Р Е Ш Е Н И Е
№ 254
София, 27 май 2013 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на девети май 2013 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА ИМОВА
ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА
при секретаря …………Ил. ПЕТКОВА……………………… и в присъствието на прокурора от ВКП ……..П. М………………, като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 777/2013 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по жалби на защитниците на подсъдимия Г. Ф. Н. и жалба на самия подсъдим срещу въззивно решение № 49, постановено на 27.02.2013 г. от Пловдивския апелативен съд по ВНОХД № 38/2013 г., с което е била потвърдена първоинстанционната присъда по делото.
С първоинстанционна присъда № 110, постановена от Пловдивски окръжен съд на 19.12.2012 г. по НОХД № 2021/2012 г., подс. Г. Н. e бил признат за виновен за това, че на 16.12.2012г. в [населено място], обл. П. при опасен рецидив, без надлежно разрешително държал с цел разпространение високорисково наркотично вещество – хероин с нетно тегло 47,96 гр. със съдържание на активен наркотичнодействащ компонент диацетилморфин 46% на стойност 5 755,20 лв., поради което и на основание чл. 354а ал.2 т.4 вр. ал.1 вр. чл. 54 и чл. 58а ал.1 от НК е бил осъден на шест години лишаване от свобода и на „глоба” в размер на 25 000 лева.
Касационните жалби релевират касационен довод по чл. 348 ал.1 т.3 от НПК – явна несправедливост на наложеното наказание, тъй като не са били обсъдени всички смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства и наложеното наказание лишаване от свобода е завишено. В жалбата на подсъдимия се сочи и касационно основание по чл. 348 ал.1 т.1 от НК, предвид неправилно квалифициране на деянието като престъпление по чл. 354а ал.1 от НК, тъй като липсват убедителни аргументи за наличието на съставомерната цел на държането на наркотичното вещество – „разпространение” на същото. Прави се искане за изменение на решението, преквалифициране на престъплението и намаляване на наложеното наказание.
Пред касационната инстанция защитата на подс. Н. поддържа жалбите с всички изложени в нея съображения и направени искания. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите, тъй като въззивното решение е законосъобразно и мотивирано както по отношение на приложения материален закон, така и с оглед наложените наказания.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното:
Жалбите са неоснователни.
1. По отношение на твърдяното в жалбата на подсъдимия нарушение на материалния закон, поради „недоказаност” на обвинението в частта му относно целта на държането на инкриминираното количество наркотично вещество:
Касационната инстанция не намира да е допуснато нарушение на материалноправните разпоредби на НК. Преди да започне първоинстанционното съдебно следствие по общия ред в присъствие на служебно назначения защитник, с пълното съзнаване на последиците от своето изявление, подсъдимият Н. е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като изрично се е съгласил за тях да не се събират доказателства. На тази основа първоинстанционният съд, след като е констатирал, че самопризнанието се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства, е обявил, че при постановяване на присъдата ще се ползва от тях и от признанието на подсъдимия и е разгледал делото по реда на чл. 372 ал.4 вр. чл. 373 ал.2 от НПК. Това решение е било израз на неговото суверенно право, признато му от закона, да определи реда на разглеждане на делото, и то не би могло да бъде контролирано от по-горните инстанции, стига при разглеждане на делото по този ред да не са били допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. В случая първоинстанционният съд е извършил процесуално издържано една от предвидените в НПК диференцирани процедури , а именно – тази по чл. 371 т.2 от НПК , като правилно е приел, че са били налице предпоставките на чл. 372 ал.4 от НПК – самопризнанията на подс. Н. се потвърждават от събраните на досъдебното производство доказателства, сред които са протоколът за претърсване и изземване, както и експертното заключение по физикохимичната експертиза и свидетелските показания. По този начин първоинстанционният съд не е подходил към провеждане на „съкратено съдебно следствие” по чл. 373 ал.2 от НПК необосновано, а е подкрепил решението си с мотиви, почиващи на доказателствената съвкупност по делото. ВКС не констатира Пловдивския окръжен съд да е допуснал каквото и да е процесуално нарушение, като е приел с присъдата си фактите, отразени в обвинителния акт, от чийто рамки той не се е отклонил. От същия е видно, че се съдържа описание на действията на подсъдимия по държане по отношение на откритото наркотично вещество – хероин, като изрично се сочи и целта на това деяние, а именно – разпространение на това наркотично вещество.
По същество, макар и да не е оспорил фактите по обвинителния акт, подс. Н. в своята касационна жалба навежда доводи за несъгласие с изводите на съдебните инстанции за целта на държането на наркотичното вещество, като оспорва това да е било с цел разпространение и твърди, че е било за лична употреба. В изследване на този негов довод касационният съд установи, че в делото е закрепено неговото изявление по фактите /л.12 от първоинстанционното производство/, че той е съзнавал смисъла на направените от него признания на фактите, съдържащи се в обвинителния акт , и че това признание е направил напълно доброволно. Признанието на фактите с оглед приложението на процедурата по чл. 371 т.2 вр. чл. 372 ал.4 вр. чл. 373 ал.2 и ал.3 от НПК обхваща всички факти, описани в обвинителния акт – обективни и субективни. След като съдът не може да установи,че волята на подсъдимия да ги признае в тяхната цялост, така както са описани те от прокурора в обвинителния акт, е била опорочена по някакъв начин, то самият подсъдим не би могъл впоследствие, след постановяване на присъдата да се позовава на това, че не е съзнавал, че признава определен факт от твърдяната от обвинението обективна или субективна страна на соченото престъпление. Нещо повече, самият законодател е гарантирал недопускането на осъждане само върху самопризнанието на подсъдимия /изискване, залегнало в чл. 31 ал.2 на Конституцията, както и в чл. 116 ал.1 от НПК/, като е вменил в задължение на първоинстанционния съд да се увери, че самопризнанията се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства. В настоящето дело процедурата по чл. 371 т.2 от НПК е проведена стриктно, като съдът е проверил доказателствата от досъдебното производство, направил е извода, че те подкрепят самопризнанието на подс. Н., приобщил ги е към материалите по съдебното дело и е обявил, че ще ги ползва при постановяване на присъдата си. По този начин, след като подсъдимият сам доброволно е поставил началото на възможността за провеждане на диференцираната процедура и съдът е удовлетворил волята му, то подсъдимият се лишава по този начин да оспорва повече фактите по обвинителния акт, с които вече се е съгласил. Като процесуална последица от тези действия той и защитата му са лишени по закон от възможността да оспорват пред по-горните инстанции „недоказаността” на обвинението от фактическа страна.
С оглед на това не е налице нарушение на материалния закон в твърдяна в касационната жалба насока.
Възприемането на фактите от обвинителния акт в процедурата по чл. 371 т.2 от НПК обаче не означава, че съдът като решаващ орган е лишен от възможността да направи собствена преценка както на обективните, така и на субективните факти, признати от подсъдимия, и съответно да ги подведе под правната норма, която може и да не е тази, която прокурорът е счел за приложима. В този смисъл е напълно възможно в конкретния случай съдът, въпреки признатите факти от подс. Н., да счете, че неговото деяние осъществява друг, по-лек престъпен състав от НК, каквото искане всъщност се прави – а именно по чл. 354а ал.3 от НК. То е правено и пред двете предходни инстанции, които в съдебните си актове са го обсъдили и аргументирано са обосновали своя отказ да го уважат. Извършвайки собствена преценка на приетите за установени факти, ВКС не намери те да сочат на приложимостта на друга материална законова норма. Приетите по делото факти, както и значителното количество на откритото наркотично вещество, неколкократно надвишаващо дозата за еднократна употреба, изключват съмнението във фактите, установяващи наличие на специалната цел на дееца при държането му, а именно – неговото разпространение. Материалният закон е приложен адекватно към приетата фактическа обстановка, а касационната инстанция по закон не би могла да установи нови фактически положения.
2. Относно твърденията в жалбите за „явна несправедливост на наказанието”.
Наказателната отговорност на подсъдимия е била реализирана при спазване на нормативното изискване на чл.373, ал.2 НПК. С оглед провеждането на диференцираната процедура по чл.371, т.2 НПК Н. е имал и законовата гаранция, че при осъждането му ще се приложи разпоредбата на чл.58а НК.
Доводът за явна несправедливост на наложеното наказание се обосновава с факта на недооценяването на обстоятелствата, влияещи върху наказателната отговорност на подсъдимия.
Настоящият състав намира възраженията за неоснователни, тъй като при определяне на наказанията – „лишаване от свобода” за срок от шест години и „глоба” в размер на 25000 лева, не е допусната несправедливост в твърдяната в жалбите насока. Предходните съдебни инстанции правилно са приложили закона и са индивидуализирали точната мярка за наказателно въздействие върху подсъдимия. При отмерване размера на наложените наказания са били отчетени всички относими към тяхната индивидуализация обстоятелства, оценени са съответно на тяхната тежест, като няма основание да се приеме, че определени такива са били пренебрегнати от съдилищата по фактите, включително тези, върху които отново се акцентира пред касационната инстанция.
Въпреки приетия баланс на смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства наложените на подс.Н. наказания са определени в размер под средния на предвидените за осъщественото от него престъпление. По правилата на чл.58а НК наказанието лишаване от свобода е редуцирано с 1/3, като реалният размер, който Н. следва да изтърпи е шест години лишаване от свобода. Не са налице основания за още по-голяма снизходителност към него, тъй като така индивидуализирани наказанията очевидно съответстват на обществената опасност както на дееца, така и на деянието, и са в състояние да постигнат целите на чл. 36 от НК.
Предвид изложеното и като съобрази, че не са налице претендираните с касационните жалби отменителни основания, на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 49 от 27.02.2013г., постановено по ВНОХД № 38/2013 г. по описа на Пловдивския апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.