ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 274
гр. София, 10.08.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на първи август през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Д. частно гражданско дело № 805 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на А. Д. Н. от [населено място], чрез процесуален представител адв.Т., против определение № 4215/22.12.2017г., постановено по ч.гр.д. № 4946/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено определение от 25.07.2017г. по гр.д. № 11291/2014г. на Софийски градски съд, в частта, с която е прекратено производството по предявения от А. Д. Н. срещу Върховния касационен съд иск за обезсилване на решение №514 от 06.12.2011г. по гр.д.№905/2010г. на ВКС, ІVг.о.; потвърдено е определението в останалата му част, с която е прекратено производството по предявените от А. Д. Н. срещу Върховния касационен съд искове за заплащане на обезщетения за вреди от нарушения на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и чл.1 от Протокол №1 към Конвенцията от влязло в сила решение №514 от 06.12.2011г. по гр.д.№905/2010г. на ВКС/ІVг.о.
Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Върховния касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното:
С въззивното определение е обезсилено първоинстанционното определение, в частта, с която е прекратено производството по предявения от А. Д. Н. срещу Върховния касационен съд иск за обезсилване на решение №514 от 06.12.2011г. по гр.д.№905/2010г. на ВКС, ІVг.о. Изложени са съображенията на въззивния съд, че такъв иск не е предмет на разглеждане в производството, не е предявен с исковата молба, а както с необжалваемо определение на съда е отказано включването му в спорния предмет по делото предвид отхвърлянето на искането за допускане изменение на исковете чрез последващото евентуално съединяване на визирания иск с предявените такива за заплащане на обезщетения.
С въззивното определение е потвърдено първоинстанционното определение в останалата му част, с която е прекратено производството по предявените от А. Д. Н. срещу Върховния касационен съд искове за заплащане на обезщетения за вреди от нарушения на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и чл.1 от Протокол №1 към Конвенцията от влязло в сила решение №514 от 06.12.2011г. по гр.д.№905/2010г. на ВКС/ІVг.о.
В. съд е приел, че са недопустимостими исковете за обезщетяване на вреди от нарушения на Конвенцията и протокол към нея от недопустимо съдебно решение на национална юрисдикция, разглеждаща делото като последна инстанция, по съображения, че: Конвенцията е международен договор, който е част от вътрешното право на страната и има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които му противоречат/чл. 5, ал. 4 от Конвенцията/. Същата не е акт на първичното и вторичното право на Европейския съюз. Като част от вътрешното право на Република България Конвенцията следва да бъде съобразявана от съдилищата при постановяване на техните актове, независимо дали някоя от страните изрично се е позовала на този международен договор. По правило пороците на съдебните актове, постановени в исков граждански процес, включително недопустимостта им се отстранява по реда на инстанционния контрол, или на предвидените в националния закон извънредни способи. С нормата на чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК е регламентирано основание за отмяна на влязло в сила решение, когато Европейският съд по правата на човека /Е./ с окончателно решение е установил нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея. Касае се до специално уреден извънреден процесуален способ за защита срещу съдебни актове, постановени в нарушение на Конвенцията, или до осигуряване ефективността на регламентацията на правата по визирания международен договор на национално ниво. Е. е създаден, за да се осигури спазването на задълженията, поети от договарящите страни по силата на Конвенцията и протоколите към нея и е постоянно действащ /чл. 19 от Конвенцията/. Съгласно чл. 32, пар. 1 юрисдикцията на съда се разпростира върху всички въпроси, засягащи тълкуването и прилагането на Конвенцията и на протоколите към нея, отнесени до него в съответствие с чл.чл. 33, 34, 46 и 47, тоест и по отношение на разглеждането на индивидуални жалби по чл. 34 от всяко лице, неправителстствена организация или група лица, които твърдят, че са жертва на нарушение от страна на някоя от договарящите страни на правата по международния договор. Посочено е от съда, че в националното законодателство, в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди са предвидени конкретни основания за отговорност на държавата за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда /чл. 2 от цитирания нормативен акт/, включително в хипотезите на нарушения на права, защитени по Конвенцията – чл. 2, т. 1 и 2 З.. Цитираният нормативен акт, в чл. 2б урежда и отговорността на органите на съдебната власт за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, пар. 1 от Конвенцията. Съгласно Тълкувателно решение № 5 от 15. 06. 2015 г. на ВКС по т. д. № 5/2013 г., ОСГК съдът е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди по чл. 2 З. само в случаите по ал. 1, т. 4 и 5 за прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени поради липса на законно основание и за прилагане от съда на административна мярка, когато решението му бъде отменено като незаконосъобразно. Съдът представлява държавата по отношение на разписаната в закона отговорност за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок във визираната по-горе хипотеза.
При тези разяснения въззивният съд е приел, че е недопустимо инцидентното констатиране по повод на иск за вреди от правораздавателна дейност, в частност влязъл в сила съдебен акт на национална юрисдикция, разглеждащ делото като последна инстанция, на порок на съдебния акт, включително неправилност и недопустимост, вследствие нарушаване на нормите на Конвенцията и протоколите към нея, както и производството по искове за заплащане на обезщетения за такива вреди. Посочено е, че това е така, тъй като подобна констатация би влязла в противоречие с последиците на решението, в частност със силата на пресъдено нещо на съдебния акт /чл.чл. 297 и 298 ГПК/ и с принципа на чл. 297 ГПК – за задължителност на влязлото в сила решение не само по отношение на страните по него и за постановилия го съд, но и за всички съдилища, учреждения и общини в РБ. Посочено е, че от друга страна, изводът за недопустимост на такива искове е пряко следствие от липсата на уредба в националното законодателство на отговорността на държавата за вреди от нарушение на Конвенцията и протоколите към нея от съдебни решения на последна съдебна инстанция и от регламентирания извънреден способ за отмяна на такива решения по чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК. Подчертано е, че именно с оглед визираното основание за отмяна не биха могли да бъдат споделени доводите на ищцата, че единственият й път за защита е чрез предявяване на исковете за обезщетяване на вредите й от влезлия в сила съдебен акт, нарушаващ правата й по Конвенцията. Съобразно изложеното при изчерпването на вътрешноправните средства за защита – влизане в сила на съдебното решение по предявения срещу ищцата иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, липсата на позоваване на отговорност на държавата по чл. 2 или чл. 2б на З. с оглед очертания предмет на спорните права и предвид твърденията за нарушения на правата на Н. по Конвенцията и по чл. 1 на Протокол № 1 от недопустим съдебен акт на ВКС ищцата следва да сезира Е., компетентен да установи нарушенията по повод осъществената правораздавателна дейност, и при евентуално положително решение на същия съд, установяващо твърдените нарушения, да се възползва от предвидения извънреден способ за отмяна по ГПК. Посочено е, че в случая се касае до регламентация на извънреден способ за отмяна при установено нарушение на Конвенцията и протоколите към нея с окончателно решение на Е., какъвто не съществува при наличие на съдебно решение на национална юрисдикция, разглеждаща делото като последна инстанция, постановено в нарушение на правото на ЕС. Посочено е, че тази липса предопределя и допустимостта на защитата с искове за отговорност на държавата за вреди от нарушение на общностното право от съдебно решение на последна инстанция, разяснена в определение № 1507 от 6. 05. 2015 г. по ч. гр. д. № 769/2015 г. по описа на ВКС, ІІІ г.о.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване от касаторът се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение освен по поставени въпроси на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, но също така се иска допускане на въззивното решение до касационно обжалване и на основание чл.280, ал.2 , предл. трето ГПК /нова, бр.87 от 2017г./ с изложени съображения на страната за това.
При наличие на такова искане и на основание чл.229, ал.1, т.6 ГПК производството по делото следва да бъде спряно до приключване на производството по к.д.№10/2018г. на Конституционния съд, по което с определение от 04.6.2018 г. по к.д.№10/2018 г., постановено на основание чл.17 от Закона за Конституционния съд, К. съд на Република България е допуснал за разглеждане по същество искането на състав на Върховния касационен съд за установяване на противоконституционност на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от Гражданския процесуален кодекс в частта: „…както и при очевидна неправилност“.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
СПИРА производството по ч.гр.д.№805/2018г. по описа на Върховния касационен съд, ГК, ІІІг.о., до приключване на конст. дело №10/2018г. на Конституционния съд на Република България.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ