Р Е Ш Е Н И Е
№ 241
гр. София, 19 юни 2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи май 2014 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АВДЕВА
ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
при секретаря Кр. ПАВЛОВА и в присъствието на прокурора от ВКП Пенка МАРИНОВА, като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 651/2014 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство пред ВКС е образувано по искане на пълномощника на М. А. К. за възобновяване на основание чл. 422 ал.1 т.5 от НПК на производството по ВНОХД № 283/2013 г. по описа на Ямболския окръжен съд.
В искането се атакува първоинстанционната присъда по делото, с която К. е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 210 ал.1 т.5 вр. чл. 209 ал.1 от НК, като се сочат всички касационни основания за това. В обхвата на съществените нарушения на процесуалните правила се сочи, че делото е разгледано в отсъствието на другата подсъдима – Т. Г., което е довело до неразкриване на обективната истина по него. Нарушението на материалния закон се аргументира с несъставомерността на деянието, което поради това обстоятелство не е и деликт, поради което К. не следва да носи имуществена отговорност за него. Явната несправедливост е обоснована с отказа да се приложи чл. 66 от НК и противоречието с константната практика на ЕСПЧ с оглед определяне на наказанието.
С присъда № 130 от 22.07.2013 г. по НОХД № 779/2013 г. Районен съд – гр.Ямбол е признал М. К. за виновен в извършване на престъпление по чл. 210 ал.1 т.5 вр. чл. 209 ал.1 от НК, за което на осн. чл. 54 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от три години, което да изтърпи в затворническо общежитие от открит тип при общ режим. С присъдата К. е бил осъден да заплати на гражданския ищец [фирма] обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на 12 320 лева, ведно със законната лихва, считано от 25.08.1998 г. до окончателното изплащане на сумата.
С въззивно решение № 180/11.12.2013 г., постановено по ВНОХД № 283/2013 г. от Ямболски окръжен съд, поради настъпила абсолютна погасителна давност на осн. чл. 334 т.4 от НПК присъдата е била отменена в наказателната й част и наказателното производство по делото е било прекратено, като на осн. чл. 334 т.6 от НПК е била потвърдена в останалата й гражданскоосъдителна част.
Поради липса на възможност за касационно обжалване на постановеното решение то е влязло в сила на датата на постановяването му.
В съдебно заседание пълномощникът на молителя поддържа искането по изложените в него съображения. Прави искане за възобновяване на производството, отмяна на постановеното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Молителят К. пледира за уважаване на искането, тъй като счита, че е бил изправен във взаимоотношенията си с пострадалия, изплатил е дължимата сума на [фирма], представлявано от Т. Г., на което е отговорността за неизпълнение на плащането към ЕТ „Б. – В. С.. Прави искане за връщане на делото за ново разглеждане в гражданската му част.
Повереникът на гражданския ищец пледира за оставяне на искането без уважение, тъй като намира, че не са налице предпоставките за това. Намира гражданският иск за доказан по основание и размер. Претендира направените разноски.
Прокурорът от ВКП предлага искането да бъде оставено без уважение, тъй като липсват основания за възобновяване на производството по делото.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното:
Искането за възобновяване е допустимо, тъй като е подадено в срока по чл. 421 ал.3 от НПК.
Разгледано по същество, то е неоснователно.
На първо място, Върховният касационен съд следва да укаже на молителя и неговият пълномощник /както вече е сторено с разпореждането за образуване на делото/, че пределите на проверката в рамките на производството по Глава Тридесет и трета от НПК в настоящето производство касаят изключително и само производството по делото в неговата гражданска част. В влязлото в сила решение на ОС – Ямбол производството в неговата наказателна част е прекратено поради настъпване на погасителното основание по чл. 24 ал.1 т.3 от НПК, като присъдата, с която К. е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 210 ал.1 т.5 вр. чл. 209 ал.1 от НК и наказан за това, е била отменена. Това е станало след негово изрично изразено желание. Прекратяването на производството поради изтекла давност преклудира възможността на държавата да търси наказателна отговорност от дееца за деянието, което принципно съставлява престъпление. В случая с отмяната на присъдата отпадат последиците на първоинстанционната присъда – произнасянето по въпроса за вината и налагането на наказание за деянието на М. К.. Решението е влязло в сила, поради което за молителя липсва правен интерес да го атакува по извънредния способ за възобновяване на наказателни дела в наказателната му част. С прекратяване на производството в тази част е постигнат ефектът, който самият подсъдими е целял – той не е лице, което е признато за виновно и осъдено за престъпление и на което да е наложено наказание. Поради това, макар и да се атакува с искането на пълномощника му първоинстанционната присъда, то не следва да се разглежда от касационния съд в тази му част, тъй като правните последици на същата в наказателната й част са обезсилени чрез отмяната й от въззивния съд. Ето защо доводите в искането, касаещи наличието на съществени процесуални нарушения, свързани с неучастието на подс. Г. в производството, както и относно явната несправедливост на присъдата, са извън предмета на настоящето производство и не следва да бъдат разглеждани.
В настоящето производство предмет на проверка е решението на въззивния съд само в гражданската му част с оглед твърдението за допуснати съществени нарушения на материалния закон. По същество молителят твърди, че в случая не са налице предпоставките за деликтната му отговорност, поради което неправилно е бил уважен гражданскиятг иск.
За да се породи деликтната отговорност от непозволеното увреждане /каквото представлява обвинението за извършено престъпление/ е необходимо доказването на наличието на сложния фактически състав на чл. 45 от ЗЗД – деликт /виновно противоправно деяние/, вреда и причинна връзка между тях. В наказателния процес от гледна точка на деянието неговите характеристики като деликт и като престъпление съвпадат. Когато настъпи погасителен за наказателната отговорност на дееца факт – абсолютна погасителна давност /както е в случая/, държавата не би могла да реализира наказателната си компетентност и да се произнесе дали деянието представлява престъпление. То обаче остава в правния мир и за съда не отпада задължението да се произнесе дали то не представлява деликт. Като цяло доказателствената дейност и за престъплението, и за деликта съвпада, доколкото има за цел да установи извършването на деянието, неговото авторство и вината на дееца. В резултат на прецизна доказателствена дейност и двете съдебни инстанции са приели за установени факти, които не подлежат на контрол от касационния съд. Не се сочат пороци в доказателствената дейност на районния и на окръжния съд, а се изразява несъгласие с направените изводи по фактите. По същество това представлява твърдение за необоснованост на въззивния съдебен акт, което не представлява касационно основание и не би могло да е основание и за възобновяване на производството по делото. От мотивите на въззивния съдебен акт не се установява да са игнорирани доказателства или да са надценени други, които да биха могли да доведат до различни фактически изводи. Сочената неточност в съдебно-счетоводната експертиза изобщо не касае предмета на доказване по делото, тъй като се отнася до факт извън него, поради което не се е отразила върху изводите на съдилищата относно наличието на съставомерно деяние /деликт/. Изводът на съдилищата за антидатиране на договора между [фирма] и [фирма] не са произволни, а намират опора в доказателствената съвкупност /вж показанията на свидетелите С., С., Д., както и обясненията на подс. Т. Г., приобщени по реда на чл. 279 ал.1 т.2 от НПК/. В резултат на прецизна проверка на доказателствената дейност на първоинстанционния съд правилно въззивният съд е приел, че деянието на М. К., инкриминирано по делото, представлява деликт. С действията си той е възбудил заблуждение у св. В. С., че закупува от името и за сметка на [фирма], представлявано от Т. Г., инкриминираното количество кориандър. Тези му действия, обосновани с наличието на предходни прецизни търговски взаимоотношения с бащата на Т. Г. и самата нея, са послужили като достатъчно основание св. С. да реши да извърши действия с имуществено разпореждане, като предаде на К. 38 500 кг. кориандър. В параметрите на обещаното по сделката се е включвало и твърдението на М. К., че ще последва плащане до няколко дни. Именно фактите, наведени от К. – че е съпруг на Г., че действа от името на нейната фирма, че ще плати в обещания срок, са били решаващи за С. да предаде владението на инкриминираното количество стока. В противен случай при други обстоятелства той не би извършил това имуществено разпореждане. Въпреки обещанието си за своевременно плащане по сделката, К. не е извършил такова, не отговарял на позвъняванията на С., а при опита за провеждане на лична среща се укривал. Тези му действия правилно са оценени от инстанциите по същество като такива, разкриващи изначалната липса на намерение у него да изпълни задължението си по заплащане на кориандъра. По този начин осъщественото от него /деянието/ е предизвикало негативни последици в имуществената сфера на пострадалия и е довело до набавянето за самия К. на облага. Твърдението, че е извършено плащане от К. към дружеството на Г., не изключва противоправността на неговото поведение, доколкото параметрите на договореността са изисквали плащане на продавача в рамките на 7-8 дни. Противоправното деяние е и виновно извършено и то не по непредпазливост /което е достатъчно обстоятелство за ангажиране на деликтната отговорност на К./, а умишлено. М. К. е съзнавал противоправността на своето поведение – че с действията си въвежда в заблуждение С. /доколкото споменаването на името на Т. Г. е било достатъчно за С. да се съгласи на предлаганата сделка/, че именно поради заблудата си С. ще се разпореди с кориандъра, както и че у самия К. липсва намерение за насрещно плащане по сделката. Тези действия са били искани и желани от дееца, а неговата цел е била да набави за себе си имотна облага, причинявайки на С. вреда.
Налице е и вторият елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане – настъпването на вреда за [фирма], представляван от последния, която е резултат от противоправното виновно поведение на М. К.. С деянието са предизвикани неблагоприятни последици в патримониума на увредения, доколкото при очертаните от К. параметри на сделката, С. се е съгласил на нея, като е очаквал в рамките на седмица плащане на стойността на кориандъра, възлизаща на 12 320 лв. След като такова плащане не е настъпило не само в уговорения срок, но и до настоящия момент, то настъпилата вреда безусловно е налице.
Последната е пряка и непосредствена последица от извършеното деяние – въвеждането на С. в заблуждение от страна на К.. Без деянието на последния С. не би взел решението да извърши акт на имуществено разпореждане, с което да намали своята имуществена сфера, без да получи очакваната за това насрещна престация от К..
При кумулативното наличие на елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 от ЗЗД, правилно въззивният съд е приел, че макар и да не носи наказателна отговорност за деянието си поради настъпила абсолютна давност за това, К. следва да понесе гражданската отговорност за него. Осъщественото от дееца безспорно е деликт, от който в пряка причинна връзка са последвали имуществени вреди в размер на 12 320 лв. за [фирма], за което той следва да носи имуществена отговорност.
Материалният закон е приложен правилно от въззивния съд, поради което липсват основания за намеса на касационната инстанция чрез извънредния способ за контрол върху постановеното решение на Окръжен съд – Ямбол.
Предвид обстоятелството, че производството е инициирано по искане на М. К., в което гражданският ищец е направил разноски в размер на 500 лв., то молителят следва да бъде осъден да му заплати същите.
С оглед изложеното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на М. А. К. за възобновяване на ВНОХД № 283/2013 г. по описа на Ямболския окръжен съд.
ОСЪЖДА М. А. К., със снета по делото самоличност, да заплати на [фирма] сумата от 500 лв., представляваща направени разноски пред касационната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.