Р Е Ш Е Н И Е
№ 275
гр. София, 11 май 2010г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на четвърти май, две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ :ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА
ЧЛЕНОВЕ :КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ
ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА
при секретар ИВАНКА ИЛИЕВА
и в присъствието на прокурора АНТОНИ ЛАКОВ
изслуша докладваното от съдията ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА
н. д. № 222/ 2010 година
Касационното производство е инициирано по жалби на подсъдимите Л. С. и Р. П. срещу решение на Апелативен съд-София от 11.02.2010 година, постановено по ВНОХД№812/2009г., по описа на съда, с което е изменена присъда № 38/09.10.2009 година на Софийски окръжен съд.
В подадената жалба на Л. С. се релевират оплаквания за явна несправедливост на наложеното наказание, като в подкрепа на визираното касационно основание се предлагат доводи, сочещи на пренебрегване фактическите данни за тежестта на престъплението и личната опасност на дееца, с поставен акцент на заявеното разкаяние и направените от подсъдимото лице самопризнания. Предявява се искане за намаляване срока на определената наказателна санкция. ШЕСТ ГОДИНИ И ДЕСЕТ МЕСЕЦА лишаване от свобода.
Израз на недоволство от санкционната част на постановения съдебен акт обективира и касационната жалба на Р. П. Очертаната позиция е бланкетно поднесена, без да се излагат конкретни съображения, предпоставящи смекчена наказателна отговорност и същата е съпроводена с претенция за редуциране на наложеното наказание.
В съдебно заседание на 04.05.2010г. подсъдимият С процесуалният му представител поддържат депозираната жалба и пледират за упражняване на регламентираните в чл.354, ал.2, т.1, вр.чл.348, ал.1, т.3 от НПК правомощия. Ревизия на обжалваното решение във визираната насока претендират и участвуващият лично в настоящото производство П. и неговият защитник.
Прокурор при ВКП дава заключение за неоснователност на жалбите на подсъдимите лица и предлага акувания съдебен акт да бъде оставен в сила.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, в пределите на инстанционната проверка по чл.347 НПК, за да се произнесе взе предвид следното:
С присъда №38/09.10.2009 година, по НОХД№142/2009г., след проведено при условията на чл.371, т.2 НПК съкратено съдебно следствие, Софийски окръжен съд е признал Л. Й. С. и Р. Д. П. за виновни в това, че на 20.04.2008 година при условията на опасен рецидив се съвкупили с лице от женски пол – С. П. П. , чрез употреба на сила и заплашване, като деянието е извършено при условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл.152, ал.3, т.т.1 и 5, вр.ал.1, т.т.2 и 3, вр.чл.29, ал.1, б.”а”и”б”НК, вр.чл.58а, вр. чл.55, ал.1, т.1 от НК ги осъдил на лишаване от свобода за срок от ДВЕ ГОДИНИ И ДЕСЕТ МЕСЕЦА. Със същия съдебен акт е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимите лица и за осъществено на 20.04.2008 година престъпление, субсумиращо се от правните норми на чл.199, ал.1, т.4, вр.чл.198, ал.1, вр.чл.29, ал.1, б.”а” и”б”, вр.чл.20, ал.2 от НК, с предмет – чужди движими вещи, на стойност 116, 60лв., собственост на пострадалата П. и в съответствие с предписанията на чл.373, ал.2 НПК и чл.58а, вр.чл.55, ал.1, т.1 НК им наложил наказателна санкция – ЧЕТИРИ ГОДИНИ И ДЕСЕТ МЕСЕЦА лишаване от свобода. При съблюдаване изискванията на чл.23 и чл.24 от НК за всеки един от тях е определено едно общо най-тежко наказание за включените в множеството престъпления – лишаване от свобода за срок от ЧЕТИРИ ГОДИНИ И ДЕСЕТ МЕСЕЦА, увеличено на ШЕСТ ГОДИНИ и ДЕСЕТ МЕСЕЦА лишаване от свобода, при строг режим на изпълнение.
Визираната първоинстанционна присъда е била предмет на въззивна проверка, финализирала със съдебно решение №34/11.02.2010година на Апелативен съд – София, с което е първоинстанционната присъда е изменена в частта относно приложението на чл.58а, вр.чл.2, ал.2 НК и за присъдените деловодни разноски.
Жалбите на Л. С. и Р. П. са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Правилно контролираните съдебни инстанции в рамките на диференцираната процедура по Глава ХХVІІ НПК, на базата на признатата от подсъдимите лица и доказателствено подкрепена фактология, съобразно степента на обществена опасност на престъпните посегателства и личността на извършителя, са индивидуализирали наказателната отговорност на Л. С. , при условията на чл.373, ал.2 НПК, вр.чл.55, ал.1, т.1 НК.
При определяне на наказателната санкция по чл.199, ал.1, т.4, вр.чл.198, ал.1, вр.чл.29 и чл.20 от НК въззивният съд е отчел конкретиката на характеристиките, индивидуализиращи инкриминираната задружна престъпна дейност /време, място, механизъм на реализираните неправомерни действия, интензитет на упражнената принуда, настъпилият вредоносен резултат, материализиран в стойностните измерения на предмета на престъпление и каузалният принос на участващите лица/. Проявен е юридически усет и при интерпретация на обществената опасност на престъпния акт по чл.152, ал.3, т.т.1 и 5, вр.ал.1, т.т.2 и 3, вр.чл.29 от НК в аспекта на начина на осъществяване на неправомерното посегателство /особеностите на употребените сила и заплашване/, с оглед нанесените на жертвата физически и душевни травми, и предвид кумулираните квалифициращи обстоятелства -извършване на деянието от две лица и при опасен рецидив.
В контекста на очертаното становище релевираното в жалбата игнориране на тежестта на престъпленията е голословно и доказателствено необезпечено. Касационният състав не споделя и предложените аргументи от защитата на подсъдимия С, декларирани в писменото изложение към същата и развити в в съдебно заседание, за пороци в юридическата преценка на престъпните деяния, при която процесуално недопустимо са обсъждани и включени в категорията на отегчаващите отговорността факти, задължителни елементи от престъпния състав, обосноваващи правната квалификация на инкриминираната дейност.
Безспорно положение в теорията и съдебната практика е че обстоятелствата, визирани в състава, очертават в тяхната съвкупност онова типично общественоопасно деяние, което материалноправната норма запретява като престъпление от даден вид. Обусловената от тях типична обществена опасност на съответното престъпно посегателство е съобразена от закона при фиксиране на общоустановената в него санкция, поради което и същите не могат след това да се яват едновременно и като такива, определящи индивидуалната тежест на конкретното престъпление от този вид и следващото се за него наказание. Изведеното умозаключение, в съответствие с императивно установеното в чл.56 НК, и приетото от доктрината и в правораздавателната дейност на съдилищата, се отнася за всички признаци от състава /обективни, субективни и такива свързани с особеностите на личността на дееца/, и е правнозначимо за всеки основен, квалифициран или по-леко наказуем състав. Очертаната позиция не се опровергава обаче от констатациите, че в много случаи, посочените в състава признаци могат да бъдат дадени във варианти, чиито характерни особености оказват влияние върху конкретната степен на обществена опасност на престъпленията от даден вид, поради което и те следва да се вземат предвид при прилагане на чл.54 от НК. Подобни хипотези са илюстрирани в настоящия казус. Същият обективира консумирани престъпни състави по чл.199, ал.1, т.4 и чл.152, ал.3, т.т.1 и 5 от НК, при кумулативна даденост на двете проявни форми на принуда /сила и заплашване/, в обсега на които е демонстрирана изключителна дързост и грубост /нанасяне на удари с юмруци по лицето и тялото, връзване на ръцете и краката на жертвата, отправени закани за убийство/; инкорпорира наслагване на квалифициращи признаци при осъщественото посегателство срещу половата неприкосновеност на пострадалата П. ; и очертава конкретика от реализирани действия на подсъдимото лице в съучастие и при условията на реална съвкупност, в рамките на чиито параметри е процесуално допустим и изискуем, анализът на тежестта на инкриминираните престъпни деяния.
Мотивиращи наложените наказания на подсъдимия са и фактическите данни, свързани с личността на дееца, очертани в спецификата на престъплението -проекция на неговите обществени, психологически и индивидуални качества; и съдържими се в приложените бюлетини за предходните осъждания на Л. С. извън релевантните за правната квалификация, в лошите характеристични справки и в приобщените писмени доказателствени материали за социалния му статус, възраст, семейство и процесуално поведение по време на наказателното разследване, на които въззивната инстанция е отдала необходимото значение.
В коментирания аспект ВКС не споделя депозираните в жалбата оплаквания за недостатъчна оценъчност на личната опасност на автора на престъпното посегателство, с акцентиране на изразените критичност и съжаление за случилото се, и с оказаното процесуално съдействие на разследващите органи.
Убедително Софийски АС е анализирал обремененото с криминални прояви съдебно минало на подсъдимия С, сочещо на множество престъпни посегателства /17 кражби и грабежи, 2 престъпления против реда на управлението и правосъдието/, и обосноваващо изводи за формирани трайни антисоциални навици. Въззивният състав е преценил и липсата на ефективно упражнено предупредително и възпиращо въздействие чрез постановените спрямо подсъдимото лице и предшествуващи това осъждане присъди, налагаща адекватни на репресивната и поправително-възпитателна функции на наказанието, санкционни последици.
На плоскостта на изложеното афишираното от Л. С. разкаяние не обуславя ревизия на атакуваното решение в претендираната от защитата посока.
Подобно заключение не мотивира и направеното от подсъдимия С признание на фактите в обвинителния акт. То предпоставя съблюдаване на особената процедура по Глава двадесет и седма, чл.370-374НПК /съкратено съдебно следствие в производство пред първата инстанция/ и предопределя правоприлагане разпоредбата на чл.55НК, независимо от визираните в същата материалноправни основания, но не предполага безусловна и прекомерна снизходителност на наложената наказателна санкция -ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА. Безспорно при индивидуализация на наказателната отговорност в очертаните от императивните предписания на чл.373, ал.2, вр.чл.371, т.2 НПК предели се преценяват процесуалните прояви на подсъдимия в хода на наказателния процес, в обхвата на които са и депозираните самопризнания. Последните обаче следва да се оценяват с оглед тяхното съдържание и предвид характеристиките им, индициращи на процесуално съдействие при установяване на обективната истина. Ако са спомогнали действително и своевременно за разкриване на престъпното посегателство и неговия извършител в хода на досъдебното производство, а не са логическо следствие от ефективната дейност на компетентните органи, те трябва да се третират като смекчаващо обстоятелство включително в санкционните рамки по чл.55НК/сега чл.58аНК/. Без да се пренебрегват степента на обществена опасност на деянието, социалният му резонанс и фактите, свързани с личността на подсъдимия, признанието може да обоснове определяне на наказание с по-нисък размер. Заявените от С. самопризнания в конкретния казус, обективирани във формално волеизявление пред съда, по предвидения в чл.371, т.2 от НПК ред не следва обаче да се интерпретират допълнително като смекчаващо обстоятелство при индивидуализация на наказателната отговорност, съобразно правилата на чл.373, ал.2 НПК. Бонусът от този вид признание е предопределен от самия закон /чл.373, ал.2НПК/, поради което същото не трябва да се абсолютизира и отъждествява с безнаказаност. /ТР1/2008година на ВКС на РБ/
Изведената необходимост от изолация на подсъдимото лице от обществото за продължителен период от време не индицира на явна несправедливост и на определеното на Л. С. при условията на чл.24 от НК общо наказание – ШЕСТ ГОДИНИ и ДЕСЕТ МЕСЕЦА лишаване от свобода, и не мотивира изменение на атакувания съдебен акт, на основание чл.354, ал.1, т.3, вр.ал.2, т.1, вр. чл.348, ал.1, т.3, вр. ал.5, т.1 от НПК.
Правилна е оценката на фактическите данни по делото и на обезпечаващите ги доказателствени източници относно наличието на законовите предпоставки за приложение разпоредбата на чл.24 от НК. Тежестта и характеристиките на престъпните посегателства на С. , сочещи на неправомерни деяния, насочени против собствеността на гражданите, осъществени при условията на опасен рецидив, високата степен на лична опасност на подсъдимия и констатираната престъпна упоритост формират заключение, че и най-тежкото от наложените за престъпленията в съвкупността наказания не ще изпълни предвидените в чл.36НК цели.
Упражняване на касационните правомощия по чл.354, ал.1, т.3, вр.ал.2, т.1 от НПК не предпоставят и декларираните в жалбата на Р. П. оплаквания. Законосъобразно, при съблюдаване обществената опасност на извършените престъпления по чл.199, ал.1, т.4 и чл.152, ал.3, т.т.1 и 5 от НК и личността на дееца е диференцирана наказателната отговорност на подсъдимото лице. Бланкетните доводи в касационното производство за прекомерна завишеност на определените наказателни санкции ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, представляват буквално словесно съдържание и на депозираната пред Софийски АС, въззивна жалба. Същите са били обект на преценка от контролирания съдебен състав и са обсъдени при съблюдаване на относимата доказателствена маса.
Демонстрираната аругатност спрямо пострадалата П. при извършените на 20.04.2008 година, с участието на подсъдимия П грабеж и групово изнасилване; социалният резонанс на този вид противоправни посегателства; и установеното чрез приобщените справки за съдимост незачитане на обществения ред и правопорядък, обективирано в проявленията на неправомерно поведение на Р. П. , предхождащи инкриминираните престъпления и санкционирани с влезли в сила 15 броя присъди; не обуславят изводи за несправедливо лимитирани санкционни последици и неправилно правоприлагане на чл.24 от НК.
По изложените съображения настоящият състав намира, че в пределите на възложената му компетентност в съдебното производство, образувано по жалби на подсъдимите Л. С. и Р. П. , следва да остави в сила атакувания съдебен акт на Апелативен съд – София.
Воден от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №34/11.02.2010 година, постановено по ВНОХД №812/2009г., по описа на Софийски апелативен съд.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.