5
Р Е Ш Е Н И Е
№ 243
гр.София, 05.10.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на
двадесет и първи септември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
при секретаря Райна Пенкова и прокурора
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1513/ 2016 г.
за да постанови решението, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 от ГПК.
С определение № 405/ 22.04.2016 г., постановено по настоящето дело, по жалба на Г. д. „П. б. и з. на н.” (ГД ПБЗН), е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски окръжен съд № ІІ-77 от 04.11.2015 г. по гр.д.№ 1055/ 2015 г. в частта му, в която ГД ПБЗН е осъдена да заплати на Я. Х. М. 21 891,04 лв – обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск за период 25.02.2003 г. – 20.03.2014 г., със законната лихва върху тази сума от 19.06.2014 г. и в частта за дължимите такси и разноски по производството.
Обжалването е допуснато по материалноправния въпрос за периода, в който държавните служители от МВР имат право на 12 дни допълнителен платен годишен отпуск по чл.229 ал.1 т.9 (предишна т.8) ЗМВР 1997 г. (отм.) и по чл.212 ал.1 т.3 ЗМВР 2006 г. (отм.): дали този отпуск се дължи за положения извънреден труд през съответното отчетно тримесечие по чл.212 ал.3 ЗМВР 1997 г. (отм.) и чл.211 ал.3 ЗМВР 2006 г. (отм.) или за период от една година.
По този въпрос едни съдилища приемат, че държавен служител в МВР, който работи на смени при сумирано отчитано на работното време на тримесечен период, има право на допълнителен платен годишен отпуск за изработените в повече от 50 часа над законоустановеното работно време в размер 12 работни дни за отчетен период, т.е. за тримесечието, в което сумирано е отчетено работното време (напр. решение на Бургаски окръжен съд по гр.д.№ 1199/ 2014 г., както и в обжалваното в настоящето производство въззивно решение). Други съдилища считат, че допълнителният платен годишен отпуск, на който работещ на смени държавен служител в МВР има право при надхвърляне с повече от 50 часа на тримесечие законоустановеното работно време, е ограничен до 12 работни дни за цялата година, а не за всяко от тримесечията в него (срв. решение на Бургаски окръжен съд по гр.д.№ 1102/ 2014 г.).
При условията на чл.291 т.1 ГПК съставът на Върховния касационен съд намира за правилна практиката, според която допълнителният платен годишен отпуск, на който работещ на смени държавен служител в МВР има право при условията на чл.229 ал.1 т.9 ЗМВР 1997 г. (предишна т.8) (отм.) и чл.212 ал.1 т.3 ЗМВР 2006 г. (отм.), е ограничен до 12 работни дни за една календарна година. Според вече установената от Върховния касационен съд практика по приложението на чл.229 ЗМВР 1997 г. (отм.) и чл.212 ЗМВР 2006 г. (отм.), правото на допълнителен платен годишен отпуск е уредено (съответно обезщетението, полагащо се за неизползването му е дължимо) от 25.02.2003 г., когато влиза в сила ЗИДЗМВР 1997 г. (ДВ бр.17 от 21.02.2003 г.). Положеният преди тази дата труд, превишаващ нормативно установеното за държавните служители в МВР работно време, не се компенсира с допълнителен платен отпуск, нито с обезщетение за неизползване на такъв при прекратяване на служебното правоотношение. Положеният след 24.02.2003 г. труд, надвишаващ нормативно установеното работно време за такива служители, се компенсира при условията на чл.212 ал.5 т.2 ЗМВР 1997 г. (отм.), съответно чл.211 ал.5 т.2 ЗМВР 2006 г. (отм.): до 50 часа на отчетен период се заплаща възнаграждение за извънреден труд, а разликата над 50 часа – допълнителен отпуск. Забранено е този отпуск да се компенсира с парично обезщетение (чл.229 ал.4 ЗМВР 1997 г.-отм. и чл.212 ал.4 ЗМВР 2006 г.-отм.), освен при прекратяване на служебното правоотношение. Ако обаче органът по назначаването не осигури на съответния служител, за когото е възникнало право на допълнителен отпуск, възможността да ползва такъв до прекратяването, от датата на прекратяването за този служител възниква право на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Давността за това вземане също тече от датата на прекратяване на служебното правоотношение, защото не е възможно да се погаси по давност вземане, което не е възникнало.
Уредбата по ЗМВР 1997 г. (отм.), след измененията в този закон от 21.02.2003 г., е идентична с уредбата в отменилия го ЗМВР 2006 г. (отм.), действал за исковия период в настоящето производство. Систематичното и логическо тълкуване на разпоредбите, уреждащи работното време и правото на отпуск за държавните служители в МВР в посочените закони, не може да обоснове извод, че законодателят е имал предвид да осигури на положилите труд над законоустановеното работно време държавни служители в МВР, работещи на смени, допълнителен отпуск от 12 дни на отчетен период (тримесечие). В чл.212 ал.5 т.2 ЗМВР 1997 г. (отм.), респ. чл.211 ал.5 т.2 ЗМВР 2006 г. (отм.) е уреден двояк режим на компенсиране на този труд: Ако същият е до 50 часа на отчетен период (тримесечие), компенсацията се извършва чрез плащане на възнаграждение. Ако трудът, положен над законоустановеното работно време за съответния период надхвърля 50 часа, за разликата служителят има право на допълнителен отпуск. Размерът на дължимия отпуск обаче е регламентиран от законодателя на друго систематично място – съответно в чл.229 ал.1 т.9 (предишна т.8) ЗМВР 1997 г. (отм.) и в чл.212 ал.1 т.3 ЗМВР 2006 г. (отм.), които разпоредби препращат към чл.212 ал.5 ЗМВР 1997 г. (отм.) и чл.211 ал.5 ЗМВР 2006 г. (отм.) само за обозначаване на вида отпуск, но не и за какъв период се полага – отчетен (тримесечие) или за една година. Няма основание да се счита, че уреждайки правото на допълнителен платен годишен отпуск, законът има предвид друг период, в който това правото възниква, различен от календарната година. Макар да не се касае за труд, положен въз основа на трудово правоотношение, паралелът с КТ е неминуем, тъй като се случаите са сходни. За уредбата на допълнителния платен отпуск в КТ няма съмнение, че той е предвиден на годишна база (чл.156 КТ). Ако при уредбата на допълнителния платен отпуск за служители в МВР законодателят е имал намерение да определи друга база, той би въвел това изрично. Изрично препращане към отчетния период по чл.212 ал.3 ЗМВР 1997 г. (отм.) и по чл.211 ал.3 ЗМВР 2006 г. (отм.) не се съдържа в нормите на чл.229 ал.1 т.9 ЗМВР 1997 г. (отм.) и по чл.212 ал.1 т.3 ЗМВР 2006 г. (отм.) и не би могло такова да бъде изведено по тълкувателен път. Поради това допълнителният платен годишен отпуск по цитираните разпоредби е ограничен до 12 работни годишно, а не се полага в размер 12 работни дни на тримесечие.
С оглед този отговор на въпроса, по който е допуснат касационният контрол, обжалваното въззивно решение е постановено в нарушение на материалния закон. Окръжният съд, след като е установил, че за времето от 01.01.2000 г. до 20.03.2014 г. ищецът е положил 3 610 часа извънреден труд, извел от правна страна, че за този труд ищецът има право на допълнителен платен годишен отпуск. Такъв не му е предоставен до прекратяване на служебното правоотношение и правото на отпуск се е трансформирало във вземане за обезщетение, което се дължи за положения извънреден труд над 50-ия до 96 часа на всяко тримесечие. Последният извод не съответства на даденото в настоящето решение тълкуване на закона, според което положеният извънреден труд може да бъде компенсиран с допълнителен платен годишен отпуск по чл.229 ал.1 т.9 (предишна т.8) ЗМВР 1997 г. (отм.) и по чл.212 ал.1 т.3 ЗМВР 2006 г. (отм.) до 12 работни годишно, а не на тримесечие. Налице е касационното основание по чл.281 т.3 пр.1 ГПК и обжалваното решение следва да бъде отменено частично. Естеството на порока не налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, поради което спорът следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция (арг. чл.293 ал.3 ГПК).
От фактическа страна по делото е установено, че ищецът е постъпил на служба в МВР през 1992 г. и е изпълнявал длъжност като държавен служител в ГД ПБЗН до 20.03.2014 г., когато служебното му правоотношение е било прекратено поради придобиване на право на пенсия при условията на чл.69 КСО. За времето на службата, от 24.02.2003 г. до 20.03.2014 г., той е работил на смени, като е давал 24-часови дежурства. Видно от показанията на свидетелите П. и Б. и от заключението на вещото лице Ц., ищецът е полагал труд в обичаен график едно денонощие дежурство и две денонощия почивка, като по този начин той е изпълнявал задълженията си в повече от установените за държавните служители в МВР 40 часа седмично. За всяко от тримесечията, при които е отчитано сумирано работното време на ищеца за периода, той е положил повече от 50 часа извънреден труд, съответно имал е както вземане за заплащане на положения извънреден труд, така и право на допълнителен платен годишен отпуск за положения над 50-ия час труд. За всяка от годините в периода 2003 г. – 2013 г. надхвърлящият 50 часа извънреден труд е най-малко 96 часа, поради което във всяка от тези години ищецът е имал право на допълнителен платен годишен отпуск от 12 дни. Ответникът не спори по фактите, нито твърди, че е компенсирал положения извънреден труд с допълнителен отпуск. С прекратяването на служебното правоотношение на ищеца правото на допълнителен отпуск се трансформира във вземане за обезщетение, което се изчислява при аналогично приложение на чл.224 вр. чл.177 КТ, тъй като ЗМВР 2006 г. (отм.) не съдържа специални правила за определяне на размера на дължимото обезщетение. Към датата на прекратяване на служебното правоотношение ищецът е получавал възнаграждение от 6,064 лв на час, т.е. 48,512 лв среднодневно брутно възнаграждение. За 132 дни неизползван допълнителен отпуск по чл.229 ал.1 т.9 ЗМВР 1997 г. (отм.) и по чл.212 ал.1 т.3 ЗМВР 2006 г. (отм.), на който е имал право в периода 25.02.2003 г. – 31.12.2013 г., ищецът има спрямо ответника вземане за обезщетение от 6 403,58 лв, до който размер предявеният иск е основателен, а за разликата следва да се отхвърли.
Искът е неоснователен и следва да се отхвърли и за периода 01.01.2014 г. – 20.03.2014 г. За този период за ищеца не е възникнало вземане за обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск, тъй като не е имал право да ползва такъв: положеният от него извънреден труд през този период е под 50 часа за тримесечието.
С оглед крайния изход от спора съдът намира, че разноски, по компенсация, не следва да се присъждат. Ответникът следва да бъде осъден да заплати дължимата държавна такса по иска за производството в трите инстанции.
По изложените съображения съдът
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Бургаски окръжен съд № ІІ-77 от 04.11.2015 г. по гр.д.№ 1055/ 2015 г. в частта му, в която Г. д. „П. б. и з. на н.” е осъдена да заплати на Я. Х. М. 6 403,58 лв (шест хиляди четиристотин и три лева, петдесет и осем стотинки) – обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск за период 25.02.2003 г. – 31.12.2013 г., със законната лихва върху тази сума от 19.06.2014 г. до окончателното й изплащане.
ОТМЕНЯ въззивно решение на Бургаски окръжен съд № ІІ-77 от 04.11.2015 г. по гр.д.№ 1055/ 2015 г. в частта, в която Г. д. „П. б. и з. на н.” е осъдена да заплати на Я. Х. М. обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск в размер над 6 403,58 лв до 21 891,04 лв със законната лихва върху тази сума от 19.06.2014 г. и в частта за дължимите такси и разноски по производството и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Я. Х. М., Е. [ЕГН], [населено място], [улица] против Г. д. „П. б. и з. на н.”, [населено място], [улица] иск за разликата над 6 403,58 лв до 21 891,04 лв и за периода 01.01.2014 г. – 20.03.2014 г.
ОСЪЖДА Г. д. „П. б. и з. на н.” да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Върховния касационен съд дължимата държавна такса по иска за трите инстанции в размер 512,28 лв (петстотин и дванадесет лева, двадесет и осем стотинки) и направените разноски за експертиза в размер 300 лв (триста лева).
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: