Р Е Ш Е Н И Е
№ 250
София, 18.01.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание двадесет и трети ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
2. БИСЕР ТРОЯНОВ
при секретаря Кристина Павлова и с участието на прокурора Петър Долапчиев разгледа докладваното от съдия Троянов наказателно дело № 915 по описа за 2018 г.
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Ф. С. Ф., чрез адвокат Х. Х., против решение № 264 от 27.06.2018 г. по в.н.о.х.д. № 217/ 2018 г., по описа на Софийския апелативен съд, Наказателно отделение, VІ състав с доводи за допуснати всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК.
В жалбата се твърди, че съдилищата превратно възприели и обсъдили събраните по делото доказателства, а други били неоснователно пренебрегнати, което довело до неправилното осъждане на касатора; не бил даден и отговор на въпроса дали нанасяйки удар деецът е съзнавал възможната последица, каквато е причинената на пострадалия тежка телесна повреда. Прави се искане за оправдаване на подсъдимия или за намаляване на наказанието до размер, позволяващ условно осъждане.
В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимият Ф. С. Ф., чрез адвокат Х. Х., поддържа жалбата по изложените в нея съображения и с направените в същата алтернативни искания за оправдаване или преквалификация на деянието по чл. 124, ал. 1, пр. 3 от НК.
Представителят на Върховната касационна прокуратура счита жалбата за неоснователна поради правилно приложения от въззивния съд материален закон и липса на порок в доказателствената му дейност, а наложеното на подсъдимия наказание намира за справедливо определено при спазване на законовите изисквания.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на постъпилата жалба, изложените от страните съображения в открито съдебно заседание и извърши касационната проверка в законоустановените предели, намери следното:
С решение № 264 от 27.06.2018 г. по в.н.о.х.д. № 217/ 2018 г. Софийският апелативен съд, Наказателно отделение, VІ състав потвърдил изцяло присъда № 5705 от 13.11.2017 г. по н.о.х.д. № 201/ 2016 г., по описа на Благоевградския окръжен съд, с която подсъдимият Ф. С. Ф. бил признат за виновен в това, че на 04.01.2014 г., около 05.00 часа сутринта, в [населено място], в района на паркинга на културния дом на площад „М.“, № *, вследствие на умишлено нанесена тежка телесна повреда, изразяваща се в тежка черепно-мозъчна травма, представляваща постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота, получена след нанасяне на удар с метален бокс в областта на главата и с последващо падане и удар на тилната част на главата в настилката на паркинга, причинил по непредпазливост смъртта на Б. Р. Б., настъпила на 06.01.2014 г, поради което и на основание чл. 124, ал. 1, пр. І във вр. с чл. 128, ал. 2, пр. последно във вр. с ал. 1 от НК и чл. 54 от НК му наложил наказание от пет години лишаване от свобода при първоначален „общ” режим. Окръжният съд зачел предварителното задържане на подсъдимия с мярка за неотклонение задържане под стража, считано от 08.01.2014 г. до 18.03.2014 г., възложил му в тежест изплащането на разноските по делото и се произнесъл по веществените доказателства.
Със същата присъда първоинстанционният съд признал подсъдимия В. Р. Д. за невинен в това на същата дата и място, при независимо съпричинителство с подсъдимия Ф. да е причинил вредоносните последици, поради което го оправдал по първоначално повдигнатото му обвинение по чл. 124, ал. 1, пр. първо във вр. с чл. 128 от НК.
Подадената касационна жалба от легитимирано за това лице и в законоустановения срок е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.
I. По доводите за съществени процесуални нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК:
Развитата с касационната жалба теза е изградена върху оспорване авторството на касатора в инкриминираното деяние. Упреците към Софийския апелативен съд са насочени към доказателствената му дейност, както и към оценката на гласните доказателствени източници. Направените оплаквания за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения са неоснователни. Претендираната от касатора превратност при възприемане на част от доказателствените източници и игнориране на други не е проявена по делото. Показанията на свидетелите А. Ф. от [населено място], В. Б., А. Ф. от [населено място] и обясненията на подсъдимия са подложени на самостоятелен и обстоен анализ от Софийския апелативен съд. Мотивите на обжалваното решение съдържат подробно изложение на л. 8-10 за кредитираните с доверие показания на тази група свидетели, дадени на досъдебното производство и приобщени по съответния процесуален ред по чл. 281 от НПК. Аргументиран е и отказът на въззивния съд да даде вяра на последващите показания на същите свидетели, дадени в хода на съдебното следствие пред първоинстанционния съд, целящи оневиняването на подсъдимия Ф.. Като несъстоятелна е отхвърлено твърдението за упражненото полицейско насилие върху свидетелите.
Проверявайки фактическата правилност на присъдата, апелативният съд е изпълнил процесуалните си задължения да извърши собствен разбор на доказателствата по делото. В съответствие с изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК мотивите на обжалваното решение съдържат детайлен отговор по всяко от направените с въззивната жалба възражения. Същите са преповторени и пред настоящата инстанция. Така доводът на касатора за наличие на „оговор” от страна на другия съпроцесник – подсъдимия В. Д., е обсъден на л. 10 от въззивното решение, а обясненията на двамата подсъдими са получили оценка след съвкупната им съпоставка с наличните по делото доказателства.
Несъстоятелно е и твърдението на касатора за грубо нарушение, допуснато от разследващия орган при разпита на свид. А. Ф. от [населено място]. Обстоятелството, че свидетелят е разпитан в отсъствието на педагог не сочи на нарушение от процесуално естество и не разколебава доказателствената годност на дадените показания. Съгласно чл. 140, ал. 2 от НПК непълнолетният свидетел се разпитва в присъствието на педагог или психолог, ако съответният орган намери това за необходимо. Цитираната процесуална разпоредба не вменява задължение за разследващите органи всякога да осигуряват участието на педагог или на психолог в разпитите на непълнолетните лица, а предоставя възможност за компетентна преценка това да бъде направено в случай на необходимост. Последната следва да се преценява с оглед житейската зрялост, здравословното състояние и психическите възможности на разпитвания непълнолетен свидетел. В конкретния случай, съдържанието на протокола за разпит на свидетеля А. Ф. от [населено място] (л. 83-84, т. І от д.п. № 13/ 2014 г. на РУП – гр. Гоце Делчев) не буди съмнение за физическото или психичното състояние, което да е ограничило възможността на разпитвания да възприема значимите за процеса факти и да дава достоверни показания за тях.
По изложените съображения настоящата инстанция намира, че Софийският апелативен съд е изградил вътрешното си убеждение по фактите след пълна и задълбочена проверка и анализ на събраните доказателствени източници, с оглед принципните правила на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК.
ІІ. По доводите за неправилно приложен материален закон по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК:
Освен, че оневиняването на касатора неоснователно се претендира с обсъдените по-горе възражения за недоказаност на авторството на деянието, в жалбата се отправя идентична с изложената пред Софийския апелативен съд и обсъдена на л. 12 от въззивното решение претенция за преквалификация на деянието чл. 124, ал. 1, пр. 3 от НК. Посоченото предложение визира случай на непредпазливо причинена смърт вследствие на умишлено нанесена лека телесна повреда, като искането е подкрепено с твърдение за липса на умисъл към причиняване на тежка телесна повреда на пострадалия Б. и отсъствие на представи за възможните последици от удара с метален бокс в областта на слепоочието.
Мотивите на въззивния съд относно прекия умисъл на дееца и субективното му предвиждане, че с оглед използваното метално средство, приложената физическа сила и мястото на нанасяне на удара сигурно ще причини алтернативна средна или тежка телесна повреда, се споделят напълно. Но умисълът на дееца неправилно е определен от въззивния съд като „пряк неопределен (алтернативен)”. Засягането на физическата неприкосновеност на пострадалия, изразяващо се в причиняване на телесна повреда, може да бъде или при пряк алтернативен умисъл, или при пряк неопределен умисъл, но не и едновременно. Разграничението между двата вида пряк умисъл е в зависимост от степента на конкретизация на съставомерния престъпен резултат, предвиждан от дееца. Алтернативата съставлява необходимост да се избира между две взаимно изключващи се, но възможни последици, които са ясно и конкретно определени. Поради това, при прекия алтернативен умисъл деецът предвижда сигурното настъпване или на единия, или на другия от алтернативно целените престъпни последици. Такава определеност при прекия неопределен (неконкретизиран) умисъл липсва. Неконкретизираният пряк умисъл е налице в случаите, при които деецът предвижда настъпването на вредата, а следователно и обекта на посегателството, но не знае точно конкретната величина (степен) на вредата, която би настъпила от неговото деяние. Заедно с това деецът е съгласен с настъпването на целената противоправна вреда от всякаква степен.
Неправилен е изложеният във въззивното решение правен извод, че поведението на подсъд. Ф. реализира признаците на убийство при косвен умисъл, но поради отсъствие на такова обвинение е невъзможно реализирането на наказателна отговорност за това по-тежко наказуемо престъпление. За да е налице умишлено убийство на пострадалия Б. подсъдимият Ф. следва да е целял причиняването на друг резултат (правомерен или общественоопасен), като е предвиждал възможността от деянието му да настъпи и смърт, но се е отнесъл безразлично към това. За умисъла се съди от конкретно проявеното в действителността общественоопасно поведение на дееца – от психическото отношение на дееца към престъпния резултат с оглед използваното средство на въздействие, силата на ударите, интензивността на посегателство, уязвимостта на телесния орган, върху който се посяга и др. (ППВС № 14/ 1963 г., т. 4). Инкриминираните действия на подсъд. Ф. не разкриват евентуален умисъл към убийство, а пряк умисъл към причиняване на телесно увреждане. Смъртта на пострадалия Б., ударен с метален бокс в областта на дясното слепоочие, се оказва пряка, но не и неизбежна последица от телесното увреждане. Последното е причина за развитието на причинно-следствен процес със здравословни усложнения, довели до настъпването на леталния изход.
С атакуваното решение въззивният съд е нарушил материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 1 от НПК. Макар и не по изложените от защитата съображения, настоящият касационен съд счита за необходимо да отстрани нарушението, като преквалифицира извършеното от касатора престъпление по чл. 124, ал. 1, пр. 2 от НК при така установените и непроменени факти по делото.
Съгласно приетата по делото фактическа обстановка и заключенията на съдебно-медицинските експертизи нанесеният от подсъдимия Ф. удар с метален бокс е причинил счупване на дясната слепоочна кост на пострадалия Б.. По своя медико-биологичен характер телесното увреждане представлява разстройство на здравето, временно опасно за живота – средна телесна повреда по смисъла на чл. 129 от НК.
Отговорността на подсъдимия неправилно е ангажирана за причиняването на тежка телесна повреда от която по непредпазливост е настъпила смъртта на пострадалия. Черепно-мозъчната травма, причинена с падането на пострадалия на терена, не е пряко целена и предвиждана от дееца. Силата на удара явно е била достатъчна да доведе до загубата на равновесие и падане на пострадалия с последващ удар на тилната част на главата в асфалтовата настилка. Този по-тежък вредоносен резултат се е развил в хода на деянието, но не е бил предвидим от дееца. Макар и пряка последица от деянието тежката телесна повреда, представляваща постоянно общо разстройство на здравето опасно за живота на пострадалия, не е била неизбежна последица от умишлено счупената слепоочна кост при удара. Затова нито смъртта, нито тежкото телесно увреждане са били причинени умишлено. Наказателната отговорност на подсъд. Ф. следва да бъде ангажирана за умишлено причинената средна телесна повреда, от която по непредпазливост (небрежност) са настъпили по-тежкото телесно увреждане и смъртта на пострадалия (в т.см. – ТР № 8/ 1990 г. на ОСНК). Ето защо извършеното от касатора деяние е съставомерно по друг, по-леко наказуем престъпен състав – по чл. 124, ал. 1, пр. второ във вр. с чл. 129 от НК. Въззивното решение подлежи на изменение, на основание чл. 354, ал. 2, т. 2, пр. второ във вр. с ал. 1, т. 4 от НПК за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление.
ІІ. По довода за явна несправедливост на наказанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК:
Обсъдената по-горе необходимост от преквалификация на деянието изисква да бъде направена и корекция в размера на наложеното на касатора наказание лишаване от свобода. Санкционните рамки на престъплението по чл. 124, ал. 1, пр. 2 от НК предвиждат лишаване от свобода от две до осем години.
Неправилно в решението са посочени като индивидуализиращи обстоятелства причината за пораждане на инцидента (изгонването на подсъд. Ф. и неговите приятели от охраната на заведението, защото пострадалият им дал да пушат цигара с марихуана), както и опитът на подсъдимия да прехвърли вината си другиму. Тези обстоятелства не могат да участват в процеса по индивидуализация на наказанието. Съдилищата са приели една и съща фактическа обстановка, според която подсъд. Ф. и неговите приятели си подавали от ръка на ръка да пушат цигара, а охранителите на дискотеката забелязали мирис на марихуана и затова ги изгонили. Тези факти не представляват повод за извършване на престъплението, тъй като подсъдимият и неговото обкръжение явно не се възпротивили на предоставената им от пострадалия Б. цигара, а и противоправното деяние не е било насочено към охранителите. Следователно поводът за нанасяне на удар с метален бокс в главата на пострадалия е бил друг и не е изяснен в хода на наказателното производство. Не представлява отегчаващо обстоятелство и опитът на подсъдимия Ф. да отклони вината от себе си, тъй като никой не е длъжен да се уличи в престъпление, нито в обяснения си като обвиняем или подсъдим да говори истина. Тъкмо обратното – позитивното поведение на дееца, насочено към разкриване на обективната истина, проявеното от него съдействие към дейността на разследващите органи, изразеното по делото чистосърдечно разкаяние и оценка за извършеното престъпление могат да бъдат отчетени като смекчаващи наказателната отговорност обстоятелства.
След преценка на вече определените от съдилищата смекчаващи и отегчаващи наказателната отговорност обстоятелства, изключване от процеса на неправилно изведените такива, както и наличният превес на смекчаващите обстоятелства касационният съдебен състав намери, че наказанието на подсъдимия Ф. следва да бъде намалено на четири години лишаване от свобода. В този размер санкцията е достатъчна за постигане на целите по чл. 36 от НК и най-вече да способства за постигането на поправителното и превъзпитателното въздействие над дееца. Въззивното решение подлежи на изменение, на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 във вр. с ал. 1, т. 4 от НПК.
Направеното от защитата искане за приложение на института на условното осъждане не може да бъде удовлетворено. Намаляването на наказанието на подсъдимия на четири години лишаване от свобода изключва възможността за отлагане на изтърпяването му по реда на чл. 66 от НК, тъй като не са налице законовите предпоставки за това. Липсва и претендираната проява на многобройност или изключителност на смекчаващите обстоятелства, които да позволят определянето на санкцията при условията на чл. 55 от НК.
Воден от изложените съображения и при наличието на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 и т. 2, пр. второ във вр. с ал. 1, т. 4 от НПК
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ решение № 264 от 27.06.2018 г. по в.н.о.х.д. № 217/ 2018 г., по описа на Софийския апелативен съд, Наказателно отделение, V състав, като ПРЕКВАЛИФИЦИРА извършеното от подсъдимия Ф. С. Ф. престъпление по чл. 124, ал. 1, пр. второ във вр. с чл. 129 от НК и НАМАЛЯВА размера на наложеното му наказание на четири години лишаване от свобода.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.