О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 27
София, 12.01.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание на 10 януари 2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 59/2011 година по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение от 17.05.2009 г. по гр.д. № 7330/09 г. на Софийски градски съд е отменено решението на Софийски районен съд, постановено на 16.12.2008 г. по гр.д. № 11750/2007 г. в частта, с която са отхвърлени предявените от Й. Стоянова В. и С. Л. Б. против А. Е. В. и В. Е. Й. ревандикационни искове и е постановено друго, с което А. Е. В. и В. Е. Й. са осъдени да предадат на основание чл. 108 ЗС на Й. С. В. и София Л. Б. владението на по 1/24 ид. част от недвижим имот, съставляващ УПИ ІV-198 в кв. 250 по плана на [населено място], м. ”П.- Б.”, целият с площ 713 кв.м. Със същото въззивно решение е оставено в сила решението на Софийски районен съд от 08.06.2009 г. по гр.д. № 11750/07 г., с което е оставена без уважение молбата на Е. А. В. за поправка на очевидна фактическа грешка в решението от 16.12.2008 г.
Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба, подадена от адв. Я. В. в качеството му на пълномощник на С. Л. Б., в частта, с която предявеният от жалбодателката ревандикационен иск е уважен за 1/24 ид. част от процесният имот. В жалбата се сочи, че в тази част въззивното решение противоречи на влязлото в сила решение на Софийски районен съд по същото дело в частта, с която е прието, че София Б. е собственик на 3/24 ид. части по наследяване от С. И. В. и А. Й. В.. Като не е зачел силата на пресъдено нещо на решението, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 220 и чл. 221 ГПК/ отм./, което обуславя основание за допускане на решението до касационно обжалване.
Въззивното решение в частта, с която са уважени предявените ревандикационни искове, е обжалвано с касационна жалба от А. Е. В. и В. Е. Й.. В жалбата са изложени доводи за неправилност на същото поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Жалбоподателите считат, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване по разрешения с него въпрос, касаещ обективната оценка на доказателствата за предприетите от жалбоподателите конкретни действия, обективиращи намерението им да своят процесния имот само за себе си. Поддържат, че този въпрос се решава противоречиво от съдилищата, а уеднаквяването на практиката по него ще допринесе за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване, взе предвид следното:
От фактическа страна по делото е прието за установено, че процесният недвижим имот е придобит през 1960 г. по договор за продажба от А. Й. В.. През 1969 г. той дарил имота на синовете си Е. А. В. и Л. А. В.. През 1980 г. Л. В. прехвърлил на своите родители А. В. и С. В. в замяна на друг техен имот собствената си 1/2 ид. част. С. В. починала през 1981 г. и оставила за наследници съпруг А. В. и три деца – Е. В., Л. В. и Е. В.. През 1996 г. А. Й. В. и Е. А. В. продали на Е. А. В. първият от тях своята 1/4 ид. част, а втората – собствената си 1/8 ид. част или общо 3/8 ид. части от имота.
Ищците Й. С. В. и С. Л. Б. са наследници на Л. А. В., починал през 1995 г. Първата е негова съпруга, а втората – негова дъщеря. След преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че всяка от тях е придобила по наследяване от Л. А. по 1/24 ид. част от процесния имот. Приел е, че София Б. не е придобила права по наследяване от А. Й. В., тъй като към момента на откриване на наследството през 2003 г. същият не е бил собственик на идеална част от процесния имот. Изводът е обоснован с това, че в резултат на договора за замяна, сключен през 1980 г. с Л. А., А. Й. В. и съпругата му С. В., са придобили в режим на СИО ? ид. част от имота, а Л. А. е изгубил правото на собственост върху придобитата по дарение през 1969 г. 1/2 ид. част. След смъртта на С. В. през 1981 г., т.е. при действието на СК от 1968 г., нейният дял от съпружеската имуществена общност, възлизащ на 1/4 ид. част от имота, е бил наследен само от трите й деца – Е., Л. и Е. при равни права- по 1/12 ид. част. А. Й. В. не е наследил съпругата си и следователно е бил собственик само на 1/4 ид. част, с която се разпоредил през 1996 г. в полза на своя син Е. В.. Наследодателят на ищците Л. В. е придобил по наследяване от своята майка С. В. 1/12 ид. част, която след неговата смърт е наследена поравно от двете ищци.
През 1981 г. Е. А. В. и съпругата му Й. Л. В. дарили на своя син А. Е. В. ? ид. част от дворното място. През 1996 г. Е. А. В. и съпругата му Й. Л. В. дарили на своите деца А. Е. В. и В. Е. В. първият своята лична 1/8 ид. част и заедно притежаваните в режим на СИО още 3/8 ид. части, или общо ? ид. част от имота. Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответниците А. Е. В. и В. Е. Й., че са придобили по давност собствеността върху целия имот, като е посочил, че от събраните по делото доказателства не се установява да са предприели такива действия, чрез които за останалите съсобственици да е станало явно намерението им да своят целия имот за себе си. За такива действия не могат да се приемат нито декларирането на имота пред данъчната служба като съсобствен само между тях, нито плащането на данъците, защото тези действия не достигат до знанието на останалите съсобственици. Не сочат на промяна на намерението и издадените на тяхно име разрешения за строеж, защото те могат да се издадат на всеки съсобственик. Снабдяването с констативен нотариален акт за собственост на целия имот също не представлява убедително доказателство за придобиване на право на собственост, защото е непротивопоставим на лица, които не са участвували в нотариалното производство. Приел е, че въз основа на свидетелските показания също не може да се направи извод, че ответниците са демонстрирали по отношение на ищците промяната на намерението си да държат имота за себе си.
По касационната жалба от С. Л. Б..
Касационната жалба е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Видно от исковата молба и допълнителните уточнения към нея, ищците София Б. и Й. В. са твърдяли, че са собственици общо на 4/48 ид. части от процесния имот, като по наследяване от С. В. всяка от тях е придобила по 1/ 32 ид. част, а ищцата С. Б. е придобила по наследяване от А. Й. В. още 1/48 ид. част. Предявили са против А. Е. В. и В. Е. Й. иск за ревандикация на 4/48 ид. части, които са равни на 2/24, съответно на 1/12 ид. част, в какъвто обем са признати правата на двете ищци в съсобствеността и е уважен изцяло ревандикационния иск. Поради това за жалбоподателката липсва правен интерес от касационно обжалване на въззивното решение. Твърдението, че София Б. е предявила иск за ревандикация на 3/24 ид. части от процесния имот, се основава на неверни аритметични изчисления и не се подкрепя от данните по делото.
По касационната жалба от А. Е. В. и В. Е. Й..
Налице са предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по формулирания от касаторите в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос, свързан със задължението на съда да направи пълна и обективна преценка на събраните по делото доказателства и да обсъди всички доводи и възражения на страните. Доколкото от мотивите на обжалваното въззивно решение не личи да е извършена преценка на изрично посочените в касационната жалба доказателства – за извършените от Е. А. В. и неговата съпруга Й. Л. В. разпоредителни сделки през 1981 г. и 1996 г., с които са се разпоредили в полза на своите деца А. Е. и В. Е. с целия имот, както и за извършеното от ответниците строителство в имота, следва да се приеме, че повдигнатия процесуалноправен въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – ТР № 1/04.01.2001 г., което обуславя основание за допускане на решението до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като процесуално недопустима подадена от адв. Я. В. в качеството му на пълномощник на С. Л. Б. касационна жалба против решение от 17.05.2009 г. по гр.д. № 7330/09 г. на Софийски градски съд е, в частта, с която предявеният от жалбодателката ревандикационен иск е уважен за 1/24 ид. част от процесният имот.
Това определение може да се обжалва с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му на страните.
ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 17.05.2009 г. по гр.д. № 7330/09 г. на Софийски градски съд в частта, с която А. Е. В. и В. Е. В. са осъдени да предадат на основание чл. 108 ЗС на Й. С. В. и С. Л. Б. владението на по 1/24 ид. част /общо 2/24 ид. части/ от недвижим имот, съставляващ УПИ ІV-198 в кв. 250 по плана на [населено място], м. ”П.- Б.”, целият с площ 713 кв.м.
УКАЗВА на жалбоподателите А. Е. В. и В. Е. В. в едноседмичен срок от получаване на съобщението да внесат по сметка на ВКС държавна такса за касационно обжалване в размер на 25 лв. и представят доказателства за това в съда, като в противен случай касационната им жалба ще бъде върната.
След изпълнение на дадените указания делото да се докладва на председателя на първо гражданско отделение за насрочването му в открито съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: