2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 279
гр. София, 27.11.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на девети октомври през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
при секретаря Даниела Цветкова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3660 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 307, ал. 2 ГПК.
Образувано е по молба на Н. М. Д. с адрес в [населено място], представляван от адв. К. М., за отмяна на влязло в сила решение № 131 от 24 юли 2015 г., постановено по гр.д. № 251/2015 г. по описа на апелативния съд в [населено място], с което, като е отменено решение № 284 от 20 февруари 2015 г., постановено по гр.д. № 511/2012 г. по описа на окръжния съд в [населено място], е уважен предявеният от С. Д. Я. от [населено място] иск за признаване за установено, че ответниците Р. М. Д. и Н. М. Д. не са собственици на недвижим имот в землището на [населено място], и са присъдени разноски за двете инстанции.
В молбата се поддържа, че въззивният съд е основал решението си на постановление на съд, което впоследствие е било отменено – основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 3 ГПК. Твърди се, че в решаващите си мотиви въззивният апелативен съд е възприел извод за нищожност на решение № 448 от 20 октомври 1997 г. на поземлената комисия в [населено място], с което е постановен отказ за възстановяване на правото на собственост върху процесния имот. Според молителя това становище съдът е основал на решение № 2866 от 26 юни 2015 г., постановено по гр.д. № 7919/2013 г. по описа на районния съд в [населено място], с което посоченото решение на поземлената комисия е прогласено за нищожно. Сочи се, че въззивният съд неправилно се е основал в мотивите си на изводите на районния съд в [населено място], чието решение не е било влязло в сила, а впоследствие е било отменено при инстанционното му разглеждане от административния съд в [населено място].
С атакуваното решение е разгледан иск на С. Д. Я. против Р. М. Д. и Н. М. Д. по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ответниците не са собственици на имот, представляващ реална част с площ от 631 кв.м. от имот № 1961 по ПНИ на СО „Т.“, [населено място], целият с площ от 1055 кв.м., идентичен с имот с идентификатор № 10135.2520.1961 по действаща КК на [населено място], тъй като тяхната праводателка Н. И. Г. не е била собственик на този имот. След преценка на данните по делото въззивният съд е стигнал до извода, че извършената по реда на ЗТПС замяна (придобитият от Н. Г. имот с нотариален акт № 177/1963 г. чрез замяна по реда на ЗТПС, който имот тя е продала с договор за покупко-продажба, обективиран с нотариален акт № 59 от 20 май 2011 г. на Р. и Н. Д. – настоящите ответници по иска) не е останала в сила, поради което и Н. Г. не се легитимира като собственик на имота, респективно същата не е била собственик на този имот към 2011 г. по силата на така извършената замяна, поради което не е могла да прехвърли право на собственост върху процесния имот с договора за покупко-продажба, сключен с ответниците. Взето е предвид, че след влизане в сила на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ /ДВ бр. 48/1995г./, за да може праводателката на ответниците да се легитимира като собственик на дадения й в замяна имот е необходимо да са налице предвидените в закона предпоставки, а именно: с дадения по замяна имот да е извършена разпоредителна сделка или същият да е застроен, като тогава замяната остава в сила, като тези предпоставки следва да са налице преди влизане в сила на ЗСПЗЗ. За безспорно е прието, че имотът не е застроен, както и че единствената сделка с него е извършена по силата на нотариален акт № 59/2011 г., т.е. разпоредителната сделка е след влизане в сила на ЗСПЗЗ. Възражението за придобиване на имота по давност, е прието за неоснователно предвид нормите на член 10, ал. 13 ЗСПЗЗ и чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, поради обстоятелството, че за имота не е завършена реституционната процедура, както и установеното с доказателствата по делото, че по отношение на имота след 2006 г. не е осъществявана фактическа власт нито от наследодателката, нито от ответниците, с намерение за своене.
По отношение на решение № 448/20.101997 г. на поземлената комисия в [населено място] по подаденото от наследниците на К. К. (праводател на С. Я.) заявление, с което е отказано възстановяването на правото на собственост върху имот, обхващащ в себе си спорния (по съображения, че имот пл. № 1961 се владее от лице с нотариален акт № 117/1963 г. – нотариалният акт на Г., а пл. № 1962 се владее от лице, легитимиращо се с нотариален акт № 20/1968 г., а за имот пл. № 2055 не са посочени мотиви за отказа) е прието, че поземлената комисия, вместо да се занимава с предпоставките за възстановяване на собствеността, е решила спор за материално право между заявителите и лицата, легитимиращи се като собственици на същия имот с нотариални актове, и така е излязла извън пределите на материалната си компетентност, поради което постановеният акт на поземлената комисия е нищожен. Изложени са и съображения, че дори първото решение да не е нищожно, то второ постановено решение – № 1025/14.11.2003 г. на поземлената комисия за признаване правото на собственост върху процесния имот, не е нищожно, предвид възможността по приложимата към съответния момент разпоредба на чл. 32, ал. 2 З. /отм./ – когато от административния акт не са придобити права, въпросът да може да бъде преразглеждан от административния орган, издал акта, и без наличие на специалните предпоставки за възобновяване по чл. 32, ал. 1 З. /отм./, като тези разрешения могат да намерят приложение и в хипотезите на ЗСПЗЗ. На трето място се сочи, че дори и предходното заключение да не е вярно, то е налице правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск, защото, макар в производството пред комисията наследниците на К. К. да не са можели да разрешат споровете си за материално право с лицето, придобило права по ЗТПС, ако по исков ред с влязло в сила решение се реши спорът за материално право чрез предявен отрицателен установителен иск и се отрекат в този процес правата на това лице, то заявителите ще могат да искат от органа по възстановяване на собствеността да измени решението си от 1997 г. по реда на чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ.
Молбата за отмяна е неоснователна.
Отменителното основание по чл. 303, ал. 1, т. 3 ГПК предполага решението да е основано на постановление на съд или на друго държавно учреждение, което впоследствие е отменено. То намира приложение, когато решението, чиято отмяна се иска, е обусловено от задължителната за съда сила на съдебно решение по преюдициален въпрос или от задължителната сила на индивидуален административен акт. Отмяната на посочените актове ще е основание за отмяна на въззивното решение, само ако съдът е основал решението си на отменения акт. В настоящия случай липсва такава обусловеност, тъй като от мотивите на въззивното решение е видно, че то не е основано на отмененото решение № 2866 от 26 юни 2015 г. по гр.д. № 7919/2013 г. на районния съд в [населено място]. В конкретния случай, при постановяването на решението си, съдът е осъществил косвен съдебен контрол съобразно правомощието си по чл. 17, ал. 2 ГПК за валидността на административен акт – решение № 448 от 20 октомври 1997 г. на поземлената комисия в [населено място], като е изложил мотиви, че посоченото решение е нищожно, доколкото е издадено извън компетентността на поземлената комисия. При извършването на тази преценка, съдът се е произнесъл в рамките на своята правораздавателна компетентност и с оглед правомощието си косвено да преценява валидността на административните актове, когато същите са част от фактически състав с гражданскоправни последици. Съдът, следователно, не е обвързал преценката си от съществуващото административно производство по обжалването на решението на поземлената комисия и по-конкретно на решение № 2866 от 26 юни 2015 г. по гр.д. № 7919/2013 г. на районния съд в [населено място], с което е осъществен контрол за валидност и законосъобразност на административния акт. Доколкото към съответния момент обаче то не е влязло в сила и не е формирало сила на пресъдено нещо по спорното административно правоотношение, въззивният съд при постановяването на решението, чиято отмяна се иска, не е основал становището си по делото на него, а само е посочил факта на неговото постановяване. Поради това и обстоятелството, че решението на районния съд в [населено място] впоследствие е отменено с решение № 571 от 15 март 2016 г. по адм.д. № 3010/2015 г. на административния съд в [населено място], не изпълва специфичното основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 3 ГПК.
Следва да се посочи също, че решение № 1025 от 14 ноември 2003 г. на ОСЗГ В. и решение № 448 от 20 октомври 1997 г. на поземлената комисия в [населено място] са обсъдени от въззивния съд с оглед обосноваването на правния интерес от предявяването на разгледаните с решението искове. Тези актове не са относими към изводите, които съдът е направил по съществото на правния спор, предмет на съдебното производство.
С оглед изложеното и предвид липсата на соченото основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 3 ГПК, молбата за отмяна следва да се остави без уважение. Основателно е искането на ответницата С. Я. за присъждане на сторените разноски в производството по отмяна в размер на 300 лева, заплатени по договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на Н. М. Д., с адрес в [населено място], за отмяна на влязло в сила решение № 131 от 24 юли 2015 г., постановено по гр.д. № 251/2015 г. по описа на апелативния съд в [населено място].
ОСЪЖДА Н. М. Д., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на С. Д. Я., с адрес в [населено място], [улица], ет. 3, ап. 10, сумата от 300,00 (триста) лева разноски за производството по отмяна.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: