2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 272
гр. София, 27 януари 2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 924 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата П. М. Ц., касационна жалба на ответника Великотърновския окръжен съд (ВтОС) и насрещна касационна жалба на ответника Великотърновския апелативен съд (ВтАС) срещу решение № 409/19.10.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 422/2018 г. на Русенския окръжен съд (РОС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 675/26.04.2018 г. по гр. дело № 4767/2017 г. на Русенския районен съд (РРС), като краен резултат, двамата ответници са осъдени да заплатят солидарно на ищцата, на основание чл. 2б от ЗОДОВ, сумата 800 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 02.03.2017 г. до окончателното ? изплащане, представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие нарушаване правото ? на разглеждане и решаване на гр. дело № 636/2009 г. на ВтОС в разумен срок, като искът е отхвърлен за разликата над сумата 800 лв. до пълния предявен размер от 10 000 лв.; в тежест на ищцата са възложени разноски по делото.
Ищцата обжалва въззивното решение в отхвърлителната част и относно разноските, а ответниците – в осъдителната по предявения иск. И в трите жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част от въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В откритото съдебно заседание ищцата поддържа жалбата си и оспорва насрещната касационна жалба на ответния ВтАС, като срещу жалбата на другия ответник е подала отговор, в който излага становище за неоснователност и на тази жалба. Ответният ВтОС в отговора си излага становище и доводи за неоснователност на касационната жалба на ищцата; другият ответник не е заявил становище по нея. Прокурорът счита, че и трите жалби са неоснователни.
С определение № 493/06.06.2019 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следните правни въпроси: 1) относно определянето на размер на обезщетението за действително причинените на ищеца неимуществени вреди, който да отговаря на законоустановения критерий за справедливост, установен с правната норма на чл. 52 от ЗЗД; 2) обвързан ли е съдът, сезиран с иск по чл. 2б от ЗОДОВ, от решението на министъра на правосъдието или оправомощеното от него лице по чл. 60е, ал. 2 от ЗСВ, при преценката си относно определянето на размера на дължимото обезщетение, и следва ли да определи последното в размер, не по-нисък от предложения по реда на гл. ІІІ-„а“ от ЗСВ; и 3) в кои случаи пострадалият ищец с поведението си е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат и по какъв начин се определя конкретната степен на съпричиняването на вредите.
По първия правен въпрос:
Съгласно трайно установената, включително задължителна практика на ВС и ВКС (т. 11 и раздел II от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и мотивите към нея от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 306/18 от 22.10.2019 г. по гр. дело № 4482/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 320/27.12.2016 г. по гр. дело № 2403/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 19/23.07.2019 г. по гр. дело № 2026/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 11/27.01.2014 г. по гр. дело № 3684/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 130/13.04.2011 г. по гр. дело № 951/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и пр.), която се споделя от настоящия съдебен състав, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителната преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищеца, като на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждащото поведение при съответния деликт. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди.
При специалния деликт по чл. 2б от ЗОДОВ, в ал. 2 от разпоредбата самият законодател примерно е изброил обстоятелства (общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и всички други факти, които са от значение за спора), които съдът следва да вземе предвид както при преценката си дали е налице фактическият състав на това особено непозволено увреждане, изразяващо се в нарушение на правото на ищеца за разглеждане и решаване на съответното дело в разумен срок, така и при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди, причинени му от този деликт. При присъждане на обезщетения за неимуществени вреди, причинени от забавено разглеждане на граждански производства, също поначало от значение е общата продължителност на съдебното производство; възможно е тя да е в нарушение на изискването за разумен срок, въпреки че отделните етапи на производството са имали разумна продължителност, и обратно – при допусната забава в отделна част от производството няма нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не е прекомерна според вида на делото и броя инстанции. При обсъждането на сложността на делото са от значение броят на страните по него, броят на обективно съединените искове в производството, наличието на международен елемент, сложност на засегнатите правни въпроси, необходимостта от ползване на специални знания и назначаване на съдебни експертизи, обем на доказателствата и пр. От значение е и поведението на ищеца и на съответните власти, както и значението на делото за ищеца. Извън срока, който се взема предвид, са забавянията, причинени от самата страна поради злоупотреба с права, недобросъвестно извършвани процесуалните действия, шиканиране и използване на тактики за протакане, стига съдът да е предприел допустимите и възможни в конкретния случай процесуални действия за дисциплиниране. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице (ищеца) неимуществени вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост.
При иска по чл. 2б от ЗОДОВ на обезщетяване подлежат всички преки и непосредствени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, но не и вредите от неправилни или недопустими съдебни актове. Ищецът, предявил такъв иск, дължи пълно и главно доказване относно вида и размера на имуществените вреди, както и на пряката причинно-следствена връзка със забавеното производство. Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което гражданското съдебно производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в държавността поради забавянето на делото. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2б от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди, причинени от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди; респ. – не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца. Поради това, размерът на обезщетението се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като се вземат предвид и възприемането на понятието „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото и стандартът на живот в страната; следва да се отчита, че самото осъждане (признаването на факта на увреждащото поведение), само по себе си също има репариращ ефект за пострадалия, предвид нематериалния характер на увреждането му.
По втория правен въпрос:
Положителен отговор на този въпрос е даден с решение № 76/11.04.2016 г. по гр. дело № 5721/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, като е прието следното: „Нормата на чл. 2б от ЗОДОВ (ДВ бр.98 /2012 г.) създаде национален компенсаторен механизъм за бавно правосъдие, оценен като ефективен от ЕСПЧ. С нея се предвиди като вътрешноправно средство за защита, самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, като претенцията за обезщетение, съгласно чл. 8, ал. 1 от ЗОДОВ, се разглежда по този закон и реда на ГПК. Критериите, въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение са посочени примерно в закона (чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ), като са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. Съгласно втората алинея на същия чл. 8 – абсолютна предпоставка за предявяване на иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ е изчерпването на административната процедура за обезщетение на вреди по реда на глава трета-„а” от Закона за съдебната власт, по която няма постигнато споразумение. Фактът, че законодателят възприема липсата на постигнато между страните споразумение след изчерпването на административната процедура, като условие за предявяване на иска по чл. 2б от ЗОДОВ, дава основание да се счете, че предвидената уредба регламентира производството по присъждане на обезщетение като едно цяло, включващо административна и съдебна част, като до съдебната се стига само, ако пострадалият е останал недоволен от предложения му размер на обезщетение. В това производство (и в административната, и в съдебната част) страните са две – държавата и пострадалия. В административната държавата се представлява от министъра на правосъдието (който определя размера на обезщетението и предлага споразумение), а в съдебната – от съда, пред който иска се предявява и който постановява окончателния акт. Производството е за присъждане на обезщетение за причинени вреди на граждани от неправомерни действия на държавата. Отговорността е обективна и се носи от държавата, а не от нейните органи или длъжностни лица, без значение кой е причинил вредоносния резултат. Държавата и нейните органи се разглеждат като едно цяло. Следователно, след като производството е единно и отговорността се носи от държавата (без значение, кой орган я представлява), следва да се приеме, че направеното от нея предложение досежно размера на дължимото обезщетение в административната част на производството, я обвързва в съдебната. В производството по чл. 2б ЗОДОВ, при определяне размера на дължимото обезщетение, съдът не може да определи обезщетение под размера, предложен в административното. Предложеният размер на обезщетение не може да бъде занижен, защото това би влошило положението на другата страна в противоречие с духа на закона, целящ да се предостави възможност на страната, при несъгласие с предложеното споразумение, да получи удовлетворение в съда.“.
Настоящият съдебен състав не споделя това разрешение на въпроса, тъй като то е в противоречие с цитираната по първия правен въпрос, трайно установена практика на ВС и ВКС, включително задължителна такава (т. 11 и раздел II от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и мотивите към нея от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС), съгласно която и при специалния деликт по чл. 2б от ЗОДОВ съдът определя обезщетението за неимуществени вреди по справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД, като в тази връзка следва да вземе предвид всички обстоятелства, които са от значение за размера на това обезщетение във всеки конкретен случай. Ако се приеме тезата, че съдът е обвързан, като минимален размер, от предложеното от страна на държавата (чрез министъра на правосъдието или оправомощеното от него лице) обезщетение в рамките на административното производство по гл. ІІІ-„а“ от ЗСВ, то съдът би бил ограничен в преценката си по чл. 52 от ЗЗД за определяне на справедливия размер на обезщетението, а това е в нарушение на тази материалноправна норма. Съдът не би могъл да бъде ограничен в преценката си и на събраните пред него доказателства относно размера на обезщетението по чл. 2б от ЗОДОВ за претърпените от ищеца имуществени вреди. Всичко това е така, защото в съдебното производство, образувано по иск по чл. 2б от ЗОДОВ, съгласно чл. 7 от ЗОДОВ държавата, като страна по спорното материално правоотношение, се представлява от процесуален субституент – съответният орган на съдебната власт, който е нарушил правото на ищеца (по неговите твърдения в исковата молба) на разглеждане и решаване на съответното гражданско или наказателно производство в разумен срок, а не се представлява от съда, който разглежда и се произнася по иска по чл. 2б от ЗОДОВ. Последният действа именно в качеството си на решаващ съдебен орган – безпристрастна и независима юрисдикция, която следва да разреши материалноправния спор между страните относно дължимостта и размера на обезщетението, поради което по никакъв начин не би могъл да се разглежда като представител на едната страна по спорното материално правоотношение – държавата; респ. – не би могъл да е и обвързан от предложеното от нейна страна обезщетение в рамките на административното производство по гл. ІІІ-„а“ от ЗСВ. Това предложение би могло да се разглежда от съда единствено като извънсъдебно признание, което съгласно чл. 175 от ГПК и трайно установената практика по приложението му, също следва да се преценява с оглед всички останали обстоятелства по конкретното дело. Също в тази връзка – няма място и за приложение на правило за невлошаване на положението на лицето, претендиращо обезщетението (ищеца), каквото правило нито е установено от закона, нито може да се извлече от неговата цел. Лицето, което претендира да е кредитор на държавата за това обезщетение, изцяло по своя воля, но и на свой риск е свободно да приеме или не предложеното му обезщетение в рамките на административното производство по гл. ІІІ-„а“ от ЗСВ. В последния случай, ако предяви пред съда иска по чл. 2б от ЗОДОВ, претендирайки по-голямо от предложеното му обезщетение, съобразно събраните в съдебното производство доказателства и установените от тях обстоятелства съдът може да му присъди обезщетението в претендирания размер, но същевременно ищецът рискува както да му бъде присъдено обезщетение в размер, по-малък от предложения му, така и изобщо да не получи обезщетение, ако съдът намери иска по чл. 2б от ЗОДОВ за неоснователен и го отхвърли.
В заключение, настоящият съдебен състав намира, че отговорът на втория правен въпрос е отрицателен.
По третия правен въпрос:
Съгласно задължителните указания по приложението на общата разпоредба на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, дадени с т. 7 от ППВС № 17/18.11.1963 г., обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като от значение е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина. Съгласно особената разпоредба на чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ обаче, обезщетението за вреди от деликтите по този закон се намалява, когато пострадалият виновно е допринесъл за увреждането. Съгласно задължителните указания по приложението на тази особена разпоредба, дадени с т. 3 от ТР № 3/22.04.2004 г. на ОСГК на ВКС, съдът трябва да изследва доколко такова виновно поведение на пострадалия е в причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност, като ако пострадалият само е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай.
Както вече беше посочено по повод първия правен въпрос, при деликта по чл. 2б от ЗОДОВ, съгласно ал. 2 от същата разпоредба, съдът следва да вземе предвид (наред с останалите релевантни обстоятелства) поведението на самия ищец, като страна в съответното наказателно или гражданско производство, а също и на неговия процесуален представител, както при преценката си дали е налице фактическият състав на това особено непозволено увреждане, изразяващо се в нарушение на правото на ищеца за разглеждане и решаване на съответното дело в разумен срок, така и при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди, причинени му от този деликт. Също беше посочено, че извън срока, който се взема предвид при преценката дали същият е разумен, са забавянията на съответното гражданско или наказателно производство, причинени от самия ищец или от неговия процесуален представител, поради злоупотреба с права, недобросъвестно извършвани процесуалните действия, шиканиране и използване на тактики за протакане. Това е така, защото именно такова недобросъвестно процесуално поведение на ищеца, с което той умишлено е забавял развитието на производството, виновно е допринесло за общата продължителност на същото, а следователно – и за причинените му от това вреди. Когато съдът установи, че съответното производство е продължило над разумния срок за това както поради обстоятелства, за които ответникът отговаря, така и поради недобросъвестно процесуално (виновно) поведение от страна на пострадалия ищец, съгласно трайно установената съдебна практика (включително на ВКС), съдът следва – предвид конкретните обстоятелства по делото, най-напред да определи размера на справедливото обезщетение съгласно чл. 52 от ЗЗД, след това да определи какъв е размера на съпричиняването на неимуществените вреди от страна на ищеца, изразен в процентно или дробно съотношение, и с него да намали обезщетението по чл. 52 от ЗЗД. Изрично следва да се отбележи, че добросъвестното упражняване на процесуални права, което ищецът – лично или чрез процесуалния си представител, е предприел в своя защита, дори когато то е било неадекватно и безрезултатно, и обективно е довело до забавяне на производството (но не е целяло това забавяне, именно поради което е добросъвестно), не води до съпричиняване на вредоносния резултат – до виновно допринасяне за настъпването на увреждането по смисъла на чл. 5, ал. 2, във вр. с чл. 2б от ЗОДОВ. Както вече беше изяснено обаче, това добросъвестно процесуално поведение на ищеца, доколкото обективно е довело до забавянето на съответното производство, съгласно чл. 52 от ЗЗД, във вр. чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, следва да се вземе предвид от съда при определянето на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди – наред с всички останали, релевантни за това обстоятелства, установени по делото.
С обжалваното въззивно решение окръжният съд е разрешил и трите правни въпроса в противоречие с възприетото по-горе. При определяне на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е обсъдил единствено процесуалното поведение на ищцата, но не и останалите установени по делото обстоятелства, релевантни за справедливия размер на обезщетението, което е в противоречие с цитираната по-горе практика (включително задължителна) на ВКС, формирана по първия въпрос. Окръжният съд е приел и че процесуалното поведение на ищцата е съпричинило процесния вредоносен резултат, без съдът да е определил размер на това съпричиняване, като в тази връзка окръжният съд е изложил и мотиви, които освен че са в противоречие с възприетото по-горе разрешение на третия правен въпрос, са и вътрешно-противоречиви. От една страна въззивният съд е приел, че това процесуално поведение на ищцата е осъществено чрез нейни действия, свързани с подаване на множество молби и жалби с неясно съдържание чрез различни органи, както и иницииране на процедури, които според съда не навеждат на извод, че са целели защита на правата на ищцата, но съображения за този извод на съда не са изложени. От друга страна, въззивният съд е приел, че ищцата не предприела процедура по чл. 248 от ГПК за изменение в частта за разноските на решението на ответния ВтОС, като е намерил, че такова искане не се съдържало и във въззивната ? жалба срещу това решение. Също в тази връзка са изложени съображения, че именно производството по чл. 248 от ГПК е най-бързият, логичен и законово регламентиран път за решаване на въпроса дали е била дължима от ищцата държавната такса, за която тя е била осъдена, и с решаването му не би се стигнало до издаването на изпълнителен лист за таксата. Прието е и че това поведение на ищцата, изразяващо се в бездействие, има значение за обема и интензитета на твърдяните от нея вреди, и следва да бъде съобразено при определяне на справедливото обезщетение. В тази връзка отново е посочено, че вместо да упражни добросъвестно и в срок предвидените в закона процесуални права, тя подала до различни органи многобройни и неясни молби, като този път съдът е приел, че с тях ищцата е целяла защита на свои накърнени права. На следващо място е посочено, че ищцата се е възползвала от правото си по реда на чл. 255 от ГПК, като е поискала определяне на срок при бавност, но същевременно е подала и молба до министъра на правосъдието чрез ИВСС, за констатиране на нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, за да получи обезщетение, което е наложило изпращане на делото в ИВСС, довело до допълнително забавяне на разглеждането и решаването му. Накрая, в противоречие с разрешението на втория правен въпрос, възприето от настоящата инстанция, въззивният съд е приел, че не може да определи размер на процесното обезщетение, по-нисък от предложения на ищцата в административното производство по гл. ІІІ-„а“ от ЗСВ, поради което ? е присъдил сумата 800 лв.
Предвид гореизложеното, основателни са част от касационните оплаквания и на тримата жалбоподатели по делото.
Основателни са оплакванията в касационната жалба на ищцата, че въззивният съд не е обсъдил всички доказателства и обстоятелства по делото, които са от значение за определянето на справедлив размер на процесното обезщетение; по този начин окръжният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 12 и чл. 236, ал. 2 от ГПК), което от своя страна е довело и до нарушение на материалния закон (чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2б от ЗОДОВ и с § 1 от ПЗР на ЗОДОВ). Основателни са и оплакванията и доводите на ищцата, че са необосновани и в нарушение на материалния закон (чл. 5, ал. 2, във вр. с чл. 2б от ЗОДОВ), и изводите на въззивния съд, че с процесуалното си поведение тя била съпричинила процесния вредоносен резултат.
Основателни са и оплакванията на двамата касатори-ответници ВтОС и ВтАС, че в нарушение на материалния закон (чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2б от ЗОДОВ и с § 1 от ПЗР на ЗОДОВ) въззивният съд е приел, че не може да определи размер на процесното обезщетение, по-нисък от предложения на ищцата в административното производство по гл. ІІІ-„а“ от ЗСВ.
Неоснователни са обаче останалите оплаквания на жалбоподателите.
Неоснователни са касационните доводи на ищцата, че съставът на въззивния РОС, постановил обжалваното решение, не бил безпристрастен, тъй като било налице основанието по чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК за негов самоотвод поради това, че процесното гражданско дело, предвид забавеното разглеждане на което ищцата търпяла процесните неимуществени вреди, първоначално е било заведено и образувано пред РОС, като едва след самоотвода на всички съдии от този съд (включително на двама от членовете на състава, постановил обжалваното въззивно решение) – 3 месеца и 11 дни след подаването на исковата молба пред РОС, делото е било изпратено за разглеждане и е образувано като гр. дело № 636/2009 г. пред ответния ВтОС. Така соченото основание за самоотвод на въззивния съдебен състав не е налице, тъй като съгласно чл. 22, ал. 2 от ГПК, в хипотезата на чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК отвеждането става по искане на страната по делото (каквото искане ищцата не е правила във въззивното производство), като съдията, респ. – съдебният състав няма задължение да се самоотведе в тази хипотеза, още повече, че в случая горните обстоятелства се изтъкват за първи път по делото едва с касационната жалба на ищцата. Тези обстоятелства и не съставляват основание за отвод, което ясно следва и от новата ал. 2 на чл. 7 от ЗОДОВ, съгласно която, единствено когато съответният съд (с изключение на ВКС и ВАС) е ответник по иск, предявен за разглеждане пред него по реда на ЗОДОВ, той е длъжен да изпрати делото на най-близкия родово компетентен съд. Освен това, с твърденията си в исковата молба по настоящото дело ищцата изрично основава исковата си претенция по чл. 2б от ЗОДОВ срещу ответните ВтОС и ВтАС за заплащане на процесното обезщетение за неимуществени вреди, не предвид общата продължителност като цяло и забавяне на исковото производство по гр. дело № 636/2009 г. пред ответния ВтОС (като тя и не твърди самото исково производство да е забавено над разумния срок за това), а предвид забавеното разглеждане над разумния срок единствено на акцесорното производство (респ. – образуваните в тази връзка частни граждански дела), развило се по повод незаконосъобразните ? осъждания за заплащане на държавни такси по делото, постановени с първоинстанционното решение на ответния ВтОС и с въззивното решение на ответния ВтАС. При това положение, твърдяното и сочено като основание за отвод едва с касационата жалба на ищцата, забавяне на разглеждането на делото и от въззивния РОС – от подаването на исковата молба пред него до изпращането на делото на ответния ВтОС, е извън предмета на настоящото производство по иска по чл. 2б от ЗОДОВ, очертан с твърденията в исковата молба, респ. – и не би могло да съставлява основание за отвод на въззивния съдебен състав.
Неоснователни са и касационните оплаквания и доводи на двамата ответници, че въззивният съд неправилно е приел за установено по делото, че ищцата е претърпяла неимуществени вреди, които според ответниците са недоказани. Както вече беше изтъкнато по-горе при отговора на първия правен въпрос, в практиката си ЕСПЧ приема, че съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на съдебното производството причинява неимуществени вреди, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което гражданското съдебно производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в държавността поради забавянето на делото. С оглед на това, настоящата инстанция намира за правилен извода на въззивния съд, че ищцата несъмнено е търпяла такива вреди от продължилия четири години процес по производството по частната ? жалба срещу разпореждането на ответния ВтОС за издаването на изпълнителен лист срещу нея за държавната такса. Този извод на РОС е основан и на обсъдените от него свидетелски показания по делото, въз основа на които той е приел за установено, че ищцата е изпитвала притеснения по повод образуваното против нея изпълнително дело, тревожила се е за неговия изход, изпитвала е притеснения и относно бъдещото си финансово състояние. С оглед това, въззивният съд правилно е приел, че е налице негативно въздействие върху психиката на ищцата, което се е проявявало в продължителен период от време, свързано с неизвестността от изхода на делото.
Тъй като установените по-горе нарушения на процесуалния и на материалния закон, допуснати от окръжния съд с постановяването на обжалваното въззивното решение, както и необосноваността на част от изводите в същото, не налагат повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия по събиране на доказателства, спорът между страните относно дължимостта и размера на процесното обезщетение следва да се разреши по същество от настоящата касационна инстанция по делото.
Предвид предмета на този спор, очертан с исковата молба и посочен по-горе, релевантните обстоятелства, установени по делото, са следните:
Ищцата по настоящото дело е била ищца и по процесното гр. дело № 636/2009 г. по описа на ответния ВтОС, по което тя е водила искове по чл. 45 и чл. 86 от ЗЗД. С решение № 218/11.11.2010 г. ответният ВтОС е отхвърлил исковете, като е осъдил ищцата да заплати по негова сметка държавна такса в размер 3 000 лв., както и 5 лв. за издаване на изпълнителен лист, въпреки че с предходно свое разпореждане от 06.07.2009 г. я е освободил на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК от заплащането на такси и разноски за производството.
На 06.12.2010 г. ищцата лично е подала по пощата въззивна жалба, заведена с вх. № 12521/08.12.2010 г., с която е обжалвала изцяло първоинстанционното решение, като в края на жалбата изрично е изтъкнала, че е освободена от такси и разноски по делото, както и че това „не кореспондира с търсените“ от нея такси и разноски. С разпореждане от 08.12.2010 г. ответният ВтОС, като е констатирал, че въззивната жалба е подадена в срок и е посочил, че ищцата е освободена от такса на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК, е разпоредил препис от жалбата да се връчи на насрещната страна. По образуваното на 27.12.2010 г. пред ответния ВтАС, въззивно гр. дело № 647/2010 г. е проведено едно открито съдебно заседание на 16.02.2011 г. и е постановено решение № 52/08.03.2011 г., с което изцяло е потвърдено първоинстанционното решение и ищцата е осъдена да заплати по сметка и на въззивния съд държавна такса в размер 1 500 лв.
На 20.04.2011 г. ищцата е подала молба до ответния ВтАС, в която е изтъкнала, че въпреки, че първоинстанционният съд ? е предоставил правна помощ под формата на процесуално представителство, тя сама е писала въззивната си жалба, като до датата на подаване на молбата назначеният ? процесуален представител не е подал и касационна жалба, поради което е поискала съдът да ? предостави ефективна правна помощ за изготвяне на касационната жалба, както и да продължи срока за касационно обжалване. С определение от 21.04.2011 г. ответният ВтАС, след като е констатирал, че молбата е подадена след изтичането на срока за касационно обжалване, е оставил без уважение искането за неговото продължаване и е указал на ищцата, че по искането ? за замяна на назначения ? по реда на ЗПП процесуален представител ще се произнесе при постъпване на молба по чл. 64, ал. 2 от ГПК от ищцата за възстановяване на срока за касационно обжалване. На 15.05.2011 г. ищцата е подала по пощата такава молба, заведена с вх. № 2073/17.05.2011 г., в която отново е изтъкнала, че назначеният ? процесуален представител не ? оказва съдействие. С определение от 18.05.2011 г. ответният ВтАС е оставил без движение молбата по чл. 64, ал. 2 от ГПК и е указал на ищцата да представи касационна жалба. Тези указания са били изпълнени от ищцата, която лично е подала касационна жалба с вх. № 2317/03.06.2011 г., с която е обжалвала въззивното решение изцяло, като изрично е изтъкнала, че е осъдена да заплати разноски и такси по делото, по което е освободена от това. На 22.06.2011 г. съдът е разгледал в открито съдебно заседание молбата на ищцата по чл. 64, ал. 2 от ГПК и с определение от 22.06.2011 г. я е уважил, като е възстановил срока за касационно обжалване, а също е р