8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 273
София, 25.03.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на трети февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря …………………..……….. и с участието на прокурора ……………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 1682 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е касационната жалба с вх. № 3413/13.ІІІ.2015 г. на М. В. Л. от Ботевград, подадена против решение № 174 на Софийския апелативен съд, ТК, 11-и с-в, от 26.І.2015 г., постановено по т. д. № 4357/2014 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 102/4.VІІІ.2014 г. на Софийския ОС, ТК, V-и с-в, по т. д. № 225/2013 г. С последното, в производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, е било признато за установено, че срещу настоящата касаторка в патримониума на [фирма]-София съществува вземане в размер на 56 676.60 евро, представляващо част от главница по издаден от Л. на 24.VІ.2009 г. запис на заповед в общ размер на 100 115.05 евро за обезпечаване на сключен между страните по спора договор за финансов лизинг № А-322/2006 г. и подписаните към него Анекс № 1 и Споразумение от 24.VІ.2009 г. и ведно със законната лихва върху сумата от 56 676.60 евро, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК (5.ІV.2012 г.) и до окончателното й изплащане, за които вземания търговецът ищец е бил снабден със заповед за незабавно изпълнение и с изп. лист в пр-вото по ч. гр. дело № 757/2012 г. по описа на РС-Ботевград.
Оплакванията на касаторката Л. са както за недопустимост, така и за неправилност на атакуваното въззивно решение – предвид неговата необоснованост и постановяването му както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това тя претендира „отменяването му: като недопустимо, алтернативно, като неоснователно и постановено при нарушение на материалния и процесуален закон”.
Освен с твърдението си за порок на атакуваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК, в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК М. В. Л. обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение САС се е произнесъл по следните единадесет правни въпроса:
1./ При условие, че с въззивната жалба са били оспорени мотивите, изводите и заключенията на първостепенния съд, както и липсата на произнасяне по част от направените от ответницата възражения, то налице ли е произнасяне по съществото на въззивната жалба, ако САС, без собствени мотиви, т.е. без отговор на въпроса защо е правилна обосновката в първоинстанционното решение и защо последното е правилно при непроизнасяне по част от възраженията, препраща направо към мотивите на първоинстанционния съд?;
2./ За действителността на процесния запис на заповед „на предявяване”, в който безусловния ангажимент за плащане е поет „при представяне” на същия не по-късно от посочената в него крайна дата, а именно „1 март 2012 г.”?
3./ Дали правилно е било извършено предявяването на записа на заповед без представянето му на издателя-длъжник, който е записал в него, че дължи плащане при представянето на ценната книга?;
4./ Как се доказва универсално правоприемство по запис на заповед, който не е на приносител?;
5./ Ако кредиторът по запис на заповед го предяви пред издателя му за пълната му стойност, може ли да бъде уважен положителен установителен иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за част от тази стойност, за която част по изрично искане на кредитора е издадена заповед за изпълнение, но без в заявлението по чл. 417 ГПК да е било посочена причина за намаляване на искането му, настъпила след предявяването?;
6./ За обема на обезпечената с процесния запис на заповед отговорност за неизпълнение на задължение, поето с каузалната сделка?;
7./ Дължат ли се по каузалната сделка /договор за финансов лизинг/ суми в полза на лизингодателя, но вече след връщане на лизингованата вещ и, следователно, без наличие на насрещна престация по лизинговия договор от лизингодателя?;
8./ Ако при направено възражение сте установи, че задължения по каузалната сделка са погасени по давност, с тях следва ли да се намали дължимата сума по обезпечителния запис на заповед?;
9./ Дали счетоводни записи по недопустими като доказателства първични счетоводни документи са допустими доказателствени данни, за да обосноват правилността на заключението на счетоводна /финансова, икономическа/ експертиза?;
10./ Дали решенията на Европейската комисия относно констатирането на картел при определяне на Юрибор-лихвите през периода септември`2005 г.- май`2008 г. трябва да се приемат като доказателство по конкретно дело, за да се разгледат от решаващия съд възражения, основани на тях?;
11./ Допустимо ли е положителен установителен иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, да се основава върху въведени нови спрямо заповедното пр-во основания за дължимост на търсените суми, произтичащи вече от документите по каузалната сделка и от обезпечаващ ги запис на заповед, доколкото с така предявена искова претенция се търсело установяване дължимост на суми въз основа на тези нови основания, но не и дължимостта им от длъжника от заповедното пр-во и ответник в исковото пр-во?
Формулираните в изложението на касаторката по чл. 284, ал. 3 ГПК въпроси с поредни номера 1-5, както и тези с пор. №№ 8-11, били такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, докато този по пункт 7 от същото изложение към касационната жалба били решен в противоречие с практиката на ВКС „и на други съдилища”, а предвид определение № 110/22.ІІ.2012 г., постановено от състав на ІІ-ро т.о. на ВКС по т. д. № 448/2011 г., основанието по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол било налице и по правния въпрос с пор. № 6 досежно обема на обезпечената с процесния запис на заповед отговорност за неизпълнение на задължение по каузална сделка.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-София писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на развитите в жалбата на Ц. оплаквания за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 6 995.40 лв. Инвокиран е довод, че касационната жалба била „недопустима, поради отсъствието на касационни предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК”.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, касационната жалба на М. В. Л. от Ботевград ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационния контрол, са следните:
1. По твърдението на касаторката за порок на атакуваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК:
Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за недопустимостта, респ. за нищожността на обжалваното решение. Само ако съществува вероятност последното да е нищожно или процесуално недопустимо, ВКС е длъжен да го допусни до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по съществото на подадената касационна жалба.
В процесния случай касаторката Л. счита, че обжалваното решение на САС било процесуално недопустимо, понеже договорът за финансов лизинг бил развален: „и след като по каузалната сделка липсва лизингодател, то иск за суми в полза на лизингодател по основната или по обезпечителната сделка е недопустим”. Това твърдение обаче се отнася изцяло до съществото на правния спор по делото, т.е. до основателността, а не до процесуалната допустимост на предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск, а и съгласно т. 9 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г., в производството по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение – с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на заповедна за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Ето защо, при констатираната липса на вероятност атакуваното от Л. въззивно решение, постановено в исково пр-во по реда на чл. 422, ал. 1 – във вр. чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК, да е процесуално недопустим съдебен акт, настоящият състав на ВКС няма задължението да го допусне до касационно обжалване.
2. По евентуалното наличие на някоя от предпоставките по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол:
В началото две терминологични уточнения:
а./ Никъде в текста на процесния запис на заповед от 24.VІ.2009 г., който е бил издаден на предявяване, не фигурира думата „представяне”;
б./ Предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК не е „практиката на други съдилища”, а това релевантният правен въпрос да е „решаван противоречиво от съдилищата”.
За да потвърди изцяло решението на първостепенния съд за уважаване на предявения по реда на чл. 422, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК положителен установителен иск от лизинговото д-во срещу настоящата касаторка, въззивната инстанция е приела, точно по оплакванията в жалбата на Л., че предмет на това исково производство не е осъдителен иск на [фирма]-София въз основа на неизпълнено задължение от лизингополучател по договор за финансов лизинг и затова каузалната сделка се изследва в този процес единствено с оглед възможността на длъжника да установи несъществуване на вземането (евентуално изпълнение на задължението си за плащане) с цел избягване на повторно плащане на същото въз основа на абстрактната сделка с обезпечителен характер.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Следователно формулирането на правни въпроси, които са извън предмета на конкретния спор, разрешен с атакуваното въззивно решение, налага извод за липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, а именно релевантност на съответния въпрос (бил той материално- или процесуалноправен) за изхода на делото. Отделно от това, както последователно е било разяснено в мотивите към същата точка на това ТР на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В обобщение на горното се налага извод, че формулираните от касаторката Л. въпроси с номера 1, 2, 3, 6 и 8 се отнасят до правилността на обжалваното въззивно решение, докато останалите /с номера 4, 5, 7, 9, 10 и 11/ са такива с изцяло хипотетичен характер.
В заключение, предвид обстоятелството, че от общо 11-те правни въпроса, формулирани в изложението на касаторката Л. по чл. 284, ал. 3 ГПК, девет от тях са такива, за които тя поддържа, че били от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, настоящият състав на ВКС препраща изцяло към разясненията по т. 4 на горецитираното тълкувателно решение, ведно с констатацията си, че по отношение на нито един от 9-те не са били навеждани от жалбоподателката конкретни доводи в който и да е от двата аспекта на това единно основание за допустимост на касационния контрол.
При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответното по касация търговско д-во искане за това, касаторката М. В. Л. от Ботевград ще следва да бъде осъдена да му заплати претендираното юрисконсултско възнаграждение в размер на 6 995.40 лв. (шест хиляди деветстотин деветдесет и пет лева и четиридесет стотинки).
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 174 на Софийския апелативен съд, ТК, 11-и с-в, от 26.І.2015 г., постановено по т. д. № 4357/2014 г.
О С Ъ Ж Д А касаторката М. В. Л., ЕГН [ЕГН] от [населено място], област Софийска, [улица] – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81-във вр. ЧЛ. 78, АЛ. 3 и 8 ГПК – да заплати на ответното по касация [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище в [населено място], [улица], ет. V, СУМА в размер на 6 995.40 лв. (шест хиляди деветстотин деветдесет и пет лева и четиридесет стотинки), представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1
2