О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 270
гр. София, 28.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети май две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 1139 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Настоящото дело е образувано по касационна жалба на Е. В. Б., чрез адвокат Е. Р., подадена срещу решение № 491 от 13.12.2018 г., постановено по гр. дело № 442/2018 г. на Окръжен съд – Плевен, с което съдът е отменил решение № 633 от 4.05.2018 г. по гр. дело № 1160/2018 г. на Плевенския районен съд, в обжалваната му част, в която са определени квотите на съделителите – от допуснатия до делба недвижим имот да се образуват три равни дяла (по един за всеки от съделителите Е. В. Б., Ц. М. Б. и Д. Ц. М.), като вместо него е постановил от допуснатия до делба недвижим имот да се образуват 26 009 дяла, от които: 5 236 дяла за Е. В. Б., 5 236 дяла за Ц. М. Б. и 15 537 дяла за Д. Ц. М..
Жалбоподателката счита въззивното решение за незаконосъобразно и необосновано.
В изложението към касационната жалба Е. Б. сочи, че въззивното решение е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр. трето от ГПК, в частта, в която Окръжен съд – Плевен е приел, че разпоредбата на чл.30, ал.2 от ЗС е приложима само по отношение на съсобственост, възникваща по силата на договор, но не и при съсобственост, възникнала от заповеди по ЗТСУ (отм.), какъвто е конкретният казус.
При условията на евентуалност – в случай, че ВКС не възприеме тезата за очевидна неправилност, жалбоподателката формулира следния въпрос, който според нея е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като липсва съдебна практика на ВКС по него, а тълкуването на въззивния съд е неправилно: Приложима ли е разпоредбата на чл.30, ал.2 от ЗС в случаите, когато съсобствеността между двама или повече граждани е придобита по силата на административни заповеди по ЗТСУ (отм.) и в самите тези заповеди не е посочена идеалната част, която се полага на всеки съсобственик.
Жалбоподателката се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение, като намира за неправилни изводите на съда, че с документите по въззивното дело, намиращи се на л.42 до л.53, е доказано, че Д. М. е теглил кредит, изплащал е вноски по него и е прехвърлил сума по партида на другите двама съсобственици във връзка с процесните апартаменти. Счита, че от визираните документи такива изводи не могат да бъдат направени и очевидно въззивният съд е възприел погрешно съдържанието им.
Жалбоподателката твърди също, че въззивният съд се е произнесъл по следния въпрос в противоречие с практиката на ВКС: Плащането на различни суми от цената на имота от страна на отделните съсобственици при придобиване на имот в съсобственост оказва ли влияние върху частите на съсобствениците, ако в документа, от който черпят правата си, са записани имената на съсобствениците-приобретатели на имота, без да е посочено кой каква идеална част получава, и липсва друг документ, от който да се установява различие в притежаваните от тях идеални части. Сочи, че по този въпрос решението противоречи на решение № 652/7.11.2003 г. по гр. дело № 137/2003 г. на ВКС, І г.о., решение № 2/7.03.2014 г. по гр. дело № 5048/2013 г. на ВКС, ІІ г.о.
Ако ВКС приеме, че не е налице горепосоченото основание по чл.280, ал.1, т.1, пр. трето от ГПК за допускане на касационно обжалване, жалбоподателката формулира следните въпроси, които според нея са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като липсва съдебна практика на ВКС по тях, а тълкуването на въззивния съд е неправилно: 1. Плащането на различни суми от цената на имота от страна на отделните съсобственици при придобиване на жилище в съсобственост въз основа на административни заповеди по ЗТСУ (отм.) оказва ли влияние на идеалните части на съсобствениците върху жилището, ако в заповедта, с която се възлага жилището, са записани имената на съсобствениците, без да е посочено кой каква идеална част получава, в издадения впоследствие въз основа на тази заповед констативен нотариален акт също липсва изрично посочване на дяловете на съсобствениците, и липсва какъвто и са било друг документ, установяващ различни идеални части за отделните съсобственици; 2. Кой следва да докаже по-голям дял от съсобственост върху жилище, придобито от две или повече лица въз основа на заповеди по ЗТСУ (отм.), ако в заповедта за възлагане не е посочено кой от съсобствениците каква идеална част получава и в издадения впоследствие въз основа на тази заповед констативен нотариален акт също липсва изрично посочване на дяловете на съсобствениците.
Останалите страни по делото не вземат становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по искове, подлежащи на касационно обжалване. Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба на Е. В. Б. срещу Ц. М. Б. и Д. Ц. М. за делба на два апартамента в [населено място], с идентификатори …………….. и ……………… В молбата се твърди, че по силата на нотариален акт № …./17.08.1992 г., том…, дело № …/1992 г. за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ, ищцата и двамата ответници са съсобственици на двата апартамента. Моли се съда да допусне делба на процесните недвижими имоти при равни дялове. Първоинстанционният съд е допуснал до делба между страните двата апартамента при равни квоти. Същият е заключил, че в случая намира приложение презумпцията на чл.30, ал.2 от ЗС, според която частите на съсобствениците от общата вещ се считат равни до доказване на противното. Посочил е, че доколкото в нотариалния акт, въз основа на който процесните имоти са придобити в съсобственост, частите на съсобствениците не са посочени, следва да се приеме, че те са равни. Изложил е, че в хода на съдебното дирене не са събрани категорични доказателства, че между страните е имало уговорка първият апартамент да остане за съделителя Д. Ц. М., който бил доплатил цената на имота с погасен изцяло от него банков кредит. Приел е, че дори и да е бил установен фактът на заплащане на част от продажната цена от втория ответник, това не води до оборване на презумпцията по чл.30, ал.2 от ЗС и до промяна в обема на притежаваните от отделните съделители вещни права, а само до възникването на облигационни правоотношения, като в тази връзка съдът се е позовал на цитираната от ищцата съдебна практика, както и на решение № 512-2010-II г.о., опр. № 287-2012-II г.о. Срещу така постановеното първоинстанционно решение е подадена въззивна жалба от Д. М., който атакува същото в частта на определените дялове на съсобствениците с твърденията, че на него се полага по-голям дял, тъй като той е изплатил по-голяма част от сумата за жилищата и има по-голям принос. Въззивният съд е приел, че по делото не се спори, че с нотариален акт за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ № …, том …, дело № …../1992 г. на нотариус при Плевенския районен съд, на основание чл.134, ал.4 от ЗТСУ (отм.) ищцата и ответниците са били признати за собственици на жилище № .., намиращо се на II-ри етаж, вх…. в жилищен блок „Х. Б.“ № …, построен върху държавна земя, кв…., [улица], [населено място], състоящо се от четири стаи, кухня, баня и клозет, със застроена площ на жилището от 119.65 кв.м, с принадлежащите му избено помещение № … със застроена площ от 2.60 кв.м, избено помещение № … със застроена площ от 2.60 кв.м, както и 1.803% идеални части от общите части на сградата и 1.803% идеални части от правото на строеж, като съгласно схемите на С. [населено място] гореописаното жилище представлява два самостоятелни обекта, а именно: жилище, апартамент с идентификатор ………… и жилище, апартамент с идентификатор …………… Съдът е посочил, че съгласно нотариалния акт цената на правото на строеж е 2 389 лв., цената на жилището е 23 620 лв., а общата цена на имота е 26 009 лв.; цената на дадения като обезщетение недвижим имот се покрива от припадащите се суми срещу отчуждения недвижим имот и собствени средства на получаващия обезщетението в общ размер на 15 709 лв. и разрешен заем към Д. – П. в размер на 9 300 лв.; за заплащането на остатъка от цената на апартамента в размер на 10 300 лв. е вписана законна ипотека на 30.12.1991 г. в полза на Д. – П.. С решение от 28.11.2008 г. по гр. дело № 3257/2008 г. по описа на РС – Плевен е прекратен с развод гражданският брак, сключен между Е. Б. и Ц. Б. през 1974 г.
Окръжен съд – Плевен е приел, че в процесния случай е неприложима презумпцията на чл.30, ал.2 от ЗС с оглед на спецификата на отчуждителното производство, като е изложил, че тази презумпция намира приложение само ако в договора, обективиращ осъществяването на основанието, на което вещта е придобита в съсобственост, частите на съсобствениците не са посочени или не могат да бъдат изведени от този договор с оглед неговото естество. Основната (отчуждителната) заповед по чл.95 и чл.98 от ЗТСУ (отм.) и допълнителната заповед по чл.100 от ЗТСУ (отм.) имат качеството на стабилни административни актове. Изложил е, че от доказателствата се установява, че за жилищно строителство е бил отчужден застроен жилищен имот, собственост на Е. Б. и Ц. Б., като определеното обезщетение в размер на 6 031.01 лв. не покрива стойността на отстъпеното в обезщетение жилище № … – 26 787 лв. съгласно влязлата в сила допълнителна заповед по чл.100 от ЗТСУ (отм.), имаща вещноправно действие по отношение на отстъпените като обезщетение обекти в новопостроена или новострояща (новопроектирана) сграда. Въззивният съд е посочил, също така, че съгласно чл.259 от ППЗТСУ (отм., ред. – ДВ бр.48/1985 г.) при обезщетяване с отстъпване на недвижим имот разликата между стойността на двата имота в полза на собственика се плаща в брой. Разликата между стойността на двата имота в полза на инвеститора трябва да бъде доплатена (включително със средства от жилищностроителен заем) в посочения срок, като ако това не бъде направено, правоимащият се обезщетява с отстъпване на имот с по-малка стойност или в брой със заповед на органа по чл. 95 от закона. Съгласно чл.251а, ал.3 от ППЗТСУ (отм.) при условията на ал.1 за нуждите на децата си собственикът може да получи едно жилище или общо с жилището, което му се полага по чл.81, ал.1 от ЗТСУ (отм.) – до две жилища. Тази хипотеза е приложима по отношение на пълнолетните и встъпилите в брак непълнолетни деца, които живеят в имота – като Д. М., син на Ц. Б.. Съгласно чл.253, ал.1 от ППЗТСУ (отм.) в случаите по чл.81 от закона собственикът (съсобствениците) на отчуждаваните имоти се обезщетяват по посочения начин, като на тричленно или четиричленно семейство се предоставя тристайно жилище, което тогава е съставлявало жилище № …. Само собствениците, чиито имоти са отчуждени и са обезщетени с отстъпено жилище, могат да поискат съответният обект да се даде на член на тяхното семейство или на други роднини по права линия (решение № 230/23.03.1982 г. по гр.д. № 2/82 г., III г.о. на ВС). Съдът е посочил, че в процесния случай не е налична самата молба от 29.04.1988 г. по чл.102 от ЗТСУ (отм.), поради което не може да се приеме, че е било отстъпено в обезщетение жилище № … за нуждите на семейството на низходящия Д. М. на отчуждения собственик Ц. Б. със заповедта по чл.100 ЗТСУ (отм.). Съдът се е позовал в решението си на разпоредбата на чл.258 от ППЗТСУ (отм.), съгласно която собствениците на отчужден имот заплащат жилището, отстъпено като обезщетение, по цената, определена съгласно влязлата в сила заповед по чл.100 от ЗТСУ (отм.), но е счел, че в случая меродавна се явява по-ниската цена, визирана в нотариалния акт. Въззивният съд е направил извод, че в случая разликата между стойностите на отчуждения и стойността на отстъпените в обезщетение жилища е била заплатена само от Д. М., който е теглил и изплащал жилищен заем, поради което не е налице съвместен принос на двамата съпрузи в придобиването на имотите за сумата от 10 300 лв. Посочил е, че сумата, прехвърлена от Д. М. на Е. Б. и Ц. Б., в размер на 5 195.97 лв. следва да се приеме, че е включена в общата сума от 15 709 лв., която е била изплатена от страните. Въз основа на така направените изводи е приел, че делбата следва да се допусне между страните при 26 009 равни дяла, от които по 5 236 дяла за Е. Б. и Ц. Б. и 15 537 дяла за Д. М..
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по следния въпрос, формулиран в изложението към касационната жалба: Приложима ли е разпоредбата на чл.30, ал.2 от ЗС в случаите, когато съсобствеността между две или повече лица е придобита по силата на административни заповеди по ЗТСУ (отм.) и в самите тези заповеди не е посочена идеалната част, която се полага на всеки съсобственик.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 491 от 13.12.2018 г., постановено по гр. дело № 442/2018 г. на Окръжен съд – Плевен.
УКАЗВА на жалбоподателката Е. В. Б. в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 40 лв. и в същия срок да представи доказателства за внасяне на таксата, в противен случай жалбата ще бъде върната.
Делото да се докладва за насрочване след представяне на доказателства за внасяне на таксата.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: