Р Е Ш Е Н И Е
№ 260
гр. София, 09.03.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанина Начева
ЧЛЕНОВЕ: Бисер Троянов
Петя Шишкова
при секретар Мира Недева и в присъствието на прокурора от ВКП Ивайло Симов, като изслуша докладваното от съдия Шишкова КД № 1075/19г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК.
Образувано е по повод на постъпила касационна жалба от защитника на подсъдимия Д. П. Л. срещу решение № 255 от 17.06.2019г., постановено по ВНОХД № 307/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд.
С присъда на Софийски градски съд, постановена на 22.11.2018г. по НОХД № 2947/18г., подсъдимият е признат за виновен в това, че на 14.07.2017г. в [населено място], на [улица], при управление на МПС – л.а. марка „К.“, модел „Ч.“ с ДК [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение – чл.21, ал.1 от ЗДвП, и по непредпазливост причинил смъртта на Г. И. Г., поради което и на основание чл.343, ал.1, б.“в“, вр. чл.342, ал.1, вр. чл.55, ал.1, т.1 от НК, е осъден на лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, като изпълнението на наказанието е отложено за тригодишен изпитателен срок. Лишен е от право да управлява МПС за срок от една година. Възложени са му разноските.
С атакуваното решение апелативният съд е изменил присъдата, като е намалил срокът на лишаването от свобода на осем месеца и на лишаването от правоуправление – също на осем месеца. Потвърдил я е в останалата част.
Касационната жалба се позовава на всички основания по чл.348, ал.1 от НПК. В нея се твърди, че подсъдимият е невинен, а присъдата почива на предположения, че в нарушение на чл.107, ал.3 от НПК съдът не е обсъдил доказателствените материали в пълнота, игнорирал е обясненията на подсъдимия и възраженията на защитата. При условията на алтернативност се иска връщане на делото за ново разглеждане, оправдаване на подсъдимия или намаляване срока на наказанието.
Срещу жалбата е постъпило възражение от повереника на частния обвинител, който счита решението за правилно и законосъобразно и моли да бъде оставено в сила.
В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа жалбата. Изтъква наличието на смекчаващи вината обстоятелства.
Братът на пострадалия О. Г. е конституиран като частен обвинител в производството по делото. Повереникът му моли жалбата да бъде отхвърлена, като неоснователна.
Прокурорът пледира обжалваното решение да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери жалбата за основателна:
Авторството на деянието и механизмът на произшествието не се оспорват и за тях съдът се е обосновал с достатъчно доказателства. Обсъдил е показанията на трима безпристрастни свидетели, които независимо от късния час /01.50ч. през нощта/, са възприели пряко катастрофата. Изследвал е записите от камерите за видеонаблюдение, както и извършения оглед на трупа и автомобила. Позовал се е на обясненията и на самия подсъдим, в които разказва, как готвейки се да пресече [улица]на зелен сигнал на светофара, е блъснал внезапно появилия се от ляво в лентата му за движение Г..
С оглед изразената в хода на наказателното производство защитна позиция, следва да се приеме, че основните възражения на касатора са насочени срещу начина, по който съдът е изяснил скоростта на превозното средство непосредствено преди удара, и защо не е кредитирал обясненията на подсъдимия, че се е движел със скорост от 40-50км/ч., а е приел скорост от 74км/ч., съобразно заключението на комплексната медико-автотехническа експертиза.
Допуснатото от апелативния съд съществено процесуално нарушение е свързано с дейността по събиране и проверка на доказателствата, както за скоростта на движение на лекия автомобил, така и на тези, отнасящи се до друг елемент от състава на престъплението – наличие на причинна връзка между неспазването на чл.21, ал.1 от ЗДвП и настъпилия вредоносен резултат. Съдът не е изпълнил задължението си да изследва пълно и всестранно обстоятелствата по делото, преди да направи решаващите фактически изводи, и е нарушил забраната по чл.303, ал.1 от НПК присъдата да почива на предположения. Следвало е да съобрази разпоредбите на чл.153 и чл.154, ал.1 от НПК и да вземе мерки за отстраняване на възникналите съмнения в правилността на експертното заключение.
При пресмятане на скоростта вещите лица, на които се е позовал съдът, са ползвали разстоянието, на което тялото на пострадалия е било отхвърлено след удара, тъй като е вън от съмнение, че местопроизшествието е било запазено непроменено. Този метод не им е позволил да определят прецизно скоростта. Те са я установили в диапазона от 67,33 до 80,79км/ч., след което са заявили, че „най-вероятната скорост на движение на МПС в момента на удара е средноаритметичната“. Въззивният съд я е възприел като установен факт, без да съобрази, че вещите лица са изказали предположение за степен на вероятност. Правилният подход е да мотивира решението си само с безспорно установени обстоятелства, а в случай че възможностите са няколко, да ги интерпретира съмнението в полза на подсъдимия начин. Обстоятелството с колко е превишена разрешената скорост също е от значение за отговорността, доколкото рефлектира върху тежестта на нарушението.
По същия начин, напълно безкритично, въззивната инстанция е възприела и положителния отговор, даден в експертното заключение на въпроса дали ударът би бил предотвратим за водача, ако се беше движил с позволената скорост от 50км/ч. Изследването на причинно-следствения процес налага преценка дали инкриминираното нарушение е „conditio sine qua non” за реализиране на произшествието. Апелативният съд се е съгласил с аргументацията на експертите за техническата възможност водачът „да пропусне“ пешеходеца пред себе си. Тезата, възпроизведена от съда в мотивите на решението, се свежда до следното: При управление на автомобила със скорост от 50 км/ч., опасната зона за спиране на автомобила би била 37,94м. Ако водачът своевременно реагира с аварийно спиране, в момента, в който пешеходецът достигне до мястото на удара, автомобилът би отстоял от него на 8,94м. Разстоянието не е достатъчно, за да спре /за целта са необходими са 12.94м./, но удар не би настъпил, защото пострадалият би продължил движението си със същата скорост от 7км/ч. и докато водачът преодолява оставащите му 8,94м., пешеходецът би успял да излезе от лентата.
От изложеното е видно, че възприета интерпретация е различна от тази, според която ударът е непредотвратим, при внезапна поява на пешеходеца в опасната зона за спиране /опасната зона при движение на автомобила с 50км/ч. е 37,94м., а Г. е станал видим за водача на 33,94м./. Това означава, че при движение с разрешената скорост, и реакция, съобразена с изискването на чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП за намаляване на скоростта и спиране при внезапната поява на неправилно пресичащия пешеходец, подсъдимият Л. не би имал техническа възможност да установи автомобила преди мястото на удара. Въпреки това, съдът е преценил, че ударът е предотвратим, защото се е позовал на различната методика, ползвана от вещите лица. Дължимият анализ на възприетото експертното заключение налага съдът да отчете, че освен обективно установените параметри – скоростите и посоките на движение и отстоянията до конфликтната точка, в изчисленията е заложена хипотезата, че когато пешеходецът се озове на 8,94м. от приближаващия го автомобил, ще продължи да се движи както до момента, със същата скорост от 7км/ч. и в същата посока. Последното, обаче, съвсем не е сигурно, а представлява само предположение. Съществуват много и различни възможности за реакция от страна на пешеходеца. Той би могъл да спре на място, да се затича в обратна посока и т.н. Възприемайки заключение, което се основава на предположение, съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, за чието отстраняване е необходимо решението да бъде отменено и делото да бъде върнато за точно изясняване на релевантните факти.
При новото разглеждане на делото, ако въззивната инстанция прецени, че за установяване на причинната връзка между превишаването на допустимата скорост и настъпилата смърт на Г. Г., е необходимо да установи не само дали подсъдимият при движение с 50км/ч. би имал възможност да спре преди мястото на удара, но и дали произшествието би могло да се избегне по друг начин, то би следвало да постави именно такъв допълнителен въпрос. С оглед необходимостта от пълно и всестранно изследване на обстоятелствата по делото, при възможни варианти според хипотетичните реакции на пешеходеца и на водача, а съдът да възприеме най-благоприятния за подсъдимия.
Водим от горното и на основание чл.354 ал.3 т.2 от НПК, съдът
Р Е Ш И :
Отменя решение № 255 от 17.06.2019г., постановено по ВНОХД № 307/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд. Връща делото за ново разглеждане на въззивия съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
О.М. 1.
2
О С О Б Е Н О М Н Е Н И Е
на съдия Бисер Троянов по н.д. № 1075/ 2019 г.,
по описа на Върховния касационен съд, ІІ н.о.
Изразявам в особено мнение несъгласието ми от крайния изход на касационното производство – делото да бъде върнато за ново разглеждане. Считам, че основанията за повторно провеждане на въззивното производство с назначаването на нови експертизи, не е наложително. Въпросите за наказателната отговорност на подсъд. Д. Л. са решени правилно.
Решаващите мотиви за отмяна на въззивното решение са два. Първият от тях е, че съдебният акт почива на предположение, изведено от несигурното заключение на вещите лица за действителната скорост на движение на автомобила, който е блъснал пешеходеца. Скоростта е определена в автотехническа експертиза, като на с. 73 от д.п. вещите лица са посочили, че минимално възможната скорост на движение на таксиметровия автомобил, управляван от подсъдимия, към момента на удара е 67,33 км/ч, а максимално възможната скорост е 80,79 км/ч. Експертите са предпочели да работят със скорост от 74,05 км/ч, която е усреднена стойност между горните две, а това обстоятелство е изрично отразено в заключението с думите: “най-вероятната скорост на движение на МПС в момента на удара е средноаритметичната.“ Вещите лица не са изказали предположение, защото са работили с обективно установени по делото факти каквито са: разстоянието на отхвърляне на тялото на пострадалия (38,90 m), коефициентът на съпротивление при плъзгане и търкаляне на тялото по пътна настилка от сух асфалт (0,66) и земното ускорение (9,81 m/s? ). Така по експертен път и с помощта на утвърдена формула са достигнали до изчислената пределно ниска скорост на движение на автомобила, която е по-благоприятна за подсъдимия от усреднената. Изводите за виновното поведение на подсъдимия, направени от инстанционните съдилища, дори и при тази най-благоприятна за дееца скорост остават непромени, защото поведението му е общественоопасно – скоростта на движение на лекия автомобил от 67,33 км/ч продължава да бъде превишена за населеното място (също както и от 74 км/ч). Следователно – нарушената от водача и инкриминирана с обвинението разпоредба на чл. 21 от ЗДвП е в пряка причинно-следствена връзка за реализиране на пътно-транспортно престъпление и за настъпването на вредоносните последици (смъртта на пешеходеца). Изводът не се променя от конкретно установените по делото факти и обстоятелства, че водачът е приближавал кръстовище при разрешен за него (зелен) сигнал на светофарната уредба и се е движел по пътна лента направо, пътният участък е бил осветен от уличните лампи, а пътната настилка – суха и без неравности. Пострадалият е пресичал кръстовището на забранен (червен) сигнал на пешеходния светофар, като това обстоятелство има значение само за справедливото отмерване на наказанието, което е определено по реда на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК (занижава степента на наказателната отговорност на дееца, но не я изключва), а така също и за присъждане на обезщетението за неимуществени вреди (понеже ги занижава). Незаконосъобразното поведение на пешеходеца има съпричинителска роля за настъпването на резултата, но не изключва вината на подсъд. Л.. Неправилното пресичане на пострадалия е било изненадващо за водача на превозното средство, но деецът сам се е поставил в невъзможност да предотврати удара с избраната от него забранена за движение скорост.
Вторият решаващ извод за връщане на делото е възприетият от апелативния съд експертен извод за възможните последици при конкретна хипотеза – движение на таксиметровия автомобил с пределно допустимата скорост на движение от 50 км/ч. Всички въпроси са изяснени от автотехническата експертиза (л. 60-80 от д.п.), като допълнителната експертиза, която новият въззивен съдебен състав следва да назначи, неизвестно какво допълнително ще установи. Установено е по делото, че при скорост от 50 км/ч опасната зона за спиране за лекия автомобил е 37,94 m, а разстоянието на автомобила до мястото на удара в момент, когато водачът му обективно е могъл да възприеме неправилно пресичащият пешеходец, е 33,94 m. Вещите лица са обосновали извод, че при продължаващо движение на пешеходеца удар не би настъпил, защото пешеходецът ще подмине мястото на удара и ще се отдалечи от него на разстояние от 1,61 m. Напълно логичен е изводът, който не е направен от експертите, че пешеходецът ще бъде блъснат в последните четири метра от аварийното спиране на автомобила, но само при хипотезата, че преустанови движението си по пътната лента и застане неподвижен на място. Вещите лица са работили с две различни скорости на пресичане на пострадалия – с бърз ход, когато стъпва на пътното платно и преминава пред спрелия за ляв завой на кръстовището и изчакващ на червен сигнал друг лек автомобил (Ф. К., на свид. Б. Т.) и с бягане, когато се показва след спрелия автомобил и пресича траекторията на подсъдимия. Но всички тези експертни изчисления са направени при несъществуваща хипотеза, която не е валидна за конкретните пътни условия, защото превишената скорост на движение на автомобила на подсъдимия е несъмнено доказан факт по делото, независимо от оспорването му с касационната жалба. Касаторът е възразил срещу отказа на въззивния съд да кредитира неговите обяснения, че е управлявал возилото с 40-50 км/ч, отстоявайки защитна теза за недоказаност на обвинението, а не поради случайно деяние.
Делото е върнато за повторно разглеждане, за да се проверят отново правните изводи, дали подсъд. Л. е бил длъжен и е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици и при максимално разрешената скорост на движение от 50 км/ч, но институтът по чл. 15 от НК е приложим само при законосъобразно поведение на водачите на пътя. Освен това, на изследване подлежи и фактът, че произшествието е станало в тъмната част от денонощието и дали това обстоятелство всъщност не налага намаляване на пределно допустимата за движение в населено място скорост от 50 км/ч.
Поради изложените съображения подписах касационното решение с особено мнение.
Съдия:
/Бисер Троянов/