О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 279
гр.София, 22.02.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
тринадесети февруари две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1008/ 2013 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на П. Д. К. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Русенски окръжен съд № 597 от 22.10.2012 г. по гр.д.№ 872/ 2012 г. С него е потвърдено решение на Русенски районен съд по гр.д.№ 9722/ 2011 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателката против [община] и А. „П. и.” (А.) искове, квалифицирани по чл.49 ЗЗД, за солидарно осъждане на ответниците да заплатя на ищцата 13 922,09 лв обезщетение за имуществени и неимуществени вреди.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателката повдига процесуалноправните въпроси кой носи доказателствената тежест при предявен иск за обезщетяване на вреди от непозволено увреждане; допустимо ли е изслушване на свидетели от въззивния съд, ако районният съд е отказал да ги допусне при условията на чл.159 ал.2 ГПК, а впоследствие е счел събраните свидетелски показания за недостатъчни; при какви условия се преклудира правото за събиране на нови доказателства пред въззивния съд. Счита, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и моли за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Ответната страна А. оспорва жалбата като твърди, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, че по поставените въпроси има установена практика от ВКС, която въззивният съд е съобразил. Моли обжалването да не бъде допуснато.
Ответната страна [община] не взема становище по жалбата.
Съдът намира жалбата за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване – за частично основателно.
Въззивният съд е приел за установено по делото, че ищцата е получила травматични увреждания, търпяла е имуществени и неимуществени вреди, но не е ясно какво събитие стои в причинна връзка с тези вреди. Посочил е, че доказателствената тежест за установяване на факта, че причина за настъпване на вредите е бездействието на общински служители да обезопасят дупка на пътното платно, е за ищцата. Тя не е представила доказателства за този факт пред първата инстанция (показанията на разпитания по делото свидетел са косвени и не установяват механизма на събитието), а пред въззивната инстанция ангажирането на нови свидетели е недопустимо. По отношение на А. е посочил, че пътят, на който е станало събитието, не е държавна собственост, така че от този ответник отговорност не може да се търси, дори да е доказан механизма на причиняване на вредите.
При тези мотиви на въззивния съд нито едни от поставените въпроси не обуславя отхвърлянето на иска срещу А.. Този ответник съдът е признал за неотговорен по съображения, че той няма задължение да поддържа пътя, на който се твърди да са настъпили вредите, т.е. поради липса на противоправно поведение. При това положение какъвто и отговор да бъде даден на поставените от касатора въпроси, това би било без значение за крайния изход от спора между ищеца и този ответник. Срещу последния искането за допускане на касационно обжалване не може да бъде уважено.
Що се касае до ответника [община], първият поставен от касатора въпрос обуславя въззивното решение, но няма значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Въззивният съд е съобразил установената практика, според която при непозволено увреждане вината се презумира и не подлежи на доказване от правоимащия, но всички други елементи от правопораждащия фактически състав трябва да бъдат установени по несъмнен начин, като доказателствената тежест е за ищеца. Този, който твърди, че са му причинени вреди, трябва да установи причинната връзка между действието (или бездействието), които сочи като вредоносни, и съответните вреди. Въпросът при какви условия се преклудира правото за събиране на нови доказателства пред въззивния съд, също няма значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По този въпрос има трайно установена съдебна практика, според която въззивният съд дължи събиране на посочените от страната доказателства не само когато допускането им е отказано в нарушение на правилата на ГПК от първата инстанция, но и тогава, когато тези доказателства въобще не са били поискани, тъй като не е изготвен доклад или изготвеният е неправилен или непълен.
Процесуалноправният въпрос допустимо ли е изслушване на свидетели от въззивния съд, ако районният съд е отказал да ги допусне при условията на чл.159 ал.2 ГПК, но е отхвърлил иска като недоказан, също обуславя въззивното решение (в частта му, отхвърляща иска срещу [община]). Той също няма претендираното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като по разрешаването му има постановена обвързваща съдебна практика на ВКС (решение № 34 от 22.02.2012 г. по гр.д.№ 652/ 2011 г., ІІ г.о.). При постановяването на обжалваното решение обаче въззивният съд е разрешил този въпрос в противоречие с цитираното решение на ВКС, поради което е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и касационното обжалване следва да бъде допуснато.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Русенски окръжен съд № 597 от 22.10.2012 г. по гр.д.№ 872/ 2012 г. в частта, в която са отхвърлени предявените от П. Д. К. против А. „П. и.” искове за заплащане (солидарно с [община]) на сумата 13 922,09 лв – обезщетение за имуществени и неимуществени вреди.
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Русенски окръжен съд № 597 от 22.10.2012 г. по гр.д.№ 872/ 2012 г. в останалата част.
Жалбоподателката е освободена от задължение за внасяне на такси на основание чл.83 ал.2 ГПК.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: