О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 265
гр. София, 27.05.2019 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 4115 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
община Тутракан, представлявана от зам. кмет М. М., съгласно заповед за заместване на кмета д-р Д. С., чрез процесуалния представител Цв. Г., обжалва в срок въззивното решение № 70 от 5.07.2018 год. по гр. д. № 113/2018 год. на Силистренския окръжен съд. С него е отменено първоинстанционното решение от 23.02.2018 год. по гр. д. № 61/2017 год. на Тутраканския районен съд и вместо това е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на община Тутракан, че Т. Й. Н. от [населено място] е собственик по давностно владение на посочените в решението реални части от описаните поземлени имоти № № *, *, *, * и *, съгласно обозначенията на комбинираната скица към заключението на приетата техническа експертиза, обявена за неразделна част от решението.
В останалите му части, с които след отмяната на първоинстанционното решение е постановено друго, с което са уважени предявените от Т. Й. Н. от [населено място] искове срещу Е. Р. А. от [населено място] и срещу Ш. А. М., С. И. А. и М. А. Х. въззивното решение не е обжалвано от процесуално легитимираните страни /каквото качество не притежава община Тутракан/, поради което и в тези части същото е влязло в сила.
Касаторът – община Тутракан поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на изводите – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска неговата отмяна и вместо това предявеният срещу нея иск бъде отхвърлен. Претендира присъждане на направените разноски за цялото съдебно производство.
В изложението към касационната жалба касаторът релевира основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Поддържа доводи, че въззивният съд се е произнесъл по поставените процесуалноправни въпроси относно преценката на събраните противоречиви свидетелски показания в контекста на липса на изложени съображения при приемането на едни и отхвърлянето на други, като се позовава на противоречие с Р № 381 от 21.03.12 год. по гр. д. № 756/10 год. І г. о. на ВКС. По въпроса за задължението на съда да прецени всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност касаторът се позовава на противоречие с разясненията в ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС, Р № 24 от 28.01.10 год. по гр. д. № 4744/08 год. ІІ г. о. на ВКС. По формулирания въпрос относно декларацията за членство в ТКЗС като доказателствено средство за внесените имоти се релевира противоречие в произнасянето на съда с Р № 100 от 23.07.10 год. по гр. д. № 3426/08 год. ІV г. о. на ВКС. По формулирания материалноправен въпрос № 3 относно статута на спорния имот като земеделски в контекста на последващото му изключване от регулацията, за възстановяването на собствеността на който е предвидена реституция по ЗСПЗЗ, респ. относно възможността да бъде придобит по давност като такъв, включен във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ, касаторът се позовава на противоречие със задължителната съдебна практика на ВС и ВКС – ТР № 104/1964 год. ОСГК на ВС, П № 216/1961 год. във вр. с ПУ на ТКЗС, ППВС № 8/1980 год. и решение № 883 от 14.12.10 год. по гр. д. № 1432/09 год. на І г. о. , Р № 21 от 4.02.11 год. по гр. д. № 1327/09 год. ІІ г. о., Р № 249 от 4.07.11 год. по гр. д. № 621/10 год. І г. о. В сочената съдебна практика е прието, че с изключването на имота от строителните граници на населеното място същият се приобщава към земеделския фонд, респ. за възстановяването на собствеността е предвиден редът по ЗСПЗЗ, като изключенията от този режим касаят признатите имоти като единствен стопански двор и жилище на членовете на ТКЗС, какъвто не е настоящият случай.
Ищецът в производството, сега ответник по касационната жалба – Т. Й. Н., чред пълномощниците му адвокатите Д. и К.-М. от [населено място], поддържа становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата по съображенията в представените по делото два писмени отговора на жалбата. Претендира присъждане на разноските за настоящето производство.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното:
За да отмени първоинстанционното решение и вместо това да уважи предявения от ищеца срещу общината установителен иск за собственост с предмет посочените реални части от процесните поземлени имоти, въззивният съд приел, че ищецът се легитимира като собственик на поддържаното придобивно основание давностно владение. Съдът приел, че имотът, придобит от дядото на ищеца през 1951 год. не е включен в ТКЗС, в подкрепа на който извод бил и факта, че през 1962 год. са изключени от регулацията на селото процесните имоти, съдържащи претендираните реални части. В тежест на общината било установяването на земеделския характер на имотите, с оглед позоваването й на чл. 19 ЗСПЗЗ, каквито доказателства не са представени по делото, поради което и с оглед установеното от свидетелите ползване на имота от семейството на ищеца от закупуването му /т. е. в необходимия срок/ приел искът за основателен. Възможността да се придобие същия по давностно владение не е изключена поради статута му на имот, неподлежащ на възстановяване по ЗСПЗЗ, респ. извън приложното поле на чл. 19 ЗСПЗЗ по отношение на имотите, които не са заявени за възстановяване в предвидения в закона срок.
С оглед на изложените във въззивното решение съображения релевантен за изхода на спора за собствеността на спорните реални части от поземлените имоти е въпросът за приложимостта на оригинерния придобивен способ спрямо общината, в хипотеза на съставени от последната актове за частна общинска собственост на процесните имоти, попадащи в изработен план за земеразделяне. За да отхвърли приложението на чл. 19 ЗСПЗЗ съдът всъщност е приел, че собствеността върху имота, закупен през 1951 год. от дядото на ищеца, е запазена в реални граници към момента на влизането му в ТКЗС, поради което и същият, попадащ сега в претендираните реални части от посочените поземлени имоти по плана за земеразделяне, не е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ. Произнасянето на съда относно статута на имота с оглед релевираните от ищеца релевантни към спора за собствеността факти и събраните по делото доказателства в насока за приложение на процедурата по възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ, при данните за имоти, включени в плана за земеразделяне и претенцията за собственост на основание давностно владение върху реални части от тях в периода от 2002 до 2017 год. обосновават извода на настоящия състав за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната му част в хипотезата на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. С оглед на този извод е безпредметно произнасянето по поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Водим от изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 70 от 5.07.2018 год. по гр. д. № 113/2018 год. на Силистренския окръжен съд по подадената от община Тутракан касационна жалба.
Указва на касатора да внесе по сметка на ВКС в едноседмичен срок от съобщението държавна такса за касационното разглеждане на делото в размер на 100 лв., като в същия срок представи вносния документ.
След изпълнение на указанието за внасяне на държавна такса делото да се докладва на председателя на ІІ г. о. на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: