4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 266
София, 29.04.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1776/2014 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Г. Л., подадена в срока по чл. 283 ГПК от адвокат Ч. Ст. Ч. като пълномощник, срещу въззивното решение № 581 от 12.12.2013 г. по гр. д. № 489/2014 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с искане то да бъде отменено като неправилно, след като бъде допуснато до касационно обжалване при предпоставките по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
Ответникът по касация И. Г. Л. счита, че касационно обжалване не следва да се допуска, М. Н. Л. не е подала писмен отговор в срока по чл. 287 ГПК.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 292 от 15.04.2013 г. по гр. д. № 1657/2012 г. на Пазарджишкия районен съд, с което е допусната делба на поземлен имот в [населено място], [улица], с площ от 434 кв.м., ведно с построената в него еднофамилна двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 59 кв.м., между И. Г. Л. и В. Г. Л., при равни права, а по отношение на М. Н. Л. искът е отхвърлен; отменен е до размер на 1/2 ид. ч. н. а. № 196/2011 г., с който В. Л. е признат за собственик по наследство и давност на поземления имот, ведно с построената в него жилищна сграда.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил на първо място въпроса: допуснато ли е съществено нарушение на съдопроизводството от страна на въззивния съд в случай, че с разпореждане от 12.06.2013 г. исковата молба, по която е образувано първоинстанционното производство, е оставена без движение и е даден срок за отстраняване на констатирани от съда нередовности, свеждащи се до нарушение разпоредбата на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК – липса на изложени в пълнота фактически обстоятелства, от които да се изведе основанието на иска. Касаторът поддържа противоречие с ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, с т. 4 на което е прието, че отстраняването на дефектите на исковата молба пред въззивния съд може да се отнася до всички реквизити на исковата молба, посочени в чл. 98 и чл. 99 ГПК /отм./, при съобразяване, че когато се уточнява основанието, петитума или страните по делото, то не трябва да представлява недопустимо изменение на иска или предявяване на нов иск пред втората инстанция в нарушение на чл. 116 и чл. 117 ГПК /отм./.
Свързан с първия, е въпросът: допуснато ли е съществено нарушение на съдопроизводството от страна на въззивния съд в случай, че същият е приложил придобивната давност служебно, без да е налице позоваване на същата от страна на ищеца; в тази връзка нарушени ли са нормите на чл. 8, ал. 2, чл. 6, ал. 2, чл. 7, ал. 1 ГПК, които не допускат съдът по свой почин да въвежда обстоятелства и да прави възражения от името на страна по делото. По този въпрос се поддържа противоречие с ТР № 4 от 17.12.2012 г. на ОСГК на ВКС, според което органът, сезиран за защита на субективно право – съд или нотариус, не може служебно да изследва дали е налице придобивно основание по чл. 79 ЗС, с оглед разпоредбата на чл. 120 ЗЗД, към която препраща чл. 84 ЗС.
За да постави тези въпроси, касаторът изхожда от предпоставката, че в исковата молба ищецът не се е позовал на придобивна давност, изтекла в полза на общата им с ответника В. Л. наследодателка – тяхната майка М. Л., починала на 28.11.1998 г.; такова твърдение не е направил и в допълнителната молба – уточнение по повод отговора по чл. 131 ГПК, а е сторил това едва във въззивното производство. Затова според касатора в случая въобще не може да се обсъжда въпросът за осъществено от наследодателката придобиване по давност.
Данните по делото сочат, че ищецът /ответник по касация/ е изложил фактически твърдения и обстоятелства за основанието, на което наследодателката е придобила правото на собственост, като се е позовал на придобивна давност /л.л. 23 и 24 от въззивното дело/, по повод указания на въззивния съд от 12.06.2013 г. във връзка с редовността на исковата молба. Тези процесуални действия на съда не противоречат на разрешението по т. 4 на ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, защото въведеното в исковата молба наследствено правоприемство не съставлява самостоятелно придобивно основание по смисъла на чл. 77 ЗС, ако не е съпроводено с посочване на придобивния способ, осъществил се в полза на наследодателя. Същевременно отстраняването на допуснатата нередовност, изразило се в посочване на придобивния способ, не съставлява изменение на иска, нито предявяване на нов иск пред втората инстанция. Ето защо, въззивният съд, който има задължение да постанови решение по редовна искова молба, е процедирал в съответствие с посочения тълкувателен акт, давайки съответните указания и впоследствие произнасяйки се по валидно въведения придобивен способ.
Не е налице и противоречие с ТР № 4 от 17.12.2012 г. на ОСГК на ВКС, тъй като не се констатира придобивната давност да е приложена служебно от въззивния съд, а едва след като този способ е посочен от ищеца в дадения му срок за поправяне допусната нередовност на исковата молба.
На следващо място в изложението касаторът е поставил въпроса: може ли да се придобие владение и със съгласието на предишния владелец, като не е необходимо това съгласие да бъде дадено в някаква форма и може ли това предаване на владението да се доказва със свидетелски показания. Поддържа се противоречие с решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на ВКС, І-во г. о., според което само след установяване и анализ на вътрешните отношения между лицето, което упражнява фактическата власт, и лицето, което се легитимира като собственик на вещта по силата на предвиден в закона придобивен способ, може да се прецени дали упражняващият фактическата власт държи вещта като своя, т.е. упражнява владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС, или държи вещта за другиго, т. е. упражнява държане; с оглед на тези вътрешни отношения владението може да се придобие и със съгласието на предишния владелец, за което законът не установява изискване за специална форма, доколкото само по себе си предаването на владението не представлява правна сделка, която да поражда, изменява или погасява права и задължения.
Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване може да се допусне, когато съдът се е произнесъл по процесуалноправен или материалноправен въпрос от значение за решаването на конкретното дело и го е разрешил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона. В случая, макар въззивният съд да е приел за недоказано наследодателката да е предала на касатора фактически владението върху целия поземлен имот /придобит от нея и съпруга й по наследство и давност/ и върху цялата жилищна сграда /придобита съгласно чл. 92 ЗС от майката и синовете й – с оглед смъртта на бащата около края на 50-те и началото на 60-те години/, този извод не е сред решаващите за изхода на делото за делба. Прието е, че ответникът е упражнявал фактическа власт и е извършвал редица подобрения, но за да го придобие по давност е следвало по явен и недвусмислен начин да демонстрира субективното си отношение към имота като към собствен, т. е. да изяви намерението си да го свои и това обстоятелство да стане известно на останалите съсобственици, да отблъсне претенциите им. Нито приживе на наследодателката, нито след смъртта й е придобил правото на собственост по давност, тъй като в хода на производството не са събрани доказателства за промяна в намерението му – да свои изцяло имота като свой. По тези съображения въззивният съд приел, че имотът е съсобствен между ищеца и първоначалния ответник /по отношение съпругата на последния, конституирана впоследствие като ответница, искът е отхвърлен/ и съсобствеността следва да се прекрати с допускане и извършване на съдебна делба при равни права.
С оглед изложеното, не е налице общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК – поставеният като разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС правен въпрос не е обусловил решаващите изводи на съда, поради което касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 581 от 12.12.2013 г. по гр. д. № 489/2014 г. на Пазарджишкия окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ