Р Е Ш Е Н И Е
№ 256
гр. София, 02 юни 2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и седми май двехиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
ЧЛЕНОВЕ: КАПКА КОСТОВА
РУМЕН ПЕТРОВ
със секретаря Мира Недева
при участието на прокурора ИСКРА ЧОБАНОВА,
след като изслуша докладваното съдия РУМЕН ПЕТРОВ
наказателно дело № 522 по описа за 2015 г. и за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл.422 ал.1 т.5 вр. с чл.348 ал.1 т.1 – 3 от НПК.
Образувано е по искане на осъдения Д. П. Б. за възобновяване на наказателното производство по НОХД № 21/2008 на РС – София и ВНОХД № 254/2013 г. по описа на Софийски градски съд и отмяна на влезлия в сила съдебен акт.
В искането са изложени доводи за допуснати съществени процесуални нарушения, нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание. Основното възражение на осъдения е свързано с допуснато според него нарушение от първата въззивна инстанция при постановяване на отменителното решение от 05.12.2007 г., с което делото е върнато за допълнително разследване на прокурора и което е довело впоследствие до опорочаване на цялата наказателно процесуална дейност. Според Б. военно-апелативният съд е упражнил едно свое контролно – отменително правомощие, което не е съществувало за него от 30.05.2003 г.. В искането осъденият застъпва становището, че правилното приложение на материалния закон и то при положение, че се приеме, че обвинението е доказано по несъмнен начин, изисква прилагането на разпоредбата, касаеща причиняването на лека телесна повреда, за която обаче е изтекла абсолютната погасителна давност, поради което наказателното производство следва да бъде прекратено, но само доколкото съставът на ВКС не намери основание за оправдаването на Б.. Ката явна несправедливост на наложеното наказание е посочено, че не са оценени в достатъчна степен смекчаващите отговорността обстоятелства, които дават основание за приложение на разпоредбата на чл.55 от НК. Претендира се наказателното производство да бъде възобновено, да бъде отменен влезлият в сила съдебен акт като осъденият бъде признат за невинен и оправдан по така повдигнатото му обвинение или алтернативно да бъде прекратено наказателното производство, поради изтичане на абсолютната погасителна давност.
В съдебно заседание осъденият Д. Б., въпреки предоставената му от съда възможност, не се явява. Защитникът му – адв.С. подържа депозираното искане и пледира същото да бъде уважено по наведените в него доводи.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на депозираното искане, тъй като не са налице основанията за възобновяване и счита, че същото следва да бъде оставено без уважение.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Искането е подадено в срока, предвиден в чл.421 ал.3 от НПК, от процесуално легитимирана страна по отношение на съдебен акт, подлежащ на проверка по реда на Глава тридесет и трета от НПК, поради което е допустимо, но разгледано по същество е НЕОСНОВАТЕЛНО.
С Присъда № 307/13.09.2006 г. по НОХД № 307/2006 г. Военен съд – София е признал подполковник Д. Б. за виновен това, че на 09.04.2005 г. в [населено място] е причинил на малолетния – десетгодишния М. Л. леки телесни повреди, довели до временно разстройство на здравето не опасно за живота и до болка и страдание – престъпление по чл. 131 ал.1 т.4 вр. с чл.130 ал.1 от НК, като го е признал за невинен да е извършил деянието с особена жестокост и по хулигански подбоди и в този смисъл го е оправдал по така повдигнатото му обвинение по т.9 и т.12 на чл.131 от НК. На основание чл.78а от НК съдът е освободил подсъдимият от наказателна отговорност като му е наложил административно наказание Глоба в размер на 600 лв.. С присъдата Б. е осъден да заплати на родителите на пострадалия, в качеството им на законни представители, сумата от 1 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди в резултат на престъплението, като за разликата до пълния предявен размер от 10 000 лв. е отхвърлил иска като неоснователен. В тежест на подсъдимия са възложени и направените по делото разноски.
По жалба на частните обвинители и граждански ищци – родителите на пострадалия М. Л. и по жалба на подсъдимия е образувано ВНОХД № 172/2006 г. по описа на Военно-апелативния съд. С Решение № 160/05.12.2007 г. по същото дело поради събирането на доказателства, които не са били известни на органите на досъдебното производство и на първоинстанционния съд, свързани с характера на причинените телесни увреждания, очертаващи медико-биологичната характеристика на тежка телесна повреда, въззивният състав е отменил присъдата и е върнал делото на Софийска военно-окръжна прокуратура.
Въз основа на внесен на 18.02.2008 г. нов обвинителен акт за извършено престъпление по чл.131 ал.1 т. 4,9 и 12 вр. с чл.128 ал.1 от НК е образувано НОХД № 30/2008 г. по описа на ВС – София. С разпореждане от 25.02.2008 г. на съдията – докладчик с оглед изменението на чл.396 ал.1 т.6 от НПК /от 01.01.2008 г./ е прекратено съдебното производство и делото е изпратеното по подсъдност на РС – София. След продължило повече от четири години съдебно производство с Присъда от 20.12.2012 г. по така образуваното НОХД № 21/2008 г. СРС, 111 н.с. е признал Б. за виновен в това, че е причинил на малолетния М. Л. средна телесна повреда, изразяваща се във временно разстройство на здравето, опасно за живота, като деянието е извършено с особена жестокост, поради което и на основание чл. 131 ал.1 т.4 и 9 вр. с чл.129 ал.2 вр. с ал.1 от НК и вр. с чл.54 от НК го е осъдил на ДВЕ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, което на основание чл.66 ал.1 от НК е отложил за изпълнение с изпитателен срок от ТРИ ГОДИНИ, като го е признал за невинен да е причинил на пострадалия тежка телесна повреда, изразяваща се в постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота, както и че телесната повреда да е причинена по хулигански подбуди. В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски в размер на 3 355 лв.
По жалба на подсъдимия е образувано ВНОХД № 254/2013 г. по описа на Софийски градски съд, 11 възз. състав. С решение № 6/25.09.2014 г. по същото дело е изменена първоинстанционната присъда като е намален размера на наложеното на Б. наказание на ЕДНА ГОДИНА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА.
Горепосоченото процесуално развитие на делото не подкрепя разбирането на защитата за съществено ограничаване на процесуалните права на осъдения следствие постановеното от военно-апелативния съд връщане на делото на досъдебното производство за ново разглеждане от прокурора. В тази връзка, на първо място следва да се посочи, че обект на настоящата проверка по реда на възобновяването на наказателните дела са постановените съдебни актове на Софийски районен и на Софийски градски съд. Решение № 160/05.12.2007 по ВНОХД № 172/2006 г. на Военно-апелативния съд не е подлежало и не подлежи нито на касационна проверка, нито на проверка по реда на възобновяването, поради което то е придобило юридически стабилитет след обявяването му. След като това решение не е могло да се провери по касационен ред или по реда на възобновяването, не биха могли да се проверят и дадените от военно-апелативния съд указания относно стадия, от който е следвало да започне новото разглеждане на делото. В този смисъл, в настоящото производство съставът на ВКС не би могъл да изрази становище доколко влезлият в сила съдебен акт на военно-апелативния съд е постановен в съответствие или в разрез с разпоредбите на НПК, касаещи правомощията на въззивния съд към момента на постановяването му. Нещо повече, дори и да е допуснато нарушение на процесуалните правила, то не би могло да бъде отстранено, поради което то не може да послужи и като основание за отмяна на влязлата в сила спрямо Б. присъда. От друга страна, след връщане на делото на прокурора, по-тежкото обвинение – по чл.128 ал.1 от НК е повдигнато и предявено по предвидения в закона ред. В последвалата съдебна фаза на процеса, осъществена в случая като първоинстанционно и въззивно производство, правото на защита на осъдения е било гарантирано и реализирано в максимална степен, като в искането липсват наведени доводи за допуснати в този смисъл съществени нарушения на процесуалните правила. С оглед на гореизложеното съдът е на становище, че направените в искането оплаквания в подкрепа на основанието по чл.348 ал.1 т.2 от НПК са неоснователни.
В рамките на установените фактически положения материалният закон е приложен правилно, като предходните съдилища не са допуснали незаконосъобразни изводи относно въпросите за вината и отговорността на осъдения Б.. В съответствие с разпоредбата на чл.131 ал.1 т.4 и т.9 вр. с чл.129 ал.1 от НК законосъобразно е прието, че с инкриминираното деяние са осъществени всички обективни и субективни признаци на умишлено нанесена с особено жестокост средна телесна повреда на малолетно лице. Възприетата правна квалификация на деянието е в съответствие с материално правните разпоредби на закона и с установената съдебна практика. В случая следва да се има предвид, че „характерът и степента на увреждането се определят според най-тежките последици за здравето, независимо дали те са настъпили непосредствено след причиняване на увреждането, или по-късно чрез усложнения, които са в причинна връзка с извършеното деяние” – ППВС № 3/27.09.1979 г.. В този смисъл, с оглед наведените в искането възражения няма основание за приложението на закон за по-леко наказуемо престъпление – лека телесна повреда, а от там и за прекратяване на наказателното производство поради изтичането на абсолютната погасителна давност.
В случая не е допусната и явна несправедливост при определяне на наказанието на осъдения. Настоящият състав на ВКС изцяло споделя доводите на въззивната инстанция при определяне размера на наложеното наказание. С оглед тежестта на извършеното престъпление, чистото съдебно минало, добрите характеристични данни на осъдения и изминалите десет години от извършване на деянието, не биха могли да бъдат квалифицирани като многобройни или изключително/и смекчаващи отговорността обстоятелства, още повече, че правилно редуцираното наказание в минималния предвиден в закона размер не е несъразмерно тежко. Така определеното наказание от една година лишаване от свобода, при това отложено за изпълнение в минималния предвиден в закона срок от три години, е съобразено в максимална степен с целите на специалната и на генералната превенция.
С оглед на гореизложеното, ВКС не намира да е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, да е нарушен закона или наложеното наказание да е явно несправедливо, т.е. липсва основание за уважаване на искането за възобновяване поради което и на основание чл.426 ал.1 вр. с чл.354 ал.1 т.1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ без уважение искането на осъдения Д. П. Б. за възобновяване на наказателното производство по НОХД № 21/2008 на РС – София и ВНОХД № 254/2013 г. по описа на Софийски градски съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: