О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 28
София, 19.01.2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на шести октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Никова гр. дело № 3255 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх.№ 1578 от 04.03.2014 г., подадена от А. С. Т. и М. С. Я. чрез адвокат Н. В. от САК и адвокат Б. Х. от САК, и насочена срещу въззивно решение № 29 от 21.01.2014 г., постановено по в.гр.д. № 943/2013 г. на ОС – [населено място].
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, от легитимирани страни, отговаря на изискванията по чл.284, ал.1, ал.2 и ал.3 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване акт от гледна точка на цена на иска.
В срока по чл.287 ГПК е подаден писмен отговор от ответника по касация С. Ф. Я. чрез пълномощника му адвокат С. П. от АК – [населено място], който счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по подадената касационна жалба. Поддържа, че касационната жалба е неоснователна по същество, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС.
С посоченото решение, окръжният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл.258 и сл. ГПК е обезсилил решение № 185 от 30.05.2013 г., постановено по гр.д.№ 990/2012 г. по описа на Велинградския районен съд в частта, с която са уважени предявените от А. С. Т. и М. С. Я. против С. Ф. Я. искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК с предмет признаване за установено, че всеки един от ищците притежава по ? идеална част от поземлен имот с площ от 899 кв.м., за който е отреден УПИ V-415 от кв.46 по плана на [населено място], при съседи: УПИ ХІV-416, улица, УПИ ІV-413, УПИ ХІІІ-409 и УПИ VІІІ-404, ведно с по ? идеална част за всеки един от ищците от построените в имота две сгради, а именно: жилищна сграда, състояща се от изба и два редовни жилищни етажа със застроена площ от 88 кв.м. и разгърната застроена площ от 176 кв.м., и стопанска сграда (плевня) със застроена площ от 88 кв.м. На следващо място окръжният съд е потвърдил решението на районния съд в частта, с която като неоснователен е отхвърлен предявеният от М. С. Я. против С. Ф. Я. иск по чл.108 ЗС с предмет ? идеална част от стопанска сграда (плевня) със застроена площ от 88 кв.м., построена в УПИ V-415 от кв.46 по плана на [населено място]. Въззивният съд е отменил решението на Велинградския районен съд в частта, с която са уважени предявените от А. С. Т. и М. С. Я. против С. Ф. Я. искове с правно основание 108 ЗС и чл.537, ал.2 ГПК, като вместо това е отхвърлил като неоснователни предявените от А. С. Т. и М. С. Я. против С. Ф. Я. искове с правно основание чл.108 ЗС с предмет по ? идеална част за всеки един от ищците от поземлен имот с площ от 899 кв.м., представляващ УПИ V-415 от кв.46 по плана на [населено място] при съседи: УПИ ХІV-416, улица, УПИ ІV-413, УПИ ХІІІ-409 и УПИ VІІІ-404, ведно с по ? идеална част за всеки един от ищците от построената в имота жилищна сграда, състояща се от изба и два редовни жилищни етажа със застроена площ от 88 кв.м. и разгърната застроена площ от 176 кв.м., иск по чл.537, ал.2 ГПК – за отмяна на нотариален акт за собственост на недвижим имот,придобит по давност № 6, т.І, дело № 5/2011 г. по описа на СВ при Районен съд [населено място], както и предявеният от А. С. Т. против С. Ф. Я. иск по чл.108 ЗС с предмет ? ид.част от стопанска сграда (плевня) със застроена площ от 88 кв.м., построена в УПИ V-415 от кв.46 по плана на [населено място]. Присъдени са разноски в полза на С. Ф. Я..
За да постанови този резултат, на първо място решаващият съд е посочил, че Велинградският районен съд неправилно е приел, че е сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл.124,ал.1 ГПК и с искове с правно основание чл.108 ЗС. Доколкото сезирането е само с ревандикационни искове, приемайки, че е сезиран и с искове по чл.124, ал.1 ГПК, първоинстанционният съд е постановил недопустимо решение, което по тази причина в тази му част е обезсилено. Изложени са мотиви, че произнасяйки се по ревандикационен иск, съдът постановява решение с диспозитив, състоящ се от две части, едната от които е установителна за правото на собственост, но това не означава, че спорното право е било предмет на разглеждане по два самостоятелно предявени иска – установителен по чл.124, ал.1 ГПК и осъдителен по чл.108 ЗС. Заедно с това процесуална предпоставка за допустимостта на установителния иск е наличието на правен интерес, какъвто липсва, когато спорно право може да бъде предявено чрез осъдителен иск, както е в разглеждания случай.
Произнасяйки се по съществото на спора, въззивният съд е приел, че страните по делото имат общ наследодател – Д. Х. Я. (починал на 12.11.1985 г.), който е баща на настоящите касатори А. С. Т. и М. С. Я., както и на починалия преди него на 26.02.1977 г. Ф. (Е.) С. Я., който от своя страна е баща на ответника по касация С. Ф. Я..
Приживе (на 12.12.1983 г.) Д. Х. Я. и съпругата му К. Д. Я. са съставили декларация, с която са заявили, че разделят жилищната сграда, построена в парцел V-415 в кв.46 по плана на [населено място] между децата си, както следва: (1) на сина си Е. Д. Я. (Ф. С. Я.) /без да споменават за смъртта му, настъпила през 1977 г./ предоставят три броя стаи и изба, които ползвал от момента на неговата женитба, както и ? от обор с плевня, които са изключителна негова собственост, (2) на дъщеря си К. Д. Я. (Д. С. Я.) – три броя стаи и изба, с които да се разпорежда след смъртта на родителите си, (3) на сина си М. Д. Я. (М. С. Я.) – два броя стаи и ? от обор с плевня, които са изключителна негова собственост. Заявили са още, че ако жилищната сграда бъде съборена, отстъпват парцела за строителството на нова такава на сина си Е. Д. Я. (Ф. С. Я.) и дъщеря си К. Д. Я. (Д. С. Я.). Освен поименно посочените в декларацията, Д. Х. Я. е имал още две деца – касаторката А. С. Т., както и починалия преди него на 04.09.1977 г. И. С. Я..
Въззивният съд е обсъдил и събраните по делото гласни доказателства по повод на заявеното от С. Ф. Я. с отговора на исковата молба възражение за изтекла в негова полза при условията на чл.82 ЗС (присъединявайки своето към осъществявано от баща му владение) придобивна давност в течение на повече от 20 години, чието начало е поставено с подписването на декларацията от 12.12.1983 г. В тази връзка окръжният съд е приел, че ответникът е установил владение върху жилищната сграда, дворното място и половината от плевнята в резултат на разпореждане, извършено от общия наследодател с Декларацията от 1983 г. Посочено е, че ответникът е продължил владението на своя праводател Ф. С. Я., негов баща, като владението му е било предадено и доброволно от останалите сънаследници по закон на общия наследодател Д. Х. Я.. Предвид осъщественото в полза на С. Ф. Я. придобивно основание по чл.79, ал.1 ЗС, въззивният съд е постановил отхвърляне на ревандикационните искове и на искането за отмяна на нотариалния акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност, с който ответникът по касация се е снабдил през 2011 г.
С касационната жалба се поддържа, че в частта, с която първоинстанционното решение е обезсилено, както и в частта, с която то е отменено и е постановено отхвърляне на ревандикационните искове и на искането за отмяна на констативния нотариален акт за собственост, въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано – основания за отмяна по смисъла на чл.281, т.3 ГПК.
В приложеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите твърдят наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, с което обосновават искането си за допускане на касационното обжалване в частта на въззивното решение, с която е обезсилено първоинстанционното решение. Позовават се на противоречие между възприетото от окръжния съд и разясненията, дадени с ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, както и противоречие с Решение № 665 от 12.11.2010 г. по гр.д.№ 1921/2009 г. на ВКС, І г.о. по въпросите: (1) Дали следва съдът да обезсилва като недопустимо решение, с което са уважени предявените кумулативно субективни и обективни искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, предявени и с искове по чл.108 ЗС; (2) Валидно ли е решението на съда, сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК и чл.108 ЗС; (3) Дали ще липсва правен интерес от установителния иск по чл.124, ал.1 ГПК, когато спорното право можело да бъде предявено чрез осъдителния иск по чл.108 ЗС.
Нито един от така формулираните въпроси няма обуславящо значение за формираната правораздавателна воля в обсъжданата част на въззивното решение. По отношение на първите два въпроса това е така, защото всеки един от тях предполага наличието на обективно съединени установителни и осъдителни искове за собственост, а видно от мотивите на акта, окръжният съд е приел, че установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК изобщо не е предявен като самостоятелна претенция, поради което и се е ограничил единствено да обезсили произнасянето на районния съд в съответната част, без да постановява и прекратяване на производството по такава претенция. Възприетото от съда напълно кореспондира с естеството на иска по чл.108 ЗС, представляващ средство за защита на правото на собственост, при реализирането на което при всички случаи произнасянето на съда се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение притежанието на спорната вещ. Този иск съдържа в себе си две искания за правна защита, отправени до съда: искане да бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост и искане за предаване на владението върху вещта. Съответно – с решението по така предявения иск съдът е длъжен да даде отговор и на двете искания, съставляващи претенцията по чл.108 ЗС. Ето защо в случаите, когато с исковата молба е заявено искане владеещият ответник да бъде осъден да предаде вещта на невладеещия ищец в качеството му на неин собственик, съдът се явява сезиран единствено с иск по чл.108 ЗС, а не с обективно съединени установителен и осъдителен искове за собственост. Именно по този начин са формулирани претенциите и в предявената от касаторите искова молба, поради което изводът, че първоинстанционният съд недопустимо се е произнесъл и по искове по чл.124, ал.1 ГПК, без да е сезиран с такива, съответства на данните по делото и на естеството на търсената защита.
Третият въпрос, формулиран от касаторите в тази част на изложението, също няма обуславящо значение за решаващата воля на въззивния съд, защото той пък почива на предположението, че съдът е сезиран само с установителен иск за собственост, независимо от възможността ищецът да предяви осъдителен иск за същото право. Както бе посочено, в случая установителен иск за собственост изобщо не е предявен, а и съдът вече е сезиран с иск по чл.108 ЗС. Реализирането на това средство за защита инкорпорира в себе си и искането за установяване принадлежността на правото на собственост и действително лишава от правен интерес едновременното сезиране на съда с установителен и осъдителен искове за собственост, както за пълнота на изложението е посочил в мотивите си въззивният съд.
В изложението касаторите твърдят наличието и на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК по следните въпроси: (1) Дали следва, когато съдът отменя решението, с което са уважени предявените искове по чл.108 ЗС и исковете по чл.537, ал.2 ГПК и вместо него постановява отхвърляне на предявените искове по чл.108 ЗС, да не се произнесе по предявените искове по чл.537, ал.2 ГПК; (2) Дали следва съдът да отменя решението в частта му, с която са уважени предявени главни искове по чл.108 ЗС и уважени акцесорни искове по чл.537, ал.2 ГПК, когато последните са акцесорни на главни искове по чл.124, ал.1 ГПК. Първият от тези въпроси не кореспондира с данните по делото и в този смисъл е поставен некоректно, защото с диспозитива си въззивният съд изрично се е произнесъл, като е отхвърлил искането за отмяна на констативния нотариален акт. Вторият въпрос не е обуславящ, защото (както се посочи по-горе) в случая не са предявени искове по чл.124, ал.1 ГПК, съответно – искането по чл.537, ал.2 ГПК не е акцесорно спрямо такива претенции.
Поставен е и въпросът „Неправилно ли първоинстанционният съд изследва правата на ищците, произтичащи и от наследството на починалата им сестра, придобито от нея от наследството на общия им наследодател”, за който се поддържа, че е разрешен в противоречие с ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК. Касационното обжалване не може да бъде допуснато по този въпрос. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който е от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касае се за произнасяне на съда по действителното съществуване на твърдяното субективно право или правоотношение, което представлява общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Още по-малко такъв въпрос може да се изведе на база преценката на въззивния съд за правилността на извършените от първоинстанционния съд процесуални действия, която преценка не съставлява същността на неговата решаваща дейност, както това е разяснено с т.19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК. Преценката дали касаторите са активно материално-правно легитимирани по предявените искове за собственост в качеството им на наследници както на Д. Х. Я., така и на Д. С. Я., следва да се извърши при произнасяне по съществото на спора и не може да бъде предмет на обсъждане във фазата по селектиране на касационните жалби.
В изложението са формулирани и въпроси, които, обобщени и уточнени от касационната инстанция (в израз на служебното задължение на съда да квалифицира спорното право въз основа на фактите, доводите и твърденията на страните и съобразно разясненията по т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК) се отнасят за правната същност на извършеното от общия наследодател с декларацията от 12.12.1983 г. разпореждане като действие по предаване на владението и възможността за придобиване на целия имот по давност от един от сънаследниците в резултат от така установено владение. Така формулираните въпроси имат изискваното по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК обуславящо значение, доколкото въззивният съд е приел, че ответникът по касация е придобил целия имот, притежаван от общия за страните наследодател Д. Х. Я. въз основа на давностно владение, чието начало е поставено с подписването на декларацията от 12.12.1983 г., която е обсъдена и в светлината на твърдението за доброволно предадено владение от останалите сънаследници по закон на общия наследодател. Същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което касационното обжалване на въззивното решение в частта, с която първоинстанционното решение е отменено и е постановено отхвърляне на ревандикационните искове и на искането за отмяна на констативния нотариален акт за собственост следва да се допусне в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
При допускане на касационното обжалване страната-касатор дължи внасяне на държавна такса, която в случая възлиза на сумата 76,07 лв. за М. С. Я. (по отношение на когото решението в отхвърлителната част досежно стопанската постройка е влязло в сила) и сумата 83,75 лв. за А. С. Т..
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК във връзка с чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба с вх.№ 1578 от 04.03.2014 г., подадена от А. С. Т. и М. С. Я. чрез адвокат Н. В. от САК и адвокат Б. Х. от САК, по отношение на въззивно решение № 29 от 21.01.2014 г., постановено по в.гр.д. № 943/2013 г. на ОС – [населено място] в частта му, с която, след отменяване на решение № 185 от 30.05.2013 г., постановено по гр.д.№ 990/2012 г. по описа на Велинградския районен съд в частта, с която са уважени предявените от А. С. Т. и М. С. Я. против С. искове с правно основание чл.108 ЗС и чл.537, ал.2 ГПК, са отхвърлени като неоснователни предявените от А. С. Т. и от М. С. Я. против С. Ф. Я. искове с правно основание чл.108 ЗС с предмет по ? идеална част за всеки един от ищците от поземлен имот с площ от 899 кв.м., представляващ УПИ V-415 от кв.46 по плана на [населено място] при съседи: УПИ ХІV-416, улица, УПИ ІV-413, УПИ ХІІІ-409 и УПИ VІІІ-404, ведно с по ? идеална част за всеки един от ищците от построената в имота жилищна сграда, състояща се от изба и два редовни жилищни етажа със застроена площ от 88 кв.м. и разгърната застроена площ от 176 кв.м., иск по чл.537, ал.2 ГПК – за отмяна на нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност, № 6, т.І, дело № 5/2011 г. по описа на СВ при Районен съд [населено място], както и предявеният от А. С. Т. против С. Ф. Я. иск по чл.108 ЗС с предмет ? ид.част от стопанска сграда (плевня) със застроена площ от 88 кв.м., построена в УПИ V-415 от кв.46 по плана на [населено място].
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба с вх.№ 1578 от 04.03.2014 г., подадена от А. С. Т. и М. С. Я. чрез адвокат Н. В. от САК и адвокат Б. Х. от САК, по отношение на въззивно решение № 29 от 21.01.2014 г., постановено по в.гр.д. № 943/2013 г. на ОС – [населено място] в частта му, с която окръжният съд е обезсилил решение № 185 от 30.05.2013 г., постановено по гр.д.№ 990/2012 г. по описа на Велинградския районен съд в частта, с която са уважени предявени от А. С. Т. и М. С. Я. против С. Ф. Я. искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК.
НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито съдебно заседание на
………………………………. 2015 година , за която дата страните да се призоват по реда на чл.289 ГПК.
На касаторите А. С. Т. и М. С. Я. да се съобщи задължението в едноседмичен срок от съобщението да представят документ за внесена по депозитната сметка на ВКС държавна такса в размер на сумата 76,07 лв. за касатора М. С. Я. и в размер на сумата 83,75 лв. за касатора А. С. Т..
При неизпълнение на задължението за внасяне на държавна такса производството по делото ще бъде прекратено.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: