Р Е Ш Е Н И Е
№ 266
София, 05 февруари 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети декември две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ
НЕВЕНА ГРОЗЕВА
при секретар: Марияна Петрова
и в присъствието на прокурора Тома Комов
изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова
н. дело № 1097/2019 година
Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на защитника на подсъдимия П. А. Х. против въззивно решение № 259/18.06.2019 г., постановено по ВНОХД № 1182/2018 г. от Софийски апелативен съд.
В касационната жалба са заявени всички отменителни основания по чл. 348, ал.1 от НПК. Първото от касационните основания се обосновава с доводи, че предходните инстанции незаконосъобразно са приели извършеното деяние да осъществява признаците на чл. 115 във вр. с чл. 18 от НК, тъй като изводите им са базирани основно върху свидетелските показания на пострадалия А., който има качеството на страна в процеса, и на свидетелката К. И., негова приятелка. Все в подкрепа на възражението за допуснато нарушение на материалния закон се изтъкват доводи за игнориране обясненията на подсъдимия и на свидетелите Н. и К.. С последвалата в жалбата интерпретация на тези гласни доказателствени източници, се претендира фактология, различна от приетата в съдебните актове. Настоява се още за неаргументирано изключване на важно „доказателствено средство” – съдебно психиатрична и психологична експертиза (СППЕ), което също е довело до нарушение на закона. В обхвата на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК се изтъкват доводи, че предходните инстанции не са дали отговор на възраженията на защитата. Претендира се отсъствие на какъвто и да е анализ на противоречията в доказателствените материали и на мотивиран отговор защо едни от тях се приемат, а други отхвърлят. С тези аргументи се обосновава нарушение на чл. 305, ал.3 от НПК, поради което е било реализирано съществено процесуално нарушение – липса на мотиви. Оспорва се справедливостта на наложеното наказание с доводи за подценяване значението на смекчаващите обстоятелства
Отправеното искане е за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, а алтернативно – за смекчаване на наказателната отговорност и приложение на чл. 66 от НК.
В съдебното заседание пред касационната инстанция жалбоподателят П. Х. и неговата защита поддържат жалбата по изложените в нея съображения.
Повереникът на гражданския ищец и частен обвинител Р. Х. А. А. оспорва основателността на жалба.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище, че решението е законосъобразно, постановено при спазване на процесуалните изисквания и справедливо, поради което следва да се остави в сила.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :
Софийският градски съд с присъда № 76/29.03.2018 г., постановена по НОХД № 2553/2017 г., е признал подсъдимия П. Х. за виновен в това, че на 23.12.2016 г., в София, около 10.45 часа, в магазин „Калиопе”, находящ се в сграда на МОЛ – София, направил опит умишлено да умъртви Р. Х. А. А., поради което и на основание чл. 115 във вр. с чл. 18, ал.1, пр. 2 във вр. с чл. 58, б. „а” във вр. с чл. 55, ал.1, т. 1 от НК го осъдил на четири години и шест месеца лишаване от свобода. Приложена е разпоредбата на чл. чл. 59 от НК. Подсъдимият Х. е осъден да заплати на гражданския ищец А. сумата от 40 000 лева, представляваща обезщетение за причинените неимуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва. Искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 70 000 лева.
В производство, инициирано по жалба на подсъдимия Х. и на частния обвинител и граждански ищец Р. А., е било образувано ВНОХД № 1182/ 2018 г. по описа на Софийски апелативен съд. С атакуваното сега решение присъдата е била потвърдена.
Касационната жалба е неоснователна.
Преди всичко следва да се направят няколко уточнения. В жалбата се съдържат и доводи, с които по същество се релевира необоснованост на проверявания съдебен акт, която както е известно, не е сред касационните основания по чл. 348, ал.1 от НПК. Следва да се посочи и това, че материална незаконосъобразност на оспорения съдебен акт е самостоятелно касационно основание и когато обжалващата страна се позове на него, касационната проверка се свежда до съответствието на правните изводи с приетите за установени факти. Заявеното в жалбата нарушение на материалния закон е свързано с оценката на гласните доказателствени източници и собствения на касатора техен прочит.
Съдържанието на доводите, изложени в подкрепа на оспорването, разкрива, че недоволството на подсъдимия от атакувания съдебен акт се отнася до дейността на предходните инстанции по събиране, проверка и оценка на доказателствата и направените в резултат на тази дейност изводи по фактите относно действията на пострадалия преди увреждането му.
Производството пред първата инстанция е протекло по реда на чл. 371, т. 1 от НПК. Протоколите за разпит на част от свидетелите и на експертните заключения от досъдебното производство са приобщени по реда на чл. 373, ал.1 във вр. с чл. 372, ал. 3 от НПК.
Касационната проверка не установи основателност на възражението за липса на всестранен и обективен анализ на доказателствените материали. Акцентът е поставен върху показанията на пострадалото лице и свидетелката К. И., които според жалбата неправилно са кредитирани. Така поддържаните възражения на жалбоподателя срещу надеждността и обективността на свидетелските показания пренебрегва аналитичната дейност на предходните инстанции по проверка на достоверността им, която не може да бъде оспорена само със съображения за заинтересованост, предопределени от процесуалното качество на пострадалия А. в процеса, съответно от близката връзка на И. с него. Тези обстоятелства не правят показанията на свидетелите непременно ненадежден доказателствен източник, а само поставят завишени изисквания за проверка на истинността на съобщената от тях информация. Още първата инстанция е отчела тези фактори, станали отправна точка за детайлното анализиране на показанията на свидетелите, преди да се направи заключението за тяхната добросъвестност. Проследеното и съпоставено съдържание на показания, депозирани в проведените разпити в досъдебното производство на А., а на И. и в съдебната фаза, сочи, че те са подробни, конкретни и непроменени в целия наказателен процес по основните въпроси, включени в предмета на доказване, и представлява индиция за тяхната достоверност. Въззивният съд, извършвайки възложената му проверка по чл. 314 от НПК, е изложил собствени разсъждения в подкрепа на доказателствените изводи на първата инстанция, включително и за утвърдената обективност на обсъжданите гласни доказателствени източници. Тяхната достоверност е преценена както с оглед логическата им последователност, конкретност и непротиворечивост, така и с оглед установената съвместимост на изнесената информация, съдържаща се в тях, с данните, изводими от други доказателствени източници – показанията на свидетелката К. от досъдебното производство, описала началото и развитието на инцидента по начин, идентичен на този отразен в показанията на пострадалия и И., веществените доказателства (записи от охранителни камери), експертното заключение на видеотехническата експертиза, заключенията на трите съдебномедицински експертизи и разясненията на вещото лице в съдебното заседание. При така установената обективна характеристика на обсъжданите доказателствени средства, неоснователно е и отричането на тяхната достоверност с изтъкваното в жалбата, че двамата свидетели са извършили в предходен момент посегателство върху собствеността. Този факт, който би могъл евентуално да окаже влияние върху обективността на показанията им, не е пренебрегнат от съдебните инстанции, които са го подложили на преценка в рамките на осъществената дейност по проверка на доказателствените източници по делото, наред с всички останали такива. Убеждението, че показанията на А. и И. вярно отразяват фактите е защитено изчерпателно и несъмнено в мотивите на съдебните актове. Логично обсъдените доказателства са обусловили възприетата от съда последователност, че едва след действията на подсъдимия по принудителното насочване на пострадалия А., въпреки неговото нежелание, към складовото помещение, придружени с нанасяне на удари в областта на кръста и главата му, е последвала реакцията на последния.
По обективен начин са обсъдени обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите Н. и К., поради което съдебните инстанции не търпят упрек за проявена едностранчивост при изследване на релевантните обстоятелства във вреда на Х.. В принципен план пренебрегването на едно или друго доказателствено средство е налице, когато съдът е оставил без надлежна оценка съдържащата се в него информация. Обстоятелството, че съдът е кредитирал едни доказателствени източници, а е отхвърлил други (частично обясненията на Х. и показанията на Н. и К., прецизно анализирани в мотивите на присъдата), само по себе си не сочи на процесуално нарушение. При отхвърляне на посочените доказателствени средства съдът не се е основал единствено на служебната обвързаност между подсъдимия и свидетелите Н. и К.. Те са съпоставени внимателно с останалите доказателствени източници и са преценявани през призмата на собствената им логичност и вътрешна убедителност.
С оглед конкретните доводи, изтъкнати в жалбата, следва да се посочи, че показанията на свидетелката Н. от двете фази на процеса са обсъдени подробно, съпоставени са с показанията на пострадалия А. и на свидетелката И., включително и с тези на К., депозирани в хода на досъдебното производство. В съдебните актове присъстват съображенията, поради които съобщената от Н. информация пред съда по отношение на обстоятелството кой е бил нападателят, нанесъл пръв ударите върху другия (пострадалия или подсъдимия), не може да бъде възприета за достоверна. Вярно е, че свидетелката К. се е опитала да се дистанцира от заявеното в хода на досъдебното производство, без обаче да даде разумно обяснение на констатираното от съда противоречие. В разпита, проведен в хода на досъдебното производство, надлежно приобщен по реда на чл. 281 от НПК, К. е описала действията на подсъдимия, който пръв е нанесъл удари върху пострадалия при отвеждането му към складово помещение на магазина. Така посочените от нея данни кореспондират на съобщеното от пострадалия и И. за този начален момент на инцидента. Освен това, както правилно е отчела и първата инстанция, разпитът на К. е проведен непосредствено след инкриминираното събитие – на 23.12.2016 г., когато споменът за него е ясен и опасността от привнасяне на факти отвън е била значително по-малка.
Обясненията на подсъдимия са осмислени и в контекста на експертните мнения, изследвали уврежданията на пострадалия, за част от които е прието, че са получени, когато той е бил обърнат с гръб към нападателя, а друга част имат защитен характер. Експертната интерпретация на данните за увредата на подсъдимия Х. е отхвърлила твърдението за два отделни удара нанесени му от пострадалия с пластмасовото столче.
Точно е преценен и доказателственият принос на показанията на свидетелите Б.Н. и В. Ч., възпроизвели в процеса личните си впечатления за поведението на подсъдимия при пристигането им в магазина, наложило намесата им, за да го отдалечат от окървавения и паднал на пода пострадал. Съответно, отправените в този момент реплики от подсъдимия към пострадалия, съдържащи заплахи и дискриминационни изрази.
Неоснователен е доводът за немотивирано отхвърляне на изводите по СППЕ. Идентично възражение е било предмет на въззивната проверка, като съдът е аргументирал основанията, поради които не го приема. В отговор на подновеното оплакване в тази връзка следва да се посочи още, че експертизата е способ на доказване в наказателния процес и не е доказателствен факт, нито е доказателствено средство. Оценката на експертните заключения зависи от съобразяването на редица фактори, като съдът е длъжен да даде отговор дали фактите са настъпили в действителността по начина, по който експертите са коментирали. Затова ако съдът не се е доверил на обясненията на подсъдимия, то очевидно не би могло да се приеме заключение, което е обосновано с факти, установени от този доказателствен източник. В конкретния случай именно такъв е бил подходът на предходните инстанции. Констатираната от експертите „уплаха” е изведена въз основа на обясненията на подсъдимия за стеклата се ситуация, които в голямата си част са приети за недостоверни (виж стр. 29 и сл., стр. 36, 48 от мотиви към присъдата, съответно л. 16 от решението).
Анализът и оценката на доказателствените източници, съответно произтичащите от тях изводи, са убедително аргументирани от основния съд, поради което и втората инстанция не е имала основание да не утвърди фактическата правилност на присъдата. След като изградената теза, съдържаща се в обясненията на подсъдимия, е останала доказателствено незащитена, с основание е отхвърлена от инстанциите, оправомощени да установяват фактите по чл. 102 от НПК.
Прегледът на мотивите на съдебните актове не дава основание и за претендираното наличие на абсолютно процесуално нарушение, изразило в се в липса на мотиви. Съдебните инстанции са подложили на самостоятелна преценка гласните доказателствени източници, излагайки изчерпателни съображения кои от тях и защо считат за достоверни, съответно защо не се доверяват на други – изцяло или частично. Всички решаващи доводи на подсъдимия са били обстойно разгледани и аргументирано отхвърлени. Мотивите на съдебните актове съдържат ясни и точни аргументи, поради които инстанциите по същество не са открили признаците на неизбежна отбрана по смисъла на чл. 12 от НК. Изложените в тази връзка съображения почиват на цитираната от основния съд задължителна съдебна практика, като в допълнение следва да се спомене и решение № 654/08.10.1973 г. по н.д. № 561/73 г., ІІ н.о. Отсъствието на медицинските (виж експертното заключение на СППЕ) и юридическите предпоставки на състоянието на силно раздразнение са обосновали и отказа деянието да се преквалифицира по чл. 118 от НК, за което са изложени основателни разсъждения. Коректно в съдебните актове е обоснована възприетата субективна съставомерност на деянието по чл. 115 във вр. с чл. 18 от НК. Съобразявайки данните по делото, съдът се е позовал на вида на използваното оръжие (нож), насочеността, силата и броя на ударите, нанесени с него. Подчертана е локализацията им в уязвими зони на човешкото тяло (гръдна/коремна кухина), където са разположени и жизненоважни органи. С оглед безспорно установената вменяемост на подсъдимия, натрупания от него професионален и житейски опит, посочените обстоятелства законосъобразно са обусловили наличието на всички интелектуални и волеви характеристики на прекия умисъл. Обективността изисква да се отбележи, че градският съд в отговор на възраженията на защитата е изложил и становището си, съобразено със съдебната практика, за така нар. „алтернативен пряк умисъл”.
Обобщено, настоящата проверка не установи съществени нарушения на процесуалните правила, представляващи основание за отмяна на решението по смисъла на чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Вътрешното убеждение на съда от първата и втората инстанция е резултат от надлежна процесуална дейност, която гарантира неговата фактическа и логическа правилност. При приетите за установени факти от кръга на подлежащите на доказване, материалният закон е приложен правилно.
Жалбата е неоснователна и в частта й относно справедливостта на наложеното на Х. наказание.
При проверката на дейността по индивидуализация на санкцията въззивният съд е подложил на внимателно обсъждане относителната тежест на всички обстоятелства, които имат значение за определяне обема на наказателна принуда. В решението е направена корекция по отношение на част от обстоятелствата, дефинирани от първостепенния съд като смекчаващи такива, без да се игнорират безспорно установените сред тях, изтъкнати и сега с касационната жалба – чистото съдебно минало на подсъдимия, добрите характеристични данни, трудовата му ангажираност, изразеното съжаление за стореното, младата възраст. Втората инстанция е подкрепила заключението за приложимостта на чл. 55, ал.1, т. 1 във вр. с чл. 58, б. „а” от НК, приемайки, че коментираните обстоятелства обуславят по-ниска обществена опасност на деянието и дееца от типичната за този вид престъпления. В същото време не би могло да се подмине негативната характеристика на личността на подсъдимия, изводима от факта, че той като изпълняващ длъжността „охранител” е игнорирал възложените му служебни задължения – при констатирани противоправни прояви да предаде лицата на компетентните полицейски органи, а не да се саморазправя с тях. Това сериозно накърнява чувството за сигурност на гражданите, което неминуемо влияе и върху степента на обществена опасност на деянието.
Потвърденият от въззивния съд размер на наказанието лишаване от свобода (четири години и шест месеца), значително под легалния минимум от десет години, е конкретизирано по достатъчно щадящ интересите на подсъдимия начин. Намаляване на наказанието би било израз на неоправдано снизхождение, което ще компрометира постигането на целите, визирани в чл. 36 от НК. Ето защо, настоящият съдебен състав не намери основания да упражни правомощията си по чл. 354, ал.2, т. 1 от НПК.
По изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд , първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 259/18.06.2019 г., постановено по ВНОХД № 1182/2018 г. от Софийски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.