О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 251
София, 17.03.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 15 март две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 1032 /2010 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от З. В. С., С. С. Я., Л. Е. В., Й. Е. Я. и Ц. Е. Д. против решение от 02.03.2010г. по гр.д.№ 1234/2005г. на СГС, с което е оставено в сила решение от 15.12.2004г., постановено по гр.д.№ 22187/2003г. на СГС. С последното е признато за установено по отношение на касторите, че Й. Н. Х. е собственик на празно дворно место от 790 кв.м., по скица 812 кв.м., съставляващо УПИ ІІІ-269 от кв. 2 по плана на кв. “В. зона” кв. Иваняне,[населено място].
В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 10, ал.13 от ЗСПЗЗ за допуснати процесуални нарушения- позоваване на мотиви по друго съдебно решение и необоснованост на решението по въпроса за липсата на идентичност между имота, който е притежавал наследодателя им и имота, описан в исковата молба.
В изложението по чл. 284, ал.1 т.3 от ГПК са формулирани следните въпроси:. 1. може ли съдът да се позовава на мотиви от решението, постанвено по друго дело. По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с ТР № 1/2001г.т.2. при преценка за наличието, или липсата на идентичност на имот, който се възстановява по ЗСПЗЗ съдът само от заключението на вещото лице ли следва да изхожда, или от всички доказателства. В изложението се твърди и необоснованост на решението, което е в противоречие със съдебната практика..
Ответникът по касация оспорва допускането на въззивното решение до касационен контрол, като счита, че по формулираните въпроси, съдът не се е произнесъл в противоречие със съдебната практика, а представената такава е неотносима.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение е, поради което съдът я преценява като допустима. Не е налице и отрицателната предпоставка за допустимост, предвидена в чл. 280, ал.2 от ГПК, в първоначалната му редакция, при действието на която е подадена касационната жалба, до колкото обжалваемият интерес е действителната стойност на вещното право, предмет на обжалваното решение, а тя е над 1000 лв.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
По делото е установено следното: Ищецът Й. Н. Х., в качеството си на едноличен търговец, който в последствие е заличен е купил с н.а. № 28,т.ХХХХ/03.06.1992г. празно дворно место от 790 кв.м., съставляващо парцел ІІІ-269 от кв 2 по плана на кв. Иваняне. Неговите праводатели Е. Г. и Д. Г. са придобили по ? ид.ч. от този имот с н.а. № 140,т.ХІ/1990г.от Е. и П. К., а те са го получили по делба. С н.а. № 141,т.ХХХХ/28.12.1962г. ТКЗС е продало на Н. В. и П. Г. парцел V-281, целия с площ 1580 кв.м., който е претърпял няколко регулационни промени, между които и разделяне със заповед № 16/1964г., по силата на която са оформени парцел V-281 и парцел Vа-281 всеки с по 790 кв.м. Тези два парцела са били предмет на делба и получения в дял парцел V-281 от кв. 16 от П. Г. е идентичен с процесния парцел ІІІ-269 от кв. 2 по регулационния план от 1990г. Въззивният съд е приел, че имота е ограден, в него има изградена сграда, която е построена след влизане в сила на ЗСПЗЗ. Ищецът е купил празно место и това е предмет на претенцията му с исковата молба. Ответниците са наследници на В. Я. С., починал 1974г., а той е един от тримата сина на Я. С. С., починал на 14.05.1940г. С решение № 5073/01.07.2003г. е възстановена част от имот 3004 с площ 0,786 дка, която е идентична с имота по исковата молба. Признато е правото на възстановяване целия имот от 2,5 дка в м. “Коило”, но реално е възстановена площта от 0,796 въз основа на заповед № РД-50-103 от 26.06..2003г., издадена на основание чл. 11, ал.4 от ППЗСПЗЗ. и скица към нея. Правото на собственост на наследодателя е доказано с декларация за непокрити имоти от 1936г. на името на наследодателя Я. С. С. и опис-декларация от 1949г., в която имота е деклариран на наследниците му. В декларациите не са посочени граници на имота, поради което СТЕ, приета от СГС не може да установи идентичност между имота към момента на образуване на ТКЗС и възстановения имот 3004..
Въззивният съд е приел, че при очерталата се конкуренция на права по чл. 10, ал.13 от ЗСПЗЗ, ищеца доказва правото си на собственост, защото ответниците не установяват, че именно процесния имот е притежавал техния наследодател към момента на образуване на ТКЗС предвид липсата на граници в данъчните декларации. Изводът за липса на идентичност е мотивиран освен със заключението на вещо лице П. и с мотивите към решение от 10.04.2006г. по адм.д. № 7230/2004г. на СРС по чл. 14, ал.3 от ЗСПЗЗ, в които е прието, че не се установява идентичност между заявения имот и имот 3004.
На първия въпрос – може ли съдът да се позовава на мотиви от решението, постановено по друго дело, задължителната съдебна практика /ТР № 1/2001г.т.18/ е отговорила отрицателно, като е прието, че мотивите не се ползват със сила на присъдено нещо. Въззивният съд, обосновавайки изводът за липса на идентичност се е позовал и на решение по чл. 14, ал.3 от ЗСПЗЗ, освен на СТЕ,, поради което решението е постановено в противоречие с това тълкувателно решение. По този въпрос следва да се допусне касационен контрол н хипотезата на чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК.
Вторият въпрос “при преценка за наличието, или липсата на идентичност на имот, който се възстановява по ЗСПЗЗ, особено когато няма кадастрални планове към момента на образуване на ТКЗС и имота не е заснет, съдът само от заключението на вещото лице ли следва да изхожда, или от всички доказателства” следва да се допусне касационно обжалване. По този въпрос са спорели страните в хода на производството и изводът по него е бил решаващ за формиране волята на съда за основателност на предявения иск, т.е. за да приеме, че ответниците не се легитимират като собственици по реституция по ЗСПЗЗ. По този въпрос, въззивното решение е в противоречие с приетото в решение № 426/21.07.2009г. по гр.д.№ 2713/2008г. на ВКС ІІ гр.о., постановено на основание чл. 290 от ГПК, което има задължителен характер, съгласно т.1 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, поради което е налице основанието за допускане до касация по чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК.
Необосноваността на решението е основание за касационно обжалване по чл.281 от ГПК, което съдът разглежда само ако допусне решението до касационен контрол.Подобно основание за допускане до касация не е предвидил законодателя в нормата на чл. 280, ал.1 от ГПК
По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 02.03.2010г. по гр.д.№ 1234/2005г. на Софийски градски съд по касационна жалба, подадена от З. В. С., С. С. Я., Л. Е. В., Й. Е. Я. и Ц. Е. Д..
Указва на касаторите да внесат държавна такса по сметка на ВКС в едноседмичен срок от съобщението в размер на 45 лв. и да представят квитанцията по делото. При неизпълнение, касационната жалба ще бъде върната.
След внасяне на определената държавна такса, делото да се докладва за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: