2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 248
гр. София, 22 октомври 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на единадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 754 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото [фирма] срещу решение № 358/03.11.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 1328/2017 г. на Старозагорския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено, в обжалваната пред въззивния съд част, решение № 236/26.05.2017 г. по гр. дело № 110/2017 г. на Казанлъшкия районен съд, са уважени, предявените от И. А. А. срещу жалбоподателя, искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнение на ищеца, „извършено“ със заповед № 4/14.11.2016 г. на управителя на дружеството-касатор, и ищецът е възстановен на длъжността „обслужващ работник промишлено производство“ при дружеството-касатор; в тежест на последното са възложени разноски и държавна такса по делото.
В касационната жалба се излагат оплаквания и подробни съображения за недопустимост на обжалваното въззивно решение, поради недопустимост на исковете, и евентуално – за неправилност на същото, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание и в писмени бележки.
Ответникът по касационната жалба – ищецът И. А. А. в отговора, в откритото съдебно заседание и в писмени бележки излага становище и съображения за неоснователност на жалбата.
С определение № 393/26.04.2018 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 2 от ГПК – с оглед извършването на касационната проверка за процесуалната допустимост на обжалваното въззивно решение, по процесуалноправния въпрос – има ли ищецът правен интерес да иска от съда отмяна на заповед за прекратяване на трудовото му правоотношение, която никога не му е връчвана по никакъв начин.
Съгласно разпоредбата на чл. 335, ал. 1 от КТ, трудовият договор (трудовото правоотношение) се прекратява писмено, като разпоредбите на чл. 335, ал. 2 от КТ уреждат момента на прекратяването съобразно общите правила на ЗЗД за действието на изявленията на страните. Когато трудовото правоотношение се прекратява без предизвестие (чл. 335, ал. 2, т. 3 от КТ), моментът на прекратяването съвпада с момента на получаването от (връчването на) насрещната страна, на изходящото от другата страна писмено изявление (писмен акт, независимо как той е наименован) за прекратяването. Когато трудовото правоотношение се прекратява с предизвестие (чл. 335, ал. 2, т. 1 от КТ), прекратяването настъпва с изтичането на срока на предизвестието, а при неспазване на последния (чл. 335, ал. 2, т. 2 от КТ) – с изтичането на съответната част от него, но и в тези случаи е необходимо връчване на писмения акт (наименован предизвестие или по друг начин) на насрещната страна по трудовото правоотношение, тъй като именно от момента на връчването тече срокът на предизвестието или съответната част от него, като в случаите когато той е изцяло неспазен (т.е. – по същество не е отправено предизвестие) моментът на прекратяването също съвпада с момента на връчването.
С исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 от КТ работникът или служителят търси съдебна защита срещу незаконно уволнение, т.е. – срещу незаконосъобразно прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работодателя, като иска признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна (т. 1), възстановяване на предишната работа (т. 2) и обезщетение за времето, през което е останал без работа, поради уволнението (т. 3).
От изложеното следва, че когато в исковата си молба ищецът, който е предявил искове по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 от КТ, твърди че писменият акт на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение (заповед за уволнение, предизвестие или наименован по друг начин) не му е връчен, то такава искова молба е нередовна поради противоречие между петитум и обстоятелствена част. Тази нередовност следва да се отстрани по реда на чл. 129, ал. 2-5 от ГПК, като съдът даде указания на ищеца да изложи ясни твърдения относно начина, по който му е връчен писменият акт за уволнението (заповед, предизвестие и пр.). Когато ищецът изложи по делото твърдения за обстоятелства по връчване на заповедта (или друг писмен акт на работодателя), с която твърди, че е извършено уволнението, чиято отмяна иска, нередовността на исковата молба е отстранена и спорът следва да се разгледа по същество. В тези случаи следва да се има предвид, че начините на връчване и тяхното удостоверяване са различни, и са възможни най-различни хипотези (в тази насока е налице значителна съдебна практика, включително такава на ВКС, например: решение № 226/30.10.2017 г. по гр. дело № 4471/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 113/04.06.2013 г. по гр. дело № 759/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 49/15.03.2018 г. по гр. дело № 2837/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 39/27.02.2012 г. по гр. дело № 410/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 330/05.11.2013 г. по гр. дело № 1220/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС).
Когато, обаче, ищецът изрично и категорично заявява по делото, че процесната заповед (или друг писмен акт на работодателя) за уволнението не му е връчена по какъвто и да било начин и той не е запознат със съдържанието ?, без да сочи обстоятелства и доказателства за извършено връчване, то по същество той твърди, че трудовото правоотношение между страните не е прекратено. Поради това, предявените от него искове по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 от КТ за защита срещу процесното уволнение („извършеното“ според него със същата заповед, но без тя да му е връчена по какъвто и да било начин) са без предмет и той няма правен интерес от воденето им срещу ответника-работодател. В тези случаи исковете и съдебното производство по тях са недопустими, поради което делото следва да се прекрати съгласно чл. 130 от ГПК.
Предвид така възприетото разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос, основателно е оплакването в касационната жалба на ответника за недопустимост на обжалваното въззивно решение, поради недопустимост на предявените по делото искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, които са предмет и на настоящото касационно производство.
В исковата молба по делото, чрез процесуалния си пълномощник, ищецът е изложил твърдения, че при извършена от него на 12.09.2016 г. справка в НОИ, с учудване установил, че там е регистрирано прекратяване на трудовото правоотношение между страните със заповед от 01.08.2016 г. на ответника-работодател. Последният сам отменил тази заповед от 01.08.2016 г., в изпълнение на задължителни предписания на инспекцията по труда (ИТ). Ответникът, обаче, издал нова – процесната по делото заповед от 14.11.2016 г. (впоследствие е установено, че тя е с № 4, както е посочена и в диспозитива на първоинстанционното решение) и настоятелно ежедневно звънял по телефона на ищеца, за да отиде той в офиса на ответното дружество и да я подпише. Ищецът се явил на 15.12.2016 г., но след като се запознал със заповедта, установил, че датата на прекратяване на трудовото правоотношение е 01.08.2016 г., поради което отказал да подпише документ „със стара дата“ и поискал управителят на ответното дружество да му представи заповедта за прекратяване от 14.11.2016 г. Последният отказал, като казал, че ще извика свидетели, които да удостоверят отказа на ищеца. Ищецът поискал от работодателя заповедта за прекратяване от 14.11.2016 г. да му бъде изпратена по пощата, което не било сторено до момента на подаването на исковата молба на 13.01.2017 г.
В молба-уточнение от 25.01.2017 г. по реда на чл. 129, ал. 2 от ГПК ищецът, също чрез процесуалния си пълномощник по делото, категорично е заявил, че при посещението му в офиса на ответното дружество, но на 02.12.2016 г. (а не на 15.12.2016 г., както се сочи в исковата молба), управителят му е връчил заповедта от 01.08.2016 г. за прекратяването на трудовото правоотношение, която ищецът е отказал да подпише, с мотива, че заради тази заповед е сезирал ИТ и след получения оттам отговор, работодателят сам е отменил тази заповед от 01.08.2016 г. Преповторени са и твърденията от исковата молба, че ответникът е издал нова – процесната заповед от 14.11.2016 г. за прекратяване на трудовия договор, но на срещата на 02.12.2016 г. управителят е извикал двама свидетели, за да удостоверят отказа на ищеца да попише „стара“ заповед. Изложени са и съображения, че дори и да се приеме, че не е надлежно връчен писмен документ, удостоверяващ прекратяването на трудовия договор, то с действията си работодателят поставил ищеца в невъзможност за защита, за което се сочат представените по делото доказателства – справките от НАП и НОИ и отговорът на инспекцията по труда.
В откритото съдебно заседание, проведено на 03.04.2017 г., във връзка със становището на ищеца, че процесната заповед № 4/14.11.2016 г. не му е връчвана, и при вече направеното възражение на ответника за недопустимост на исковете на това основание, първоинстанционният съд е изслушал обясненията на ищеца, който е заявил следното: На 02.12.2016 г. ответникът му предоставил първата издадена от него заповед за уволнение от 01.08.2016 г., за която ищецът знаел, че след намесата на ИТ е отменена, и отказал да я подпише именно заради това. Тогава управителят, който предварително бил извикал две жени, работещи при него, му казал, че след като не иска да подпише, ще се подпишат двете свидетелки. Ищецът повтаря твърденията си, че е отказал да се подпише, тъй като това била отменената заповед. Ищецът категорично заявява, че не е виждал, не са му съобщавали и не са му връчвали процесната заповед № 4/14.11.2016 г.; за нея той научил от справката в НАП. След това отново пояснява, че на 02.12.2016 г. отишъл да получи именно процесната заповед № 4/14.11.2016 г., чието съдържание не му било известно, но му е била поднесена заповедта от 01.08.2016 г., за която е знаел, че е вече отменена.
Предвид дадения по-горе отговор на поставения по делото процесуалноправен въпрос, при така заявените по делото категорични твърдения на ищеца, че процесната заповед за уволнение № 4/14.11.2016 г. никога не му е връчвана, при липса на каквито и да било доказателства по делото в обратна насока, и при изрично направеното възражение на ответника за недопустимост, първоинстанционният съд е следвало на основание чл. 130 от ГПК да прекрати производството по недопустимите искове по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 от КТ, а не да постановява процесуално недопустимо решение по съществото на спора по тях.
Въззивният съд също е постановил процесуално недопустимо решение по същество по недопустимите искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, вместо по въззивната жалба на ответника, да обезсили на основание чл. 270, ал. 3, изреч. 1 от ГПК недопустимото първоинстанционно решение в тази част и да прекрати производството по тези искове.
Предвид гореизложеното, на основание чл. 270, ал. 3, изреч. 1, във вр. с чл. 293, ал. 4, предл. 2 от ГПК, настоящата касационна инстанция следва да обезсили недопустимото въззивно решение, включително – относно осъждането на ответника-работодател за заплащане на съдебните разноски и държавна такса за производството пред първата и въззивната инстанция по недопустимите искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, и да прекрати производството по делото по тези искове.
Предвид крайния изход на делото – прекратяването на производството по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ и отхвърлянето на паричните искове с влязлата в сила част на първоинстанционното решение, ищецът няма право на разноски по делото, а дължи такива на ответника, част от които – съразмерно на отхвърлените парични искове, вече са присъдени в полза на последния – също с влязлата в сила част от първоинстанционното решение. С настоящото касационно решение в полза на ответника следва да се присъдят разноските, направени пред трите съдебни инстанции, но само по повод прекратеното производство по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, които ищецът му дължи на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК. Пред въззивната и касационната инстанция ответникът-жалбоподател е направил разноски за заплащане на държавни такси в общ размер 135.70 лв., които ищецът му дължи в пълен размер. Пред въззивната инстанция (пред която предмет на разглеждане са били само исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ) ответникът-жалбоподател е направил разноски и за заплащане на адвокатско възнаграждение в общ размер 1 800 лв. Своевременно направеното от ищеца възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на тези разноски е основателно, тъй като развилото се въззивно производство по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ е с фактическа и правна сложност над минималната, но под средната при подобни случаи. Тъй като съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 1, предл. 1 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ, минималното възнаграждение за такова производство е 460 лв., настоящата инстанция намира, че направените от ответника разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство следва да бъдат намалени от 1 800 лв. на 500 лв. Пред първата инстанция ответникът е направил разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение в общ размер 1 733 лв., като част от тях – в размер 460 лв. са му вече присъдени с влязлата в сила част на първоинстанционното решение – съразмерно на отхвърлените със същото парични искове; т.е. за исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ е остатъкът от 1 273 лв. По изложените и по-горе съображения, основателно е своевременно направеното от ищеца възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност и на тези разноски, но предвид и разпоредбата на чл. 7, ал. 8 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ, настоящата инстанция намира, че направените от ответника разноски за адвокатско възнаграждение по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ в първоинстанционното производство следва да бъдат намалени от 1 273 лв. на 600 лв. В заключение – на основание чл. 78, ал. 4 и ал. 5 от ГПК, ищецът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника разноски за трите съдебни инстанции в общ размер 1 235.70 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 358/03.11.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 1328/2017 г. на Старозагорския окръжен съд, с което, като е потвърдено частично решение № 236/26.05.2017 г. по гр. дело № 110/2017 г. на Казанлъшкия районен съд, са уважени исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, предявени от И. А. А. срещу [фирма], и последното е осъдено да заплати разноски и държавна такса по делото; като ПРЕКРАТЯВА производството по тези искове.
ОСЪЖДА И. А. А. с ЕГН [ЕГН] да заплати на [фирма] сумата 1 235.70 лв. (хиляда двеста тридесет и пет лева и седемдесет стотинки) – разноски за производството по същите искове пред трите съдебни инстанции по делото.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: