Р Е Ш Е Н И Е
№ 270
гр. София, 16 юни 2015 г
Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на пети юни през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ
СПАС ИВАНЧЕВ
при секретар Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Пенка Маринова , изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 655 по описа за 2015г.
Производството е по реда на чл.346 ал.1 от НПК и е образувано по подадени жалби от подс.М. А. Р. и защитника му срещу въззивно решение № 51/ 25.03.2015г. по ВНОХД № 32/2015г. по описа на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдена осъдителна присъда № 2/16.01.2015г. по НОХД № 436/2014г. по описа на Ловешки окръжен съд.
В жалбите се обосновава явна несправедливост на наложеното наказание. В жалбата на защитата се твърди и неправилно приложение на материалния закон, като се излагат изводи за извършена кражба по чл.195 от НК, като до употребата се стигнало инцидентно, без предварителен умисъл. Излагат се също така доводи за размера на предмета на престъплението – 10 лева, самопризнанието на всички фази и изразеното разкаяние.
В съдебното заседание прокурорът от ВКП моли да се отхвърли жалбата на осъденото лице, заявява, че не е нарушен материалният закон, наложеното наказание не е несправедливо и съответства на обществената опасност на деянието и на дееца.
Подсъдимият се явява лично, представлява се и от защитник, който пледира по касационната си жалба и поддържа същите основания. Иска отмяна на решението и връщането му във въззивната инстанция. Алтернативно иска намаляване на наложеното наказание.
Подсъдимият по същество добавя, че присъдата трябва да се намали.
При последната си дума иска да се намали присъдата.
Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното:
Ловешкият окръжен съд с присъда № 2/16.01.2015г. по НОХД № 436/2014г.е признал подс.М. А. Р. за виновен в това, че на 09.11.2014г., около 17.10ч. в [населено място], Л. област, при условията на опасен рецидив е отнел чужди движими вещи- пари в размер на 10 лв. от владението на Ц. Д. Х., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и заплашване, поради което и на основание чл.199 ал.1 т.4 вр.чл.198 ал.1 от НК го е осъдил на 12 години лишаване от свобода.
Приложил е чл.58а от НК, като е редуцирал наказанието с 1/3 и е постановил той да изтърпи 8 години лишаване от свобода при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип.
Съдът е приложил чл.59 ал.1 от НК и е приспаднал при изтърпяване на така наложеното наказание времето, през което деецът е бил задържан.
Подс.Р. е осъден съобразно чл.189 ал.3 от НПК да заплати и направените по делото разноски в размер на 42.50лв.
Въззивната инстанция- Великотърновски апелативен съд, по жалба на подс.Р., с решение № 51/ 25.03.2015г. по ВНОХД № 32/2015г., изцяло е потвърдил присъдата.
Върховният касационен съд, в пределите на своята компетентност, намира, че касационната жалба срещу така постановеното въззивно решение е неоснователна по следните съображения:
Съдебното производство се е развило с признаване от подсъдимия на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и тази процедура се е развила в съответствие с изискванията на процесуалния закон, тъй като от събраните по делото доказателства се установява фактическата рамка на обвинителния акт, обвинението не се явява изградено от негодни или превратно тълкувани доказателства. В нито един момент подсъдимият и защитата му не са оспорвали фактите по делото, с оглед на което не е допуснато процесуално нарушение.
По второто оплакване материалният закон като цяло е приложен правилно. Касационната инстанция отхвърли наведеният довод, че приложението на материалния закон изисква квалифициране по чл.195 от НК на деянието на подс.Р.. От възприетите факти е съвсем очевидно, че този посъдим напълно е съзнавал присъствието на пострадалата, като е настоявал тя да му отвори вратата и я е разбил въпреки нейния отказ. При влизането си е упражнил сила, при това многократно, като също така и за да предотврати възможността за неговото разкриване, е отправил заплаха с убийство по отношение на пострадалата. Принудата е използвана в двете и съставни форми , като деянието е извършено с употреба както на сила, така и на заплашване. Поради това деянието по начало е правилно квалифицирано и оплакването за нарушение на материалния закон не може да бъде възприето.
Инстанциите по същество са приложили правилно процесуалния закон по смисъла на чл.372 ал.4 от НПК, като основателно са възприели, че самопризнанието се подкрепя от събраните по делото доказателства.
Постановеното решение на въззивната инстанция е съобразено с тези обстоятелства, като не е необходимо да се излагат други, допълнителни съображения.
Наложеното наказание се явява напълно справедливо. Деецът е многократно осъждан и все за престъпления против собствеността, като три от присъдите са именно и за грабеж, по които са налагани тежки наказания- един път от седем години, втори път от десет години лишаване от свобода, а по третия е от 4 години и 6 месеца, с изтърпяно наказание на 11.12.2013г. Непосредствено след това е осъден за деяние от 13.03.2014г. по чл.196 ал.1 т.1 вр.чл.194 ал.1 от НК, което е изтърпял на 04.07.2014г. Настоящето деяние е извършено на 09.11.2014г. Съвсем очевидно са налице и двете хипотези на чл.29 ал.1 б.“а“ и б.“б“ от НК, макар това да не е намерило отражение в акта по чл.246 от НПК.
Така или иначе тези многократни осъждания, наличието и на двете хипотези на опасен рецидив следва да бъдат ценени при осъждането на дееца и именно това са сторили съдилищата с оспорваните актове. Прави впечатление, че повечето от престъпленията са извършени по местоживеенето на лицето, [населено място], което го прави деец с висока степен на обществена опасност и нетърпим за неговите съселяни. Тежкото наказване на този деец се налага именно и поради необходимостта обществото да бъде предпазено от неминуем рецидив на неговите престъпни прояви за по-дълъг период от време. Отегчаващите вината обстоятелства имат значителен превес в този случай, тъй като има многократни осъждания, извън приложението на чл.29 от НК, която пък е и в двете хипотези- по б.“а“ и по б.“б“, налаганите наказания до този момент очевидно не са изиграли своя поправителен и възпитателен ефект, като единствената възможност това да се постигне, а заедно с това и целите по чл.36 от НК като цяло е наказването над средния размер, който съвсем законосъобразно и справедливо е бил определен на 12 години лишаване от свобода. В случая стойността на предмета на престъплението, която иначе наистина е ниска, има относително малко значение за размера на наказанието- деянието е насочено срещу физическия и духовен интегритет на личността, то се отличава с изключителна дързост и бруталност, с последиците от това престъпление се нарушава като цяло сигурността на гражданите в защитеното по начало от закона жилище.
При направеното самопризнание съдилищата не са имали законов избор и е следвало да приложат чл.58а, ал.1 от НК, като намалят дължимото наказание с 1/3, което са и сторили. Поради това и касационната инстанция не намери никакво основание съгласно чл.348, ал.1, т.1 и 3 от НПК за допълнително снизхождение, липсва явно несъответствие на наложеното наказание, както се претендира в касационните жалби.
Водим от изложеното, като не намери основание за изменение или отмяна на оспорения съдебен акт, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ в сила решение № 51/25.03.2015г., постановено по ВНОХД № 32/2015г. по описа на Апелативен съд – гр. Велико Търново.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: