационно обжалване не следва да се допуска. Освен това касаторът не е конкретизирал кои точно доказателства, доводи и възражения, които биха довели до други фактически и правни изводи по спора, не са били обсъдени.
Касационното обжалване, обаче, следва да се допусне и по жалбата на [фирма], тъй като този касатор ползва спорния имот в рамките на правата на жалбоподателката С. Д., по чиято жалба касационното обжалване се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 07.04.2017 г. по гр. д. № 16190/2016 г. на Софийския градски съд в частта, с която е потвърдено решение № І-42 от 30.07.2015 г. по гр. д. № 47253/2011 г. на Софийския районен съд в частта, с която е признато за установено по отношение на С. И. Д. и [фирма] [населено място], че П. К. Б., Т. О. Н., О. М. Й., Е. М. К., Л. Й. Г., М. Г. В., В. Г. К., К. С. К., Т. Л. Т., К. К. М., З. К. А., С. М. И., Д. С. В., З. Г. Н., П. В. Н., М. П. М., М. Й. И. и А. М. А. са собственици общо на 120/126 ид. ч. от недвижим имот с идентификатор 68134.4329.1350 на основание наследствено правоприемство и реституция по ЗСПЗЗ, и е отхвърлено искане по чл. 537, ал. 2 ГПК.
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 07.04.2017 г. по гр. д. № 16190/2016 г. на Софийския градски съд в частта, с която е потвърдено решение № І-42 от 30.07.2015 г. по гр. д. № 47253/2011 г. на Софийския районен съд в частта, с която С. И. Д. и [фирма] [населено място] са осъдени да предадат владението на целия имот с идентификатор 68134.4329.1350 по КККР на [населено място], район „О. купел” вилна зона „Горна баня”.
Указва на касаторите да внесат в едноседмичен срок по сметка на Върховния касационен съд държавна такса за касационното обжалване в размер всеки по 111.88 /сто и единадесет лв. и 88 ст./ лева и в същия срок да представят квитанции за извършеното плащане, като при неизпълнение на указанията жалбите ще бъдат върнати.
След внасяне на държавната такса в срок делото да се докладва за насрочване.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: