1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 244
гр.София, 03.10.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на
двадесет и първи септември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
при секретаря Райна Пенкова и прокурора
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2123/ 2016 г.
за да постанови решението, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
С определение № 535/ 15.06.2016 г., постановено по настоящето дело, по жалба на В. А. М. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Благоевградски окръжен съд № 332 от 19.01.2016 г. по гр.д.№ 865/ 2015 г., с което са отхвърлени предявените от жалбоподателката против [фирма], [населено място], искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1, 2 и 3 КТ, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, за което е издадена заповед № 38/ 18.09.2013 г., за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „камериерка” и за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение в размер 660 лв.
Обжалването е допуснато при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по материалноправния въпрос може ли, когато трудовият договор се прекратява при условията на чл.325 ал.1 т.1 КТ по инициатива на работодателя, заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение да се счита за предложение за прекратяване на договора по взаимно съгласие. В обвързващата практика на Върховния касационен съд този въпрос е получил отрицателен отговор. Както е прието в решение № 146/ 07.05.2013 г. по гр.д.№ 141/ 2012 г., ІІІ г.о., наличието на заповед за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие и подписването на тази заповед от работника или служителя под текст, че е връчена на съответната дата, не съставлява писмено съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение по смисъла на чл.325 ал.1 т.1 КТ. Заповедта не съдържа характеристиките на предложение на работодателя, което се нуждае от приемане, а съставлява безусловно изявление за прекратяване на трудовия договор. Подписът на работника, удостоверяващ получаването на такава заповед, не установява съгласие за прекратяване на трудовия договор, а само датата на прекратяване на правоотношението. Поради това във всеки случай, когато работодателят връчи заповед по чл.325 ал.1 т.1 КТ без да е имало предложение от работника за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, той извършва незаконно уволнение. В този смисъл са и постановените решения от Върховния касационен съд № 400/ 13.05.2010 г. по гр. д. № 1109/2009 г., IV г.о. и № 146/ 07.05.2013 г. по гр.д.№ 935/ 2012 г., ІV г.о.
Няма основания за промяна на така установената при условията на чл.290 ГПК от Върховния касационен съд съдебна практика, а обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие с нея. За да счете уволнението на ищцата (касатор в настоящето производство) за законно извършено, въззивният съд установил от фактическа страна, че на 23.09.2014 г. представляващият дружеството – работодател й връчил срещу подпис заповед за прекратяване на съществуващото между тях трудово правоотношение по взаимно съгласие. От правна страна посочил, че тази заповед съставлява предложение на работодателя по чл.325 ал.1 т.1 КТ, а подписът на ищцата върху документа удостоверява съгласието й за прекратяване на трудовия договор. Самата уволнителната заповед обективира волята и на двете страни за прекратяване на правоотношението между тях по общо съгласие, като няма правно значение дали и кога ищцата е подала молба за прекратяване на трудовия договор.
Предвид отговора на въпроса, по който касационното обжалване е допуснато, този извод на инстанцията по същество е направен в нарушение на материалния закон. Налице е основанието по чл.281 т.3 пр.1 ГПК за отмяна на въззивното решение, като спорът следва да бъде разрешен по същество от настоящата инстанция (не се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия по смисъла на чл.293 ал.3 ГПК).
Установено е, че ищцата В. М. е работила в предприятието на [фирма], [населено място], по правоотношение, възникнало от трудов договор от 25.03.2013 г. Заемала е длъжност „камериерка” в хотел „П. Б.” при уговорено трудово възнаграждение от 110 лв месечно при 10-часова работна седмица. На неустановена дата тя е подписала молба до управителя на [фирма], [населено място], за прекратяване на трудовия договор по лични причини. Молбата е резолирана от представителя на дружеството работодател „Да, считано от 19.09.2014 г.”, като резолюцията е подписана. На 18.09.2014 г. работодателят издал, а на 23.09.2014 г. връчил на ищцата заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.325 т.1 КТ.
Така извършеното уволнение е незаконно. Ищцата го е оспорила с довод, че макар да е била поканена от работодателя, на 19.09.2014 г. е отказала да подпише и подаде „ … молба за прекратяване по собствена инициатива”. С оглед позицията, заета от работодателя в отговора срещу исковата молба и представената от него молба за прекратяване на договора по взаимно съгласие, ищцата е уточнила, че тази молба изхожда от нея, но тя не е датирана, няма входящ номер и не може да се провери от коя дата е. Заела е позиция, че такава молба е била принудена да подпише още в същия ден, в който е подписала и трудовия договор (което е било обичайната практика в ответното дружество) и че не е спазен 7-дневният срок, в който работодателят е трябвало да взема становище по предложението й. Работодателят е репликирал, че такава обичайна практика в предприятието му няма и е поискал събиране на доказателства в тази насока. Тяхното обсъждане обаче е безпредметно, тъй като обичайната практика на работодателя е без правно значение. Правно значение в настоящето производство има фактът кога е направила В. М. изявлението, въз основа на което е издадена от представител на работодателя резолюцията „Да, считано от 19.09.2014 г.”. Този факт е в доказателствена тежест на работодателя, тъй като всички елементи от фактическия състав, при които законът допуска прекратяване на трудовото правоотношение по чл.325 ал.1 т.1 КТ, следва да бъдат установени от него. Законът изисква страната, към която е отправено предложението за прекратяване на договора по взаимно съгрласие, не само да вземе отношение по него, но и да уведоми другата страна в 7-дневен срок, като при пропускане на срока необоримо презумира липсата на приемане. Поради това, за да се счете уволнението законно, ответникът следваше да докаже, че предложението на ищцата за прекратяване на договора по взаимно съгласие е направено и постъпило у него не повече от 7 дни преди 23.09.2014 г. Такива доказателства по делото не са ангажирани, поради което, при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, съдът приема недоказаният от работодателя факт за неосъществил се. Щом е така, представителят на [фирма] не е направил изявление за приемане на предложението на В. М. в законния 7-дневен срок от направата му, което означава, че предложението не е прието. Приемането след изтичане на срока не удовлетворява изискванията по чл.325 ал.1 т.1 КТ и поради това извършеното уволнение е незаконно, като няма значение дали в предприятието на ответното дружество е имали или не е имало обичайна практика работниците да бъдат заставяни да подават „молба за напускане” едновременно с назначаването им.
С оглед изложеното, искът за установяване на незаконността на процесното уволнение и отмяната му е основателен и следва да бъде уважен. Съответно основателни са и следва да бъдат уважени и акцесорните искове за възстановяването на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за оставане без работа, като на ответника бъдат възложени и дължимите по исковете държани такси, от заплащането на които ищцата е освободена. Няма доказателства за сторени от ищцата разноски по производството.
По изложените съображения съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение на Благоевградски окръжен съд № 332 от 19.01.2016 г. по гр.д.№ 865/ 2015 г. вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА за незаконно и отменя, уволнението на В. А. М., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], за което е издадена заповед № 38/ 18.09.2013 г. на управителя на [фирма], Е.[ЕИК], [населено място], [улица], и ВЪЗСТАНОВЯВА В. А. М. на заеманата преди уволнението длъжност „камериерка”.
ОСЪЖДА [фирма], Е.[ЕИК], [населено място], [улица], да заплати на В. А. М., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], на основание чл.225 ал.1 КТ обезщетение за оставане без работа в размер 660 лв (шестстотин и шестдесет лева) със законната лихва върху тази сума от 19.11.2014 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА [фирма], Е.[ЕИК], [населено място], [улица], да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Върховен касационен съд дължимите държавни такси за водене на производството в размер 312,80 лв (триста и дванадесет лева, осемдесет стотинки).
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: