О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 242
гр. София, 18.06.2013 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети май две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2931 по описа на Върховния касационен съд за 2013 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 54 от 14.02.2013 год. по гр. д. № 518/2012 год. Смолянският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 8.11.2012 год. по гр. д. № 426/2011 год. на Смолянския районен съд, с което са отхвърлени предявените от К. Б. К. против А. Ф. П. и Ф. С. П. искове за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищцата К. К., лично и като наследник на С. Е. К., не дължи изпълнение на решение № 384 от 23.12.2003 год. по гр. д. № 231/2003 год. на Смолянския районен съд, по което е издаден изпълнителен лист и образувано изпълнително производство за разпределение на ползването на описаните имоти – изба № 1, част от изба № 2, съгласно обозначенията в скицата на вещото лице, представляваща неразделна част от решението.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба от ищцата К. Б. К., чрез адв. Д. К., с оплаквания за неправилност на решението с искане за неговата отмяна.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК. Касаторката счита, че въззивният съд не се е произнесъл по правни въпроси, които имат значение за изхода по спора, като са формулирани в изложението така: Погасява ли се правото на ползване на общата вещ, ако вещното право на собственост бъде придобито по давност и отпада ли материалното право на ответниците да ползват процесните сгради при промяна на установеното по спора по чл. 32, ал. 2 ЗС положение. Поддържа, че с представените нот. актове №№ */2010 год. и */2011 год. за изключителна собственост върху имота и спорните изби № 1 и № 2, със самостоятелни идентификтори по кадастралната карта, е установено ново правно и фактическо положение, довело до отпадане на материалното право на ответниците да ползват избите. Позовава се на нарушение на чл. 154 ГПК относно доказателствената тежест в процеса, непълна и неадекватна оценка на относимите доказателства и липса на доводи по предмета на спора – чл. 439, ал. 2 ГПК. Това е довело, според касаторката, до неправилно и необосновано решение.
Ответниците считат жалбата за недопустима, респ. неоснователна, като поддържат и становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, в настоящият състав приема следното:
Въззивното решение е постановено по неоценяем иск, поради което и доводът на ответниците за приложение на чл. 280, ал. 2 ГПК е неотносим. Въпрос за цената на иска не е бил повдиган по предвидения в чл. 70, ал. 1 ГПК ред.
Изложението на касаторката преповтаря оплакванията в касационната жалба за неправилност на обжалваното решение, които са касационни доводи по чл. 281, т. 3 ГПК. От съображенията в него не може да бъде конкретизиран правния въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, произнасянето по който според касаторката да е в противоречие със задължителната и незадължителната съдебна практика, на която се позовава, и да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Както самата касаторка поддържа, въззивният съд не е дал отговор на формулираните в изложението въпроси, поради което и не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Извън това, не е налице противоречие с решението по гр. д. 475/2012 год. на ВКС, ІV г. о., на определението за допускането на касационното обжалване на което се е позовала касаторката, тъй като приетото в него за характера на иска по чл. 439, ал. 2 ГПК като средство за защита на длъжника в изпълнителния процес за установяване на отпадане на изпълняемото право поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, но имащи правно значение за съществуването му, не противоречи на приетото в обжалваното въззивно решение. Различието в направения извод за основателността на този иск в цитираната практика се обосновава с различната фактическа обстановка, приета въз основа на представените доказателства за наличието на такива нови факти и обстоятелства, водещи до отпадане на изпълняемото право, докато в настоящия случай съдът е направил извода, че такива не са установени по делото от ищцовата страна, позоваваща се на тях.
За да потвърди решението на районния съд, с което искът е бил отхвърлен, въззивният съд приел, че представения констативен нотариален акт № */2011 год. за собственост на процесните изби, е констативен, той не поражда права и при оспорването му от ответниците, ищцата е следвало да установи, че е придобила правото на собственост върху общите изби на поддържаното от нея основание давностно владение, за да е успешно оспорването на изпълнението на влязлото в сила съдебно решение по гр. д. № 231/2003 год. Това не е постигнато в производството, поради което и искът по чл. 439, ал. 2 ГПК е приет за неоснователен.
Независимо от изложените съображения при произнасяне при селектиране на касационните жалби в производството по чл. 288 ГПК, касационната инстанция не е обвързана от посочените от касатора основания относно валидността и допустимостта на обжалваното решение, като предхождаща проверката за неговата неправилност фаза. При данните по делото за противопоставимост на вещни права, предмет на представените от ищцата, сега касатор нотариални актове, се поставя въпросът за предмета на предявения иск, поради което и съществува вероятност обжалваното решение с предмет такъв по чл. 439, ал. 2 ГПК да е недопустимо. Поради това и с оглед разясненията в тази насока в мотивите на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на това основание, а преценката на допустимостта му ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 54 от 14.02.2013 год. по гр. д. № 518/2012 год. по описа на Смолянския окръжен съд, по подадената от К. Б. К., чрез адв. Д. К. касационна жалба против него.
УКАЗВА на касаторката да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 40 лв. в едноседмичен срок от съобщението, като в същия представи и вносния документ, след което делото се докладва на председателя на ІІ г. о. за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: