Р Е Ш Е Н И Е
№ 264
гр. София, 20 януари 2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на тринадесети декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА
СПАС ИВАНЧЕВ
при секретар Мира Недева и в присъствието на прокурор Явор Гебов, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 1071 по описа за 2019 г.
Производството е по реда на чл.346, ал.1 от НПК и е образувано по подадена касационна жалба от подсъдимия И. И. Д., както и допълнения към нея лично от него и чрез защитата му срещу постановена присъда №3/10.05.2019 г. по ВНОХД №28/2019 г. по описа на Апелативен съд Варна, образувана по протест срещу присъда №18/04.10.2018 г. по описа на Окръжен съд Силистра. В жалбата и допълненията към нея се релевират доводи за допуснати от въззивния съд касационни нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК за отмяна на горепосочената въззивна присъда.
Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата и представените допълнения към нея и моли въззивната присъда да бъде оставена в сила.
Подс.И. Д. И., редовно призован, не се явява, представлява се от уупълномощен защитник. Последният пледира, като посочва, че присъдата е постановена в нарушение на процесуалните правила. Твърди, че обвинителният акт не отговаря на изискванията на чл.246 от НПК, поради неяснота на обвинението, липса на описани конкретни действия и на дати. Правната конструкция не била възможна, доколкото не било възможно да бъде субсумирано извършване на данъчни престъпления с две данъчно задължени лица. Позовава се на липса на извършен собствен анализ, а посочването от въззивната инстанция, че се приема анализът на съда от първата инстанция го определя като недопустимо, тъй като е постановена първоначално оправдателна присъда, а възивната инстанция- осъдителна.
Позовава се и на друго процесуално нарушение – противоречие между диспозитив на осъдителната присъда и мотивите й относно размера на наложеното наказание лишаване от свобода.
Подс.В. А. Ц., редовно призован, не се явява и не се представлява от упълномощените му и също така редовно призовани защитници.
Върховният касационен съд в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе взе предвид следното:
С присъда №3/10.05.2019 г. по ВНОХД №28/2019 г. по описа на Апелативен съд Варна е отменена в оправдателната й част присъда №18/04.10.2018 г. по описа на Окръжен съд Силистра спрямо подсъдимия И. И. Д., като същия е признат за виновен и на основание чл. 255, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7, вр. чл. 20 , ал. 2 и 3, вр. чл. 26НК и чл. 54 от НК му е наложено наказание „Лишаване от свобода“ за срок от пет години, което на основание чл. 57, ал. 2, б. „б“ от ЗИНС да изтърпи при първоначален строг затвор.
По довода за допуснати съществени процесуални нарушения;
Настоящата инстанция счита направените възражения по този касационен довод за основателни, на първо място относно допуснатото противоречие между диспозитив и мотиви на присъдата относно размера на наложеното наказание.
При постановяване на въззивната присъда Варненският апелативен съд е допуснал именно това, което следва да се определи като съществено нарушение на процесуалния закон. Това налага нейната отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от състава на същия съд от стадия на съдебното заседание.
В диспозитива на въззивната присъда е посочено, че наложеното наказание „Лишаване от свобода“ на подсъдимия И. Д. е за срок от пет години. В мотивите към горепосочения въззивен акт за същия подсъдим срокът за изтърпяване на наказанието „Лишаване от свобода“ е определен в размер на четири години.
Следователно, налице е противоречие между мотивите и диспозитива на атакуваната въззивна присъда. Съдебният акт представлява единство от диспозитив и мотиви. Констатирано между тях противоречие винаги представлява съществено процесуално нарушение, тъй като липсва годен съдебен акт по смисъла на чл. 339, ал. 1 НПК, не може да бъде установена действителната воля на съда и е абсолютно основание за неговата отмяна. Конкретното противоречие в действителност води до извод за липса на мотиви, след като не може да бъде проследена действителната воля на решаващия състав.
В заключение следва да се отбележи, че установеното несъответствие в размера на наложеното наказание в мотивите и диспозитива на присъдата на подсъдимия И. Д. е непреодолимо, тъй като от една страна диспозитива и мотивите към присъдата не са произнесени едновременно, а от друга – в НПК не е предвидена възможност, каквато съществува в ГПК, за поправка на явна фактическа грешка. Възможността при съмнение във връзка с изпълнението на присъдата, предвидена в чл. 414 НПК, в случая не е приложима.
Предвид констатираното съществено процесуално нарушение изложените в касационната жалба и допълненията й доводи за незаконосъобразност, допуснати други процесуални нарушения и явна несправедливост не следва да се разглеждат от настоящия състав, но трябва да са на вниманието на въззивната инстанция при новото разглеждане на делото.
Ето защо и на основание чл. 354, ал. 1, т. 5 и ал. 3, т. 2 НПК, Върховният касационен съд, състав на първо наказателно отделение,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ въззивна присъда №3/10.05.2019 г. по ВНОХД №28/2019 г. по описа на Апелативен съд Варна и ВРЪЩА делото за ново разглеждане на същия съд от стадия на въззивното съдебно заседание.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Членове:
1.
2.