Р Е Ш Е Н И Е
№ 277
София, 04 юни 2013 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на 15 май, двехиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН НЕДЕВ
ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА
ПЛАМЕН ПЕТКОВ
при участието на секретаря Аврора Караджова
и в присъствието на прокурора Тома Комов
изслуша докладваното от съдия Пламен Петков
касационно наказателно дело № 802 / 2013 год.
Производството е образувано по жалби на подс. В. А. Х. срещу въззивно решение № 23 от 20. 02. 2013год., постановено по ВНОХД № 366 / 2012 год. по описа на Апелативен съд – гр. Варна. В жалбите поддържани и в съдебно заседание, се релевират доводи за допуснати от съдилищата и в частност от въззивния съд, нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК, поради и което се моли, атакуваното решение да бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане, от друг състав на апелативния съд.
Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбите.
След преценка доводите и съображенията на страните и проверка на въззивното решение на Апелативен съд – гр. Варна в пределите по чл. 347 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение в настоящия състав намери следното:
С присъда № 29 от 16. 11. 2012 год., постановена по НОХД № 328 / 2012 год. по описа на Окръжен съд – гр. Добрич, подсъдимия В. А. Х. бил признат за виновен, в извършване на престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал. 3 вр. ал. 1 от НК, за което при условията на чл. 54 от НК, му било наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от четиринадесет години. С присъдата, подс. Х. бил признат за виновен и в извършване на престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 195, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 194, ал. 1 във вр. с чл. 18, ал. 1 от НК, за което отново при условията на чл. 54 от НК, му било наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от десет години. На основание чл. 23, ал. 1 от НК, на подс. Х. било определено за изтърпяване най-тежкото измежду наложените му наказания, а именно „лишаване от свобода” за срок от четиринадесет години, при първоначален „строг” режим, в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 40, ал. 4 от НК, първоинстанционният съд постановил спрямо подсъдимия, да бъдат полагани съответни медицински грижи.
Недоволен от постановената присъда останал касатора Х., който със саморъчни жалби, обжалвал същата. С жалбите на подсъдимия пред апелативната инстанция, се излагали оплаквания за допуснати от окръжния съд нарушения на материалния закон и процесуалните правила и се отправяло искане за упражняване правомощието на въззивния съд по чл. 334, т. 2 от НПК.
С атакуваното въззивно решение № 23 от 20. 02. 2013год., постановено по ВНОХД № 366 / 2012 год. по описа на Апелативен съд – гр. Варна, първоинстанционната присъда е била потвърдена.
Вследствие на сторената съвкупна преценка на събрания по предвидения процесуален ред доказателствен материал, както Апелативен съд – г. Варна и Окръжен съд – гр. Добрич, законосъобразно са приели, че вината и авторството на извършените престъпления, по делото, се установяват по категоричен и несъмнен начин – извод изграден на базата на различни доказателствени източници, които се намират в корелация по между си – показанията на разпитаните по делото свидетели, заключенията по оценителната, одорологичната, съдебно-психиатричната и психологична експертизи, приобщените писмени доказателства, проведените разпознавания.
Оценъчната дейност на доказателствената съвкупност е проведена от съдилищата по фактите, при много строго съблюдаване на принципа, залегнал в разпоредбата на чл. 14 от НПК. Възраженията на подсъдимия и неговата защита, свързани с липсата на достатъчно доказателства касателно авторството на деянията не могат да бъдат споделени. По делото са налице в достатъчна степен такива, в частност, показанията на свид. Н., категоричното разпознаване на подсъдимия като лицето проникнало в дома на пострадалите, заключението по одорологичната експертиза и др., които в своята взаимовръзка, водят именно до изводите, достигнати от инстанциите по същество. Извършените от подсъдимия Х. престъпления са били правилно квалифицирани, като с оглед изложените в жалбата доводи по отношение на деянието по чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал. 3 вр. ал. 1 от НК следва да се отбележи, че не може да има спор относно факта, че употребената от касатора сила, е била именно с цел да запази владението на отнетата вече парична сума, а не да напусне безпрепятствено местопроизшествието. При това положение, не може да има спор и по отношение на правната квалификация на извършеното от Х. деяние – грабеж по смисъла на чл. 198, ал. 3 НК. Това е така защото, касатора безсъмнено е съзнавал неправомерния характер на отнемането на паричната сума, след което е осъществил допълнителни активни действия под формата на сила, насочени към запазване владението върху нея, като по този начин е настъпил и общественоопасния резултат. Тук трябва да се посочи, че Апелативен съд – гр. Варна максимално изчерпателно е отговорил на доводите на защитата на подсъдимия свързани с правилността и законосъобразността на изводите от правна страна сторени от първоинстанционния съд, като липсват допуснати каквито и да е било нарушения, на изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК. Въззивната инстанция е извършила собствен анализ на установената по делото доказателствена съвкупност, като релевантните факти са били детайлно обсъдени и следва да бъде споделен извода, че същите обуславят съставомерност на деянията осъществени от касатора, като материалния закон по отношение и на двете деяния, извън всякакво съмнение, е приложен правилно. При това положение, не са налице основанията на чл. 354, ал. 1, т. 2, изр. 2-ро във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, за отмяна на постановените актове и оправдаване на подсъдимият Х., тъй като посочената хипотеза в случая не е налице – подсъдимия не е осъден за несъставомерни деяния.
Може да се обобщи, че липсват допуснати нарушения на правилата за проверка и оценка на доказателствата довели до неправилно приложение на закона, поради и което неоснователни се явяват наведените оплаквания за нарушение на материалния закон. Липсват също и допуснати нарушения на процесуалните правила, явяващи се съществени, по смисъла на чл. 348, ал. 3 от НПК, обстоятелство, обуславящо неоснователността и на оплакванията за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. За пълнота може да се отбележи, че процесуалните права на подсъдимия и в частност, правото му на защита, не са били ограничени по никакъв начин, липсват каквито и да е било данни за наличие на хипотезата на чл. 29, ал. 2 от НПК касателно съдебния състав на първоинстанционния съд, /т.е., липсва и допуснато нарушение по смисъла на чл. 6, пар. 1 от ЕКПЧОС/, а здравословният статус на касатора е бил съобразен и отчетен от инстанционните съдилища, при постановяване на техните съдебни актове.
Що се касае до наведения довод за явна несправедливост на наложените на подсъдимият Х. наказания „лишаване от свобода” за извършените престъпления по чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал. 3 вр. ал. 1 от НК и по чл. 196, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 195, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 194, ал. 1 във вр. с чл. 18, ал. 1 от НК, настоящата инстанция счита, че същия се явява основателен. Това е така защото, по отношение на подсъдимия освен съставомерните, други осъждания не са налице, като най-тежкия размер на наложено му дотук наказание „лишаване от свобода”, определен съобразно разпоредбата на чл. 24 от НК, е пет години и един месец. При това положение може да се счете, че за ефективното постигане на целите на наказанието визирани в разпоредбата на чл. 36 от НК, а именно, да се поправи и превъзпита дееца към спазване на законите и добрите нрави, да се въздействува предупредително върху него и да му се отнеме възможността да върши други престъпления, не се налага с абсолютна категоричност подсъдимият Х. да бъде изолиран от обществото в определения му при условията на чл. 23 от НК от съдилищата по фактите, срок. Съобразно установената по делото доказателствена съвкупност преценена през призмата на чл. 54 от НК и изложеното по – горе, наложените на подсъдимия В. Х. наказания „лишаване от свобода” следва да бъдат намалени по размер, като за престъплението по чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал. 3 вр. ал. 1 от НК – на девет години „лишаване от свобода”, а за престъплението по чл. 196, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 195, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 194, ал. 1 във вр. с чл. 18, ал. 1 от НК – на седем години „лишаване от свобода”. Според касационната инстанция така определените размери на наказанието „лишаване от свобода” като санкция за извършването на горепосочените престъпление съответстват в по – пълна степен на обществената опасност на дееца и релевантните за наказателната му отговорност обстоятелства, без у касатора да е налице „усещане” за понесена неоправдана като интензитет, наказателна репресия. С оглед гореизложеното, въззивният акт ще следва да бъде коригиран и досежно определеното съобразно разпоредбата на чл. 23 от НК, общо най-тежко наказание „лишаване от свобода”, наложено на подсъдимия В. Х..
Водим от всичко гореизложено и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд на РБ, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯВА въззивно решение № 23 от 20. 02. 2013год., постановено по ВНОХД № 366 / 2012 год. по описа на Апелативен съд – гр. Варна с което е била потвърдена присъда № 29 от 16. 11. 2012 год., постановена по НОХД № 328 / 2012 год. по описа на Окръжен съд – гр. Добрич, като
НАМАЛЯВА размера на наложеното на подсъдимият В. А. Х. наказание „лишаване от свобода” за извършеното престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал. 3 вр. ал. 1 от НК, от четиринадесет години „лишаване от свобода” на девет години „лишаване от свобода”.
НАМАЛЯВА размера на наложеното на подсъдимият В. А. Х. наказание „лишаване от свобода” за извършеното престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 195, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 194, ал. 1 във вр. с чл. 18, ал. 1 от НК, от десет години „лишаване от свобода” на седем години „лишаване от свобода”.
НАМАЛЯВА размера на определеното на подсъдимият В. А. Х. на основание чл. 23, ал. 1 от НК, общо най-тежко наказание „лишаване от свобода”, от четиринадесет години „лишаване от свобода” на девет години „лишаване от свобода”, при първоначален „строг” режим на изтърпяване, в затвор.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.