О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 252
София, 22.04.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 5601/2015 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. О. Д. като пълномощник на П. Д. Е., против решение № 56 от 23.04.2015 г. по в.гр.д. № 129/ 2015 г. на Варненския апелативен съд. С него е отменено решение № 1968 от 19.12.2014 г. по гр.д. № 2122/2013 г. на Варненския окръжен съд в осъдителните му части и в частта относно признаването на право на задържане и е постановено друго по съществото на спора, с което е отхвърлен предявеният от П. Д. Е. против К. Д. Д. осъдителен иск за сумата 460 571 лв., претендирана на основание чл. 72, ал.1 ЗС, представляваща останалата част от сумата, с която се е увеличила пазарната стойност на имот, находящ се в [населено място],[жк], м. ”Т.”, съставляващ ПИ с идентификатор 10135.2520. 4232 с площ 1000 кв.м, включващ обединени имоти УПИ ХІІ- 1973 с площ 500 кв.м и УПИ ХІІІ- 1974 с площ 500 кв.м от КП от 1989 г., м.” Т.”, вследствие извършени в имота подобрения.
В касационната жалба са наведени оплаквания за недопустимост и за неправилност на въззивното решение. Иска се същото да бъде допуснато до касационно обжалване по следния правен въпрос: Задължително ли е по смисъла на чл. 297 ГПК съдебно решение, което като постановено по иск по чл. 108 ЗС императивно определя кой е собственик на процесния имот и на кого следва да бъде предадено владението, при разглеждане на последващ спор относно направените подобрения в същия имот. Твърди се, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и е разрешаван противоречиво от съдилищата.
Ответницата по касация К. Д. Д. в писмен отговор на касационната жалба изразява становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
От фактическа страна по делото е установено, че с влезли в сила решения по гр.д. № 1734/2008 г. на Варненския окръжен съд и по гр.д. № 1355/2009 г. на ВКС, І г.о., П. Д. Е. е осъдена да предаде на основание чл. 108 ЗС на К. Д. Д. владението върху недвижим имот в землището на [населено място], м. „Т.”, съставляващ ПИ № 1973 по КП от 1989 г., с площ 500 кв.м, и ПИ № 1974 по същия КП с площ 500 кв.м. Прието е, че в качеството си наследник на Д. Д. Д. ищцата К. Д. се легитимира като собственик на спорния имот с решение № 503 от 13.05.1998 г. на О. – Варна, с което е възстановена собствеността на наследниците на Д. Д. Д. в съществуващи реални граници върху нива с площ 6.690 дка в м.” У. алан”, съставляваща имот № 1333 по КП от 1956 г.
През 2010 г. ответницата по иска за ревандикация П. Д. Е. е предявила против К. Д. Д. като частичен иск с правно основание чл. 72, ал.1 ЗС за сумата 60 000 лв., представляваща част от сумата 804 321 лв., с която се е увеличила стойността на имот с идентификатор 10135. 2520.4232, целият с площ 1000 кв.м, образуван от обединени имоти УПИ ХІІ- 1973 и ХІІІ- 1974, вследствие извършените в него подобрения. С влязло в сила решение № 11 от 17.01.2013 г. по гр.д. № 551/2012 г. на Варненския апелативен съд този иск е уважен. Прието е, че ищцата П. Е. е изградила в процесния имот хотел и басейн, въз основа на разрешения за строеж, издадени от [община] на 19.08.2004 г. за хотела и на 01.11.2007 г. за басейна. Разрешението за строеж на басейна е издадено след предявяване на иска против нея за ревандикация на имота. Поради това съдът е приел, че по отношение на басейна П. Е. има качеството на недобросъвестен подобрител и на основание чл. 74, ал.1 ЗС може да претендира по- малката сума между сумата на направените разноски за изграждането му и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на това подобрение. По отношение на хотела ищцата е добросъвестен подобрител, тъй като е придобила владение върху имота на правно основание, годно да я направи собственик – две транслативни сделки, сключени съответно през 1996 г. и през 2003 г., без да знае, че праводателите й не са собственици, а хотелът е бил завършен до степен груб строеж към края на 2005 г., т.е. преди предявяване на иска за ревандикация. Изслушаната по делото съдебно- техническа експертиза е установила, че в резултат на извършените в имота подобрения неговата стойност се е увеличила с 532 299 лв. Поради това съдът е приел, че предявеният като частичен иск за сумата 60 000 лв. е основателен и е уважил същия изцяло.
Обжалваното въззивно решение е постановено по иск на П. Е. срещу К. Д. за заплащане на увеличената вследствие извършените подобрения стойност на имота за разликата над присъдената с влязлото в сила решение по гр.д. № 849/2010 г. на Варненския окръжен съд сума от 60 000 лв. до пълния размер от 518 839 лв. Искът е отхвърлен поради това, че ответницата не е едноличен собственик на имота, а съсобственик, притежаващ 1/9 ид. част от същия. Прието е, че подобренията са увеличили стойността на имота с 520 571 лв. Тъй като всеки от съсобствениците отговаря за извършените в имота подобрения до размера на обогатяването си, което се определя от размера на притежаваната от него идеална част, с присъдената в производството по гр.д. № 849/2010 г. сума от 60 000 лв. отговорността на ответницата за заплащане на подобренията съобразно квотата й в съсобствеността е реализирана.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по повдигнатият в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос. Съдебната практика, на която се позовава жалбоподателката, не обосновава извод в случая въпросът за зачитане на силата на пресъдено нещо на осъдително решение по иск за ревандикация относно принадлежността на правото на собственост да е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС или да е разрешаван противоречиво от съдилищата. В съдебната практика и в правната доктрина е утвърдено разбирането, че когато съсобствената вещ се владее или държи без основание от трето за съсобствеността лице, всеки от съсобствениците може да предяви против него иск за ревандикация на цялата вещ. В тази хипотеза уважаването на иска е предпоставено от положителното установяване на качеството на ищеца на съсобственик, а не от обема на правата му в съсобствеността, защото третото лице не може да ограничава съсобственика в правото му по чл. 31, ал.1 ЗС да си служи с общата вещ изцяло съобразно нейното предназначение /напр. решение № 424 от 13.07.2011 г. по гр.д. № 964/09 г. на ВКС, І г.о., решение № 107 от 25.05.2011 г. по гр.д. № 1297/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 179 от 08.06.2012 г. по гр.д. № 1241/2011 г. на ІІ г.о., решение № 820 от 27.05.2010 г. по гр.д. № 768/2009 г. на ВКС, І г.о., решение № 1858 от 31.07.1974 г. по гр.д. № 146/74 г. на ВС, І г.о. и др./. В решение № 378 от 28.07.2010 г. по гр.д. № 148/2009 г. на ВКС, ІV г.о., е прието, че когато искът за ревандикация е предявен от съсобственик в това му качество и съдът в диспозитива на решението си не се е произнесъл в установителната част на иска, а е постановил само осъдителен диспозитив, с който владеещия несобственик е осъден да предаде владението на ищеца- съсобственик на вещта /както е в настоящия случай/, обхватът на силата на пресъдено нещо не може да се тълкува разширително – с решението си съдът е признал за установено, че ищецът притежава вещни права върху ревандикираната вещ в качеството на съсобственик; установил е съществуването на твърдяното от ищеца спорно материално право, че към определения момент ответникът владее вещта без основание, поради което дължи връщането й на ищеца в качеството му на неин съсобственик. Цитираната практика на ВКС, в това число и формирана по реда на чл. 290 ГПК, дава отговор на поставения от жалбоподателката въпрос – притежаваната от ищеца – съсобственик квота в съсобствеността не е елемент от основанието на иска за ревандикация, предявен срещу владеещ несобственик, и не се обхваща от обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението, с което този иск се уважава. Обжалваното въззивно решение е съобразено с тази практика, поради което не е налице основание за допускането му до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 или 2 ГПК.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 56 от 23.04.2015 г. по в.гр.д. № 129/ 2015 г. на Варненския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: