О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 277
София, 10.05.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 5215 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК. С решение № 5535 от 01.07.2016 г. по в. гр. д. №2636/2016 г. на Софийски градски съд, II-Г с-в, е потвърдено решение № I-118-12 от 15.10.2015 г. по гр. д. № 54481/2013 г. на Софийски районен съд, 118 състав, с което е бил уважен предявеният отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК – признато е за установено по отношение на ищците, че ответниците И. Г. Л. и С. Г. Л. не са собственици на 600/1000 идеални части от имоти с идентификатори № 68134.1939.763 с площ от 284 кв. м. и №68134.1939.462 с площ от 904 кв. м. по КК на [населено място], включени в УПИ ХI-462, кв.15а по плана на[жк], местност „А.“, и на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен нотариалният акт за собственост на ответниците.
Предмет на спора по делото са два имота, възстановени на ищците по реда на ЗСПЗЗ с решения № 4226/10.08.1993 г. и №5709/16.01.1996г. на ПК „В.”. Върху тях ответниците са заявили право на собственост за 600/1000 ид.части на основание §4а ПЗР на ЗСПЗЗ.
Въззивният съд е приел, че е налице правен интерес от предявения отрицателен установителен иск, а по същество той е основателен. Правото на ползване на ответниците, отстъпено на основание ПМС 21/1963 г., не се е трансформирало в право на собственост по реда на §4а ПЗР на ЗСПЗЗ. Не било доказано с преки доказателствени средства, че е извършена оценка на спорната земя на датата 24.08.1995 г., както и че определената цена е била изплатена. Данни за изготвената оценка и за плащането на цената се съдържали в протокол №3/04.10.12 г. на комисията по § 62, ал.2 ПЗР на ЗСПЗЗ на СО-район „В.“, който не бил надлежно доказателство, а представените платежни от 10.10.1995 г. не сочели, че основание на плащането е процедурата по § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ. Съдът се е позовал на решение от 19.10.2011 г. по адм. д. № 2472/2006 г. на СГС, АО, III-г състав, за да приеме, че към датата на влизането му в сила все още не е приключила процедурата по § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ. С посоченото решение е прогласена нищожността на изричния отказ на кмета на СО-район В., обективиран в писмо от 20.04.2005 г. до И. Л. и С. Л., като преписката е върната на общината за „довършване на процедурата по § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ за снабдяване с необходимите документи за придобито право на собственост на заявения имот пл. № 462, кл. л. № 612, местност „Б.“, представляващ 600/1000 ид.части, при заплатена оценка на имота…“. Въззивният съд се е позовал на ТР №9/2012 г. на ОСГК на ВКС, като е приел, че само при упражнено право на изкупуване ползвателят има противопоставимо на бившия собственик право върху конкретния имот, което може да брани в един исков процес. Съдът е приел, че в случая такава трансформация на правото на ползване в право на собственост не е настъпила до възстановяване на собствеността на ищците, поради което издаденият в полза на ответниците констативен нотариален акт не ги легитимира като собственици на спорния имот. Отречено е и евентуално заявеното основание на собствеността – придобивна давност, по съображения, че след 1993 г. ответниците не са упражнявали фактическа власт с характеристиките на владение по смисъла на чл.68 ЗС.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците И. Г. Л. и Е. А. Д., като наследник на С. Г. Л..
Жалбоподателите поддържат, че процедурата по § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ е приключила с изплащането на цената на земята, извършено на 10.10.1995 г. и доказано с представените по делото платежни нареждания и други доказателства, както и че ищците не могат да се легитимират като собственици на спорния имот, тъй като в решенията на поземлената комисия, с които се възстановява собствеността им, имотът не е индивидуализиран с граници.
В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси, уточнени от настоящия състав в съответствие с т.1 на ТР №1/19.10.2010 г. на ОСГТК на ВКС така:
1. Имат ли легитимиращ ефект решения на ОСЗ за възстановяване на собственост в реални граници по реда на ЗСПЗЗ, когато възстановените имоти са индивидуализирани чрез посочване на съседите им по документи за собственост, но не и с реалните им граници и когато не са нанесени в кадастралната основа на одобрения по-късно регулационен план;
2. В кой момент настъпва трансформация на правото на ползване в право на собственост по реда на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, когато оценителният протокол е от 24.08.1995 г., а плащането е извършено на 10.10.1995 г. – дали с извършване на плащането или по-късно, след писмо на общината до нотариуса за издаване на констативен нотариален акт за собственост, като писмото е издадено в изпълнение на решение на административния съд за прогласяване нищожност на предходен отказ да се издаде такова писмо;
3. Представлява ли издаденото от кмета на общината писмо до нотариуса за снабдяване с нотариален акт за собственост на основание §4а ПЗР на ЗСПЗЗ официален свидетелстващ документ за извършеното плащане на сумата по оценката на земята.
Ответниците по касация оспорват жалбата. Считат, че не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускането и до разглеждане по същество. По първия поставен въпрос, свързан с легитимацията на ищците да предявят отрицателен установителен иск за собственост, въззивното решение не влизало в противоречие с посочената в изложението към жалбата практика на ВКС. Вторият въпрос според ответниците не е обуславящ за изхода на правния спор. Обуславящият въпрос е друг – може ли бившите ползватели по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ да противопоставят на лицата, в полза на които е възстановена собствеността, права по § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, ако те са упражнени след влизане в сила на решенията за реституция. Ответниците считат, че това е невъзможно, както е приел и въззивният съд. Третият въпрос също не бил решаващ за изхода на настоящото дело, тъй като крайният срок за упражняване на правото на изкупуване по § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ бил до 30.09.1995 г., а в случая липсват доказателства този срок да е спазен. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е редовна, подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, за което не съществува пречка по чл.280, ал.2 ГПК за разглеждане на жалбата от ВКС.
Първият от поставените въпроси е свързан с правния интерес и допустимостта на предявения отрицателен установителен иск. Съгласно приетото в т.1 на ТР № 8/27.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, една от хипотезите, в които е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, е когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва от ответника. Според същото тълкувателно решение наличието на това оспорено право следва да се докаже в съдебния процес. В настоящия случай правата, произтичащи от двете решения на ПК „В.“ от 1993 г. и 1996 г., които легитимират ищците като собственици на спорните имоти, обуславят и правния им интерес от предявяване на отрицателния установителен иск. С първия си въпрос жалбоподателите поставят под съмнение този правен интерес, оспорвайки материалноправната легитимация на ищците като собственици на спорните имоти. Поставеният въпрос обаче не кореспондира с данните по делото и затова не може да се приеме за обуславящ по смисъла на т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Макар в решенията на ПК В. от 1993 г. и от 1996 г., с които е възстановена собствеността на ищците върху процесните имоти, да не са посочени сегашните им съседи, тяхната индивидуализация е достатъчно надлежна чрез посочване на номера им в съответните кадастрални листи от 1958 г., в които тези имоти са били нанесени. По този начин възстановените имоти са напълно индивидуализирани в решенията за възстановяване на собствеността, които пораждат своя конститутивен ефект. Посочените от жалбоподателите решения на ВКС не разкриват противоречие с въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Решение №396 от 27.05.2010 г. по гр. д. № 593/2009 г. на I ГО е постановено при различна фактическа обстановка – възстановеният по ЗСПЗЗ имот е бил описан единствено чрез посочване на съседите му по документ за собственост от 1941 г., без обаче границите му да са били ясни към момента на реституцията, докато в настоящия случай възстановените имоти на ищците са индивидуализирани със скици от кадастрален план от 1958 г., които ясно сочат кои са възстановените имоти. Решение №424 от 10.11.2011 г. по гр. д. № 1531/2010 г. на I ГО е постановено по съвсем различен правен въпрос, който няма връзка с поставения от жалбоподателите, а решение № 260/14.11.2011 г. по гр. д. № 118/2011 г. на II ГО е в пълно съответствие с приетото по настоящото дело, че е достатъчно възстановеният имот да е индивидуализиран чрез границите му по кадастрален или друг план. В нито едно от тези решения няма изискване, според което легитимиращият ефект на решенията за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ да зависи от последващото нанасяне на възстановения имот в кадастралния план.
Вторият въпрос отговаря на общото условие на чл.280, ал.1 ГПК – той е обуславящ за изхода на правния спор и по него въззивният съд се е произнесъл, като е приел, че в конкретния случай правото на ползване не се е трансформирало в право на собственост при условията на §4а ПЗР на ЗСПЗЗ. Въпреки непрецизността на мотивите, като краен резултат този извод на въззивния съд съответства на закона и на формираната практика на ВКС, а отделно от това – липсва противоречие между въззивното решение и посочените от жалбоподателите решения на ВКС, поради което не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В практиката на ВКС се приема, че една от предпоставките за придобиване правото на собственост от бившите ползватели по реда на §4а ПЗР на ЗСПЗЗ, е плащането на оценката на земята, изготвена от съответната община, в предвидения от закона срок. Приема се също, че за да е налице своевременно плащане, следва то да се преценява с оглед действащата към момента на възникване на задължението редакция на законовата разпоредба – решение № 213 от 10.05.2010 г. по гр. д. № 1198/2009 г. на ВКС, ІІ ГО. В случая по настоящото дело оценката на имота е изготвена на 24.08.1995 г. и съобразно действащата към този момент редакция на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, след прогласяване на противоконституционността на въведеното изменение на разпоредбата с ДВ бр.45/16.05.1995 г. /решение № 8/19.06.1995 г. на КС на РБ, ДВ бр.59/30.06.1995 г./, срокът за плащане е до 30.09.1995 г., съобразно старата редакция на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ според изменението с ДВ бр.80/1994 г. Реално оценката на земята е внесена не до 30.09.1995 г., а на 10.10.1995 г., след предвидения в закона срок, поради което ползвателите не са могли да придобият собствеността върху земята на посоченото от тях придобивно основание. В практиката на ВКС се приема също, че е недопустимо да се иска нова оценка на имота по реда на §162 ПЗР на ППЗСПЗЗ, в сила от 21.12.1997 г. / ДВ бр. 122/19.12.1997 г./, след като вече е било заявено това право през 1994 г. и въпреки издадената оценка на имота тя не е била заплатена в установения от закона срок – решение № 514 от 20.12.2011 г. по гр. д. № 168/2011 г. на ВКС, І ГО. В настоящия случай, след извършеното извън законния срок плащане на земята и след приемане на новия §162 ПЗР на ППЗСПЗЗ, бившите ползватели са подали до общината не молба за нова оценка, а искане за издаване на писмо до нотариуса за „довършване на процедурата по § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ за снабдяване с нужните документи за придобиване на право на собственост” върху спорния имот. Тази административна процедура е извън предвидените по ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, включително и след изменението с §162 ПЗР на ППЗСПЗЗ. По тази причина, независимо от изхода на административната процедура – издаване на писмо от кмета до нотариуса и последващо издаване на констативен нотариален акт за собственост по § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, реално права не са придобити, тъй като не са били налице предпоставките на закона за това. След като вече е бил пропуснат законният срок за придобиване на собственост по реда на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, в редакцията на този текст, действаща към датата на издадената оценка – 24.08.1995 г., този пропуск не може да бъде преодолян въз основа на последващи изменения на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, които създават нова възможност за изкупуване, но само за онези лица, които не са се възползвали от старите срокове по § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, както е прието и в цитираното решение № 514 от 20.12.2011 г. по гр. д. № 168/2011 г. на ВКС, І ГО. И на последно място – в практиката на ВКС се приема, че изразеното становище на административните органи по оценка на имота и признаване право на изкупуване, както и на административния съд в производство по обжалване на отказа за оценка, не обвързват гражданския съд, който следва да реши спора за собствеността на имота – решение № 239 от 17.03.2009 г. по гр. д. № 81/2008 г. на ВКС, І ГО. По тази причина в настоящия случай е без значение решението на административния съд, който е задължил кмета на общината да „довърши” процедурата по снабдяване на бившите ползватели с нотариален акт за собственост на имота.
В обобщение – крайният извод на въззивния съд, че в настоящия случай бившите ползватели не са станали собственици на спорния имот на основание § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, е в съответствие с данните по делото и с цитираната по-горе практика на ВКС и не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по втория въпрос.
Третият въпрос, свързан с доказателственото значение на писмото до нотариуса за снабдяване на ответниците с констативен нотариален акт за собственост по § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ също не може да обуслови допускане на касационно обжалване, въпреки че въззивният съд е взел становище по този въпрос. При наличието на данни по делото, че плащането на цената на земята е извършено след относимия към настоящия случай срок по §4а ПЗР на ЗСПЗЗ – 30.09.1995 г., не е от решаващо значение неправилното становище на съда за доказателствената сила на документите, установяващи издаването на оценката на земята на 24.08.1995 г. и извършеното плащане на 10.10.1995 г.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Ответниците не претендират разноски.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5535 от 01.07.2016 г. по в. гр. д. №2636/2016 г. на Софийски градски съд, II-Г състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: