О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 252
гр. София,03.05.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№344 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3, т.1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] срещу определение №548 от 21.11.2017 г. по ч.т.д.№712/2016 г. на АС Пловдив. С обжалвания съдебен акт е потвърдено определение №1725 от 24.08.2016 г. по т.д.№435/29015 г. на ОС Пловдив, с което е прекратено производството по делото.
В частната касационна жалба са наведени доводи за неправилност на обжалваното определение, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасянето на въззивния съд по следните въпроси: 1. Дали между търговци, чиято дейност се регулира то ЗЕ могат да съществуват само договорни отношения и възможно ли е да се търси плащане на извъндоговорно основание. 2. Възможно ли е въпреки принципа на ЗЕ, че отношенията между участниците на регулирани пазари за производство, пренос и продажба на електрическа енергия се уреждат с договори, между тези лица да съществуват и извъндоговорни отношения във връзка с осъществяваната от тях дейност. 3. Ако основанието на исковата претенция излиза извън предмета на сключения договор и никоя от страните не оспорва това обстоятелство, допустим ли е иск по чл.59 от ЗЗД и може ли съдът да приеме служебно, че претенцията е на договорно основание. 4. Има ли право съдът да се произнесе по допустимостта на иска, преди да е изяснил обуславящи допустимостта на иска въпроси, които касаят специфични технически обстоятелства и изискват специални знания, с които съдът не разполага.
Поддържа се, че първият от формулираните въпроси е решен в противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в решение №37 от 30.03.2010 г. по т.д.№709/2009 г. на ВКС, ТО, решение №91 от 11..09.2009 г. по т.д.№596/2008 г. на ВКС, ТК и решение №179 от 18.05.2011 г. по т.д.№13/2010 г. на ВКС, ТК, а спрямо останалите въпроси – селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, поради значението им за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по частната касационна жалба – [фирма] поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.
Третото лице помагач [фирма] не заявява становище за основателност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че при очертания от ищеца [фирма] правен спор, първоинстанционният съд правилно и законосъобразно е преценил недопустимостта на тази искова защита, поради липсата на правен интерес от провеждането й, тъй като ищецът разполага с друг способ за искова за защита, почиваща на договорно основание – по чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.97, ал.1, т.7 отм. от ЗЕ и чл.29 от ПТЕЕ отм. за цена на услугата пренос на електрическа енергия. Посочил е, че институтът на неоснователното обогатяване е субсидиарен и упражняването на исковата защита по чл.59 от ЗЗД предполага на първо място невъзможност правото да се осъществи по друг ред – чл.59, ал.2 от ЗЗД, а в случая претендираното от ищеца вземане е на договорно основание: На първо място произтичащо от характера на обществените отношения, в сферата на които е осъществен правопораждащият вземането юридически факт, които обществени отношения са регламентирани и се регулират от Закона за енергетиката /ЗЕ/ и подзаконовите нормативни актове, предвиждащи търговските отношения да се осъществяват в рамките на договорни начала, като законодателят употребява понятието „сделки“, „договори“, което изключва възникване на задължение, съответно – вземане на извъндоговорно основание, а ответникът и ищецът, както и неговият праводател са търговски участници по смисъла на чл.1, ал.2 от ПТЕЕ /отм./ и по смисъла на сега действащата разпоредба на чл.1, ал.2 от ПТЕЕ /ДВ бр.66/26.07.2013 г., в сила от 26.07.2013 г./. От друга страна доколкото ищецът черпи права в качеството си на правоприемник на [фирма], то твърдението му, че заплащането на цената на т.н. „върната електроенергия“ не е регламентирано от клаузите на договора от 25.05.2011 г., не намира опора в съдържанието на самия договор – съгласно чл.1 ал.2 от този договор разпределителното предприятие заплаща утвърдена от ДКЕВР цена за пренос през електропреносната мрежа………за цялото количество електрическа енергия, преминало от преносната в разпределителната мрежа“, като аргумент в тази насока е и клаузата на чл.1 ал.4 от договора, регламентираща прогнозиране на количеството ел. енергия за следващия месец. С оглед изложеното въззивният съд е достигнал до извод, че претендираното от ищеца вземане произтича от договорно основание, като законът му предоставя възможност за осъществяване правата по това вземане по друг исков ред, с иск по чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.97 от ЗЕ, вр. с чл.29 от ПТЕЕ /отм./.
Настоящият състав намира, че обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, че предвид твърденията на ищеца и съдържанието на договора, обвързващ страните, регламентиращ заплащането на цената на т.нар. „върната електроенергия“, ищецът разполага с друг способ за искова за защита, почиващ на договорно основание, настоящият състав намира, че становището в обжалваното определение, че характерът на обществените отношения, в сферата на които е осъществен правопораждащият вземането юридически факт, изключва възникване на задължение на извъндоговорно основание, представлява единствено евентуален/допълнителен аргумент за изведения в определението извод за недопустимост на иска по чл.59 от ЗЗД, поради което поставените в изложението първи и втори въпрос не могат да се приемат за обуславящи. Като такъв не може да се приеме и третият от формулираните от частния касатор въпроси, доколкото с този въпрос се предпоставя възприето от въззивния съд становище, че основанието на исковата претенция излиза извън предмета на сключения договор, каквото както бе посочено не е възприемано в обжалваното определение.
Касационно обжалване не може да се допусне и по последния, посочен в изложението въпрос. Освен, че позоваването на основанието по т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК спрямо този въпрос е бланкетно и не са изложени доводи за значението му за точното прилагане на закона и за развитието на правото, дори и да се приеме, че основанието е въведено надлежно, въпросът не може да се квалифицира като значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая не е осъществена нито една от хипотезите, с които, предвид разясненията на т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК, законодателят е обвързал основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – разпоредбата на чл.130 от ГПК е достатъчно ясна и непротиворечива, по приложението й е налице константна, задължителна практика на ВКС, а е и несъмнено, че правното основание на спорното материално право, респективно преценката за допустимостта на исковата претенция е част от правораздавателната дейност на съда, за която не се изискват специфични специални технически знания.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №548 от 21.11.2017 г. по ч.т.д.№712/2016 г. на АС Пловдив.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.