5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 25
София, 13.01.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………. и с участието на прокурора ……………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 801 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 37767/18.ХІІ.2013 г. на варненското [фирма], подадена против въззивното решение № 993 на Варненския ОС от 8.ХІ.2013 г., постановено по т. д. № 1344/2013 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 115 на РС-Провадия от 7.V.2013 г. по гр. дело № 569/2012 г. С последното е бил отхвърлен иск на настоящия касатор с правно основание по чл. 233, ал. 1, изр. 1-во ЗЗД, предявен срещу ответниците [фирма]-гр. П. и физическото лице /негов управител/ К. М. М. от същия град, чиито предмет е било опразването на магазинно помещение с площ от общо 104 кв.м., предназначено за кафе-сладкарница и кафе-аперитив след преустройството на бивше предверие в киносалона „Н. Й. В.” в [населено място].
Оплакванията на търговеца касатор са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение при допуснати от състава на Варненския ОС съществени нарушения на съдопроизводствените правила /чл. 235, ал. 2 ГПК/, поради което се претендира касирането му и присъждане на разноски на основание чл. 78, ал. 8 ГПК.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът [фирма] обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки че с атакуваното въззивно решение Варненският ОС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК Р. № 92 от 22.ІІ.2011 г. на ІV-то г.о. по гр. дело № 1863/2010 г., по процесуалноправния въпрос: „Допуска ли въззивният съд съществено процесуално нарушение по чл. 235, ал. 2 ГПК, ако една с решението си, при обсъждане на доказателствата по същество, дв нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК, формира вътрешно убеждение за изпълнено задължение за връщане на наеман имот по реда на чл. 233, ал. 1, изр. 1-во ЗІЗД, без да е доказано установена дата на прекратяване на договора за наем, което е задължително условие на закона за възникване на дължимо връщане на наетите вещи?”
Докато противоречиво решаван от съдилищата (влязло в сила „на основание чл. 280, ал. 2 ГПК” въззивно решение № 206 от 25.ІV.2012 г. на ОС-Пазарджик по гр. д. № 240/2012 г.) бил материалноправния въпрос: „Допустимо ли е въззивният съд да приема за изпълнено задължение за връщане на имот и наети вещи по чл. 233, ал. 1, изр. 1-во ЗЗД, при условие, че наемателят е напуснал имота, след като е получил покана за дължимо плащане по договор за наем и без да му е било отправяно предизвестие от наемодателя за прекратяване на договора?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-гр. П., област Варна, така както и вторият ответник /негов управител/ К. М. М. от [населено място], писмено за възразили в свои отговори както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на постановеното от Варненския ОС въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на разноски в размер общо на 2 000 лв. – по 1 000 лв. за всеки един от тях. Инвокиран е довод, че в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата не е бил формулиран ясно и точно правен въпрос, по който въззивната инстанция да се е произнесла с атакуваното решение, а се повтарят оплакванията на касатора за неправилност на последното.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Варненския ОС, касационната жалба на [фирма]-гр. Варна ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
За да отхвърли предявеният от касатора иск с правно основание по чл. 233, ал. 1, изр. 1-во ЗЗД, Варненският ОС е приел, споделяйки решаващите мотиви на първата инстанция, че при условията на пълно главно доказване ищецът настоящ касатор е следвало да установи наличието на наемен договор между него и двамата ответници, както и прекратяването на същия, а в тежест на ответниците – съответно е било да докажат предаване владението върху наеманите помещения, т.е. опразването им. Въз основа на показанията на изслушаните по делото свидетели е било признато за установено, че още на датата 12.І.2012 г. процесните помещения са били опразнени от търговското д-во наемател и ключът от тях – предаден на представител на въззивника. Следователно нито един от релевираните в изложението към касационната жалба два правни въпроса не е бил в действителност предмет на произнасянето на Варненския ОС с атакуваното въззивно решение. Погрешното отъждествяване на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро и 3-то ГПК с основания за допустимост на касационния контрол не обосновава приложно поле на последния. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г. материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждането на събраните по делото доказателства. Отделно от това в случая се налага констатацията, че релевираният от касатора „материалноправен” въпрос е по естеството си всъщност фактически и затова обективно не може да се преценява дали същият е противоречиво решаван от съдилищата.
При този изход на делото в настоящето пр-во по чл. 288 ГПК и предвид изричното направеното от ответниците по касация искане по чл. 81-във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, варненското [фирма] ще следва да бъде осъдено да заплати единствено на [фирма] платеното от възнаграждение за един адвокат от АК-Варна в размер на 1 000 лв. (хиляда лева), съгласно приложен „Договор за правна помощ” от 5.ІІІ.2014 г. Не следва да се присъждат разноски на физическото лице ответник по касация К. М. М. от [населено място], тъй като по 9делото липсват доказателства такива да са били направени
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 993 на Варненския окръжен съд от 8.ХІ.2013 г., постановено по т. д. № 1344/2013 г.
О С Ъ Ж Д А [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица] – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81-във вр. ЧЛ. 78, АЛ. 3 ГПК – да заплати на [фирма] /ЕИК / със седалище и адрес на управление в [населено място], област Варна, [улица], вх.”А”, ет. ІІ, ап. № 5, СУМА в размер на 1 000 лв. (хиляда лева), представляваща направени от последното дружество разноски за настоящето касационно производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2