5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 250
София, 25.04.2017 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети април през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанин Силдарева
ЧЛЕНОВЕ: Дияна Ценева
Светлана Калинова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 5333 от 2016 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. И. В. от [населено място], [община], област Ямбол срещу решението на Ямболския окръжен съд, постановено на 11.10.2016г. по в.гр.д.№180/2016г., с което е потвърдено решението на първоистанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу И. С. В. иск по чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.23 СК за установяване правото на собственост върху вилна сграда и гараж, построени в дворно място с площ от 840кв.м., находящо се в [населено място], [улица], съставляващо ПИ №142, който участва в УПИ I, 142, 144 по плана на селото, при граници на имота: улица; УПИ II-141, 145; УПИ Х-144 и УПИ XI-143.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че въззивният съд е разрешил в противоречие с установената практика на ВКС /решение №251/11.11.20111г. по гр.д.№248/2011г. на Второ ГО на ВКС; решение №65/10.05.2011г. по т.д.№558/2009г. на Второ ТО на ВКС и решение №642/21.10.2010г. по гр.д.№1225/2009г. на Трето ГО на ВКС/ въпроса за задължението на въззивния съд да съобрази указанията по приложението на закона, дадени в отменително решение на ВКС, с което делото е върнато за ново разглеждане; в противоречие с практиката на ВКС /решение №157/08.11.2011г. по т.д.№823/2010г. на Второ ТО на ВКС; решение №136/02.10.2014г. по т.д.№4309/2012г. на Първо ТО на ВКС; решение №186/02.07.2015г. по гр.д.№4467.5/2014г. на Четвърто ГО на ВКС; решение №228/01.10.2014г. по гр.д.№1060/2014г. на Първо ГО на ВКС; решение №122/28.03.2012г. по гр.д.№955/2011г. на Второ ГО на ВКС/ въззивният съд се е произнесъл по въпроса за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички наведени от страните възражения; в противоречие с практиката на ВКС /ТР №35/14.06.1971г. на ОСГК на ВС/ въззивният съд се е произнесъл по въпроса за придобиване по давност на право на собственост върху недвижим имот по време на фактическата раздяла между съпрузите. Поддържа също така, че въззивният съд се е произнесъл и по въпроса замества ли издадено строително разрешение учредяването на право на строеж и може ли след построяване на сграда въз основа на такова строително разрешение да се придобие право на собственост върху сградата, като изразеното от въззивния съд становище противоречи според касатора на разрешението, дадено в решение №2459/16.12.1955г. по гр.д.№54..6437/1955г. на Четвърто ГО на ВКС; решение №684/28.09.2000г. по гр.д.№95/3000г. на Първо ГО на ВКС; решение №514/29.04.1991г. по гр.д.№1756/1990г. на Четвърто ГО на ВКС/.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба И. С. В. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Налице са предпоставки за допускане на касационно обжалване , като съображенията за това са следните:
В. И. В. е предявил срещу И. С. В. иск за признаване за установено, че притежава в индивидуална собственост вилна сграда и гараж, находящи се в УПИ I-142, 144 по плана на [населено място] с твърдението, че е придобил правото на собственост по давност през 2005г. по време на фактическата раздяла на страните, за което е съставен и н.а.№148/2005г.
С обжалваното решение е прието, че така предявеният иск е неоснователен.
Прието е, че процесните имоти са придобити по време на брака на страните и преди настъпване на фактическата раздяла, тъй като строителното разрешение №216/06.02.1985г. по същността си представлява официален документ, от който е видно, че ЯОНС разрешава на В. В. да построи в кв.19, парцел I-142 на [населено място] вилна сграда по одобрен архитектурен и конструктивен проект на основание чл.225 ППЗТСУ. Изложени са съображения, че строителното разрешение представлява стабилен административен акт, за отмяната на който е предвидена специална процедура в чл.229, ал.2 ППЗТСУ и основания за това, като е недопустимо да се отменят проекти и разрешения за строеж за реализирани вече обекти, за които са изтекли две години от приемането им, независимо от допуснатите нарушения и настъпилите обстоятелства след това. Поради тази причина тезата за незаконно построяване на сградите е приета за неоснователна.
Посочено е, че по делото липсват категорични доказателства относно момента, в който е започнало строителството и за момента на завършването му, но между страните не е спорно, че това е станало по време на брака и преди настъпване на фактическата раздяла. С оглед на това е прието, че вилната сграда и гаража с оглед момента на придобиване са придобити в режим на СИО, тъй като В. В. не е оборил по надлежен начин съвместния принос на страните в изграждането им. Прието е, че по делото липсват каквито и да било доказателства тези придобити по време на брака имоти да са придобити изцяло с лични средства на родителите на В. В. единствено и само за него и без принос на И. В., макар по време на строителството В. В. да е реализирал по-големи доходи. Посочено е, че при извършването на тази преценка следва да бъде взет предвид фактът, че и И. В. е работила и реализирала доходи, както и че към този момент е полагала лично и чрез майка си грижи за къщата, домакинството и непълнолетните деца на страните. Посочено е, че до този извод съдът е достигнал въз основа на съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, твърденията на В. В., който сам посочва, че строежът е започнал през 1983г. и ценейки при условията на чл.172 ГПК показанията на разпитаните по делото свидетели В. и Р. /син и дъщеря на страните/.
Посочено е също така, че по селото не е установено В. В. да е придобил имота възмездно, а се позовава на давностно владение, като давността по своя характер е оригинерен способ за придобиване на недвижим имот. Изложени са съображения, че за придобиване право на собственост върху дадена вещ може да се говори само когато това право не е придобито вече по друг начин и е недопустимо собственикът на имота да го придобива на друго основание след като вече го е придобил. Посочено е също, че при съсобственост, независимо от юридическия факт, от който произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение, но ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си.
Взето е предвид, че при придобивна давност по време на фактическа раздяла и при пълно неучастие на единия съпруг би липсвал принос по смисъла на чл.21, ал.1 СК, тъй като в такава хипотеза фактическата раздяла се приравнява с прекратен брак, но е посочено, че конкретният случай е специфичен, тъй като процесните имоти вече са придобити по време на брака на друго основание, т.е. са съсобствени между страните и на основание общото правило, което се прилага в отношения между съсобственици, съсобственикът В. В., упражняващ владение върху частта на другия съсобственик И. В. следва да извърши едностранни действия, с които да обективира намерението да владее за себе си, а доказателства за извършването на такива действия по делото не са ангажирани, като липсват и твърдения в тази насока.
По поставените от касатора въпроси:
Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по въпроса за задължението на въззивния съд да съобрази указанията по приложението на закона, дадени в отменително решение на ВКС, с което делото е върнато за ново разглеждане. Дадените в отменителното решение на ВКС указания касаят само съдопроизводствените действия за отстраняване на констатираната нередовност на исковата молба, а именно съществуващата неяснота по отношение на основанието, на което предявилото иска лице твърди, че е придобило правото на собственост и за посочване на периода, в който се твърди, че е осъществявано давностното владение, което е от значение и за възможността ответницата да изложи своите насрещни твърдения и възражения, особено като се има предвид, че по делото не се твърди и няма данни за учредяване на право на строеж за процесните постройки. Именно при съобразяване на тези указания производството по делото е било оставено без движение, след което въззивният съд се е произнесъл в рамките на заявеното придобивно основание и наведените в тази връзка твърдения и възражения на ответника.
Доколкото обаче въззивният съд е приел, че правото на собственост е придобито вследствие на построяването на сградите въз основа на издаденото на името на ищеца строително разрешение, настоящият състав приема, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса замества ли издадено строително разрешение учредяването на право на строеж и може ли след построяване на сграда въз основа на такова строително разрешение да се придобие право на собственост върху сградата. По така поставения въпрос в решение №684/28.09.2000г., постановено по гр.д.№95/2000г. на Първо ГО на ВКС е прието, че за да може едно лице да придобие право на собственост по отношение на построеното в чужд имот, собственикът на терена следва да отстъпи това свое право чрез учредяване на суперфиция /чл.63, ал.1 ЗС/, в противен случай действа принципа на приращението /чл.92 ЗС/, като формата на сделката, с която се учредява право на строеж, е форма за действителност. Липсата на волеизявление на собственика в предписаната от закона форма е равнозначно на липса на правнорелевантна воля. В същия смисъл е и становището, изразено в решение №2459/16.12.1955г. по гр.д.№6437/1955г. на Четвърто ГО на ВС, в което е прието, че с факта на построяване на една сграда върху чуждо място от свое име и за своя сметка строителят не придобива правото на собственост върху сградата, освен ако е придобил по надлежния ред правото да държи тази постройка върху чуждо място, т.е. правото на суперфиция. Касационното обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Отговорите на останалите поставени от касатора въпроси, са обусловени от преценката дали е осъществено поддържаното от ответника придобивно основание, поради което следва да се приеме, че отговор следва да се даде при решаване на спора по същество.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА до касационно обжалване решението, постановено на 11.10.2016г. по в.гр.д.№180/2016г. по описа на Ямболския окръжен съд.
Указва на касатора в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 52.70лв./ петдесет и два лева и 70ст./ за разглеждане на касационната жалба по същество и да представи доказателства, че дължимата държавна такса е внесена.
След представяне на доказателства, че държавната такса е внесена, делото да се докладва на председателя на Първо ГО на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
Председател:
Членове: