2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 281
гр. София, 30.11.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осми ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 582 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/27.10.2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в решението).
Производството е образувано по касационна жалба на ищците Л. Л. Н. и В. К. Н., и касационна жалба на ответника П. на Р. Б. (П.) срещу решение № 1695/13.07.2017 г., постановено по гр. дело № 5607/2016 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение от 12.08.2016 г. по гр. дело № 5773/2015 г. на Софийския градски съд (СГС), като краен резултат ответната ПРБ е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, да заплати на всеки един от двамата ищци сумите от по 6 500 лв., представляващи обезщетения за неимуществени вреди от незаконно обвинение, по което са оправдани с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 31.01.2014 г. до окончателното им изплащане, като исковете са отхвърлени за разликата до пълните им предявени размери от по 200 000 лв.; в тежест на ответника са възложени и разноски по делото. Ищците са обжалвали въззивното решение в отхвърлителната част, а ответникът – в осъдителната.
С определение № 536/11.06.2018 г. касационното обжалване по делото е допуснато в частта, с която ответната ПРБ е осъдена да заплати на всеки от двамата ищци Л. Л. Н. и В. К. Н. сумите от по 6 500 лв., ведно със законната лихва, искът на касатора В. К. Н. е отхвърлен за разликата над сумата 6 500 лв. до пълния му предявен размер от 200 000 лв., както и относно разноските по делото. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следните два правни въпроса: 1) допустимо ли е в исковия процес да се проведе доказване на факти, за установяването на които по принцип се изискват специални знания, чрез показанията на свидетел-очевидец, който разполага с такива специални знания и възпроизвежда пред съда професионална информация, макар и не в качеството на експерт; и 2) относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че с окончателно решение на ВКС от 31.03.2014 г. са потвърдени решенията на първата и въззивната инстанция, с които ищците са признати за невиновни по повдигнатите им обвинения. Установил е и че свидетелят И. Б. е дал показания по делото, че е бил лекуващ лекар и приятел на ищците; че след започване на наказателното преследване те коренно променили начина си на живот, станали затворени и необщителни; ищецът Н. отключил болест на Б. (заболяване на опорно-двигателната система) и преживял микроинсулт, диагностициран в Пирогов. Съдът е констатирал, че за двете заболявания са представени и надлежни медицински доказателства. Същият свидетел е посочил и че наказателният процес бил медийно отразен и това увеличавало тревогите на ищците. Въззивният съд е посочил, че другият свидетел по делото – И. е дал показания, че е колега на ищците; че обвинението е било медийно отразено; че бизнесът на ищците бил крупен, те имали над 200 работника, които узнали за наказателното преследване; че имало случаи на неизправни търговски отношения, които свидетелят свързва с информираността за проблемите на ищците със съдебните власти. И този свидетел знае, че ищецът Н. е прекарал инсулт и е лежал в болница поради обездвижване заради болест на Б., като раздвижването станало постепенно с патерици и бастун; и след приключване на производството и оправдаването на ищците, те останали затворени и необщителни. При така обсъдените от него доказателства, САС е посочил, че в доказателствена тежест на ищците е да установят както незаконосъобразната дейност на ответника, така и обема на претърпените от тях вреди. Въззивният съд е приел за недоказано твърдението им, че наказателният процес е продължил над 10 години, като е изложил съображения, че обвинителният акт не е датиран, а от представените съдебни актове и съдебни протоколи може да се заключи, че „наказателната“ фаза на процеса е протекла между 2008 и 2013 г.; няма доказателства за момента на повдигане на обвиненията и за правната им квалификация до внасянето на обвинителния акт в съда. От обвинителния акт САС е установил, че срещу двамата ищци е било поддържано обвинение за престъпление по чл. 311, ал. 1, във вр. с чл. 26 от НК, което не е тежко, а срещу ищцата Н. – и за престъпление по чл. 212, ал. 4, предл. 1, във вр. с ал. 1 и с чл. 26 от НК, което е тежко. Като утежняващо състоянието на обвиняемите-ищци, съдът е отчел наличието на съпружество между тях – изживяването на повдигнатото обвинение от всеки съпруг като стресоген, отнема ресурса за подкрепа от брачния партньор и не дава гледна точка към проблемите, освободена от пристрастност. Въззивният съд е посочил и че кредитира като достоверни свидетелските показания по делото относно настъпилите промени в начина на живот на ищците (станали затворени и необщителни). От друга страна, съдът е посочил, че не разполага със специални познания за определяне причинната връзка между заболяванията на ищеца Н. и воденото производство, възприемано като фактор с психо-соматична рефлексия, като по делото не е поискано назначаване на съдебна експертиза за установяване на подобна причинност. В заключение, САС е приел, че тъй като не е установена общата продължителност на наказателната репресия и интензивността на следствените действия, то присъдените от СГС обезщетения (от по 15 000 лв. за всеки от двамата ищци) са завишени, както и че предвид „обсъдените по-горе обстоятелства“, сумите от по 6 500 лв. представляват справедлив паричен еквивалент на преживените от ищците страдания по повод повдигането и поддържане на обвинения за престъпления, приключило с постановяване на оправдателна присъда.
Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, с така изложените мотиви, въззивният съд е разрешил и двата поставени по делото правни въпроса в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС.
Разрешение на първия правен въпрос е дадено с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 197/19.10.2017 г. по гр. дело № 60238/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, като е прието, че свидетелски показания за травматични увреждания и последици за здравето на пострадало лице, имащи значение за определянето на размера на обезщетението, могат да бъдат съобразявани от експерта при изготвяне заключението му, а в случаите, когато свидетелят притежава съответните специални знания, показанията му следва да се ценят с оглед на всички останали доказателства по делото. Като не е извършил в случая такава съвкупна преценка на показанията на свидетеля-лекар с останалите доказателства по делото, въззивният съд е разрешил този процесуалноправен въпрос в противоречие с така цитираната задължителна практика на ВКС.
Разрешение на втория правен въпрос е дадено с т. 11 и раздел ІІ от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и основаната на тях, трайно установена задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, намерила израз и в решение № 57/09.02.2016 г. по гр. дело № 4641/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 709/15.11.2010 г. по гр. дело № 178/2010 г. на ІІІ -то гр. отд. на ВКС и решение № 232/25.07.2011 г. по гр. дело № 1381/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Съгласно тази константна задължителна практика на ВС и ВКС, понятието „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В мотивите към решението си съдът трябва да посочи конкретно обстоятелствата, които е взел предвид, както и значението им за определения от него размер на обезщетението за неимуществените вреди. В случая, за да определи размера на процесните обезщетения за неимуществени вреди на сумите от по 6 500 лв. (респ. – за да намали до този размер, присъдените от първата инстанция обезщетения от по 15 000 лв.), въззивният съд – в противоречие с така цитираната задължителна практика на ВКС – не е обсъдил всички приети за установени от него по делото, конкретни обстоятелства, релевантни за определянето на този размер.
Независимо от горното, настоящият съдебен състав намира за неоснователни и двете касационни жалби, в които се поддържат оплаквания по чл. 281, т. 3 от ГПК за неправилност на съответната обжалвана част от въззивното решение, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Съображенията за това са следните:
Като не е извършил съвкупна преценка с останалите доказателства по делото на показанията на свидетеля Б. – личния лекар на ищеца, въззивният съд е допуснал процесуално нарушение. Последното обаче не е съществено, както неоснователно се поддържа в жалбата на ищеца, тъй като изводът на апелативния съд, че по делото не е установена причинна връзка между заболяванията на ищеца и воденото срещу него наказателно производство е правилен. Приетата по делото медицинска документация и показанията на свидетеля-лекар се припокриват по отношение на това, че по време на наказателното производство при ищеца са се проявили две съществени заболявания: тилозиращ помилоартрит – болест на Б. и микроинсулт. Относно последното заболяване свидетелят сочи единствено, че същото е установено в „Пирогов“ и че специализираната болница е взела отношение по него. Свидетелят дава показания, че другото заболяване е установено от него, той е издавал направления за хоспитализация на ищеца, който е лежал в болница, като свидетелят смята, че това заболяване „би могло да има връзка с притеснението“. Настоящият съдебен състав намира, че единствено това неопределено предположение на свидетеля-лекар не е достатъчно, за да се приеме за установена при условията на пълно и главно доказване на причинна връзка между притесненията на ищеца от воденото срещу него наказателно производство и заболяването му „болест на Б.“, доколкото и в медицинската документация по делото няма данни в тази насока.
Неоснователно е и касационното оплакване на ищеца за необоснованост на извода на въззивния съд, че е недоказано твърдението в исковата молба, че наказателният процес е продължил над 10 години. Такава продължителност сочи единствено свидетелят И.: „мисля, че някъде около десетина години продължи делото“, но видно от показанията му той няма преки и непосредствени впечатления от развитието на наказателното производство. Другият свидетел Б. сочи в показанията си, че делата срещу ищците са продължили „доста години“, но не може да определи конкретно колко, както и че притесненията им от тях са отпреди седем години, т.е. – предвид датата на разпита му 23.06.2016 г. – от 2009 г. От писмените доказателства по делото също не се установява, кога е започнало наказателното преследване срещу двамата ищци. Най-ранната, установена по несъмнен начин по делото дата, към която обвиненията срещу двамата ищци са били вече повдигнати, е тази на прокурорското постановление от 12.03.2008 г. за частичното прекратяване на досъдебното производство срещу единия от обвиняемите – С. М. К.. В постановлението е посочено, че срещу този обвиняем досъдебното производство е било образувано на 07.11.2005 г., но също няма данни кога то е било образувано срещу останалите трима обвиняеми, сред които са двамата ищци. От постановлението, обаче, е видно, че към датата на постановяването му 12.03.2008 г., срещу двамата ищци вече са били повдигнати обвиненията, по които впоследствие те са били оправдани с присъдата, влязла в сила на 31.03.2014 г.
Основателни са оплакванията и в двете касационни жалби, че като не е обсъдил всички установени по делото конкретни обстоятелства, които са от значение за определяне размера на процесните обезщетения за неимуществени вреди, въззивният съд е допуснал процесуално нарушение. Неоснователни са, обаче, касационните доводи и на двете страни, че това нарушение на съдопроизводствените правила е съществено и че е довело до нарушение и на материалния закон – разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, с която е установен принципът за справедливост при репариране на неимуществени вреди; респ. – неоснователно ответната ПРБ поддържа, че присъдените на двамата ищци обезщетения са необосновано завишени, а ищецът – че присъденото му обезщетение е необосновано занижено. Съображенията за това са следните:
Предвид цитираната по-горе задължителна практика на ВС и ВКС, установените по делото конкретни обстоятелства, релевантни за определяне размера на процесните обезщетения за неимуществени вреди са следните: Предвид изложеното по-горе, доказаният по делото период от време, през който е било предприето наказателното преследване срещу ищците, е 6 години. Тази продължителност, в рамките на която се е развила най-вече съдебната фаза на наказателния процес, не надхвърля значително разумния срок, предвид и значителната фактическа сложност на делото (но не и правна такава – след установяването на обстоятелствата по него). По отношение на ищците не са били налагани мерки за неотклонение или други мерки за процесуална принуда, като те са били оправдани още с присъдата от 26.04.2012 г. на първата инстанция, но вследствие подадените от прокурора протести наказателното производство се е развило в продължение на още 2 години – пред въззивната и касационната инстанция. Престъпленията по чл. 311, ал. 1 от НК, в извършването на които са били обвинени и двамата ищци, не са тежки, но престъплението по чл. 212, ал. 4, предл. 1, във вр. с ал. 1 от НК, в извършването на което е била обвинена ищцата Н., е тежко. Повдигнатите обвинения срещу двамата ищци-съпрузи са свързани с професионалната им дейност, като предвид и медийното оповестяване на процеса, те са търпели не само обичайните притеснения и страх от несправедливо осъждане на лишаване от свобода, а е било уронено и доброто им име както в обществото, така и в професионалните среди, но без това значително да се е отразило на търговските им отношения с бизнес-партньорите им и на отношенията им с работниците и служителите в техните строителни фирми. По-значителни са били техните субективни негативни усещания и притеснения, довели до значително ограничаване на социалните им контакти. Макар по делото да не е установена причинна връзка между наказателното преследване и заболяванията на ищеца Н., то при неговото обективно влошено здравословно състояние по време на процеса, очевидно той по-тежко е понесъл последиците от същия, макар и обвинен в извършване на по-леко престъпление, в сравнение със съпругата си.
При тези обстоятелства по делото, прилагайки обществения критерий за справедливост, установен с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, настоящият съдебен състав намира, че за репариране на процесните неимуществени вреди, причинени от незаконосъобразното наказателно преследване срещу ищците, които не са по-големи в сравнение с други подобни случаи, справедливият размер на обезщетенията не би могъл да бъде нито по-висок, нито по-нисък от определения от въззивната инстанция по делото – по 6 500 лв. за всеки ищец. Изхождайки от понятието за справедливост, най-вече като морална категория, произтичаща от наложилите се в обществото нравствено-етични разбирания за справедливо овъзмездяване на неимуществени вреди – такива именно от морален характер, както и от обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към периода на увреждането, съдът взема предвид и обстоятелството, че така определеният размер на обезщетенията за двамата ищци-съпрузи е съпоставим със средния общ годишен доход за едно лице за 2014 г. (когато е влязла в сила оправдателната присъда) – 5 018 лв., като съгласно същите официални данни на НСИ средният общ годишен доход за едно домакинство за същата година е 12 163 лв. При определянето на този размер, настоящият съдебен състав взема предвид обстоятелството, че самото осъждане на ответната ПРБ, като процесуален субституент на държавата да заплати това обезщетение, има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди.
В заключение, по изложените съображения, макар въззивният съд да е допуснал нарушения на процесуалния закон, те не са съществени, тъй като не са се отразили на изхода на делото – постановеният от него краен резултат по материалноправния спор между страните е правилен, поради което въззивното решение – в допуснатата до касационно обжалване негова част, следва да се остави в сила.
Пред настоящата инстанция страните не са претендирали присъждане на разноски по делото, като предвид изхода на последното в касационното производство такива не им се и следват за същото; няма основание да се изменят и присъдените разноски с въззивното решение (чрез потвърждаването на първоинстанционното в тази част), поради което то следва да се остави в сила и в частта относно разноските.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1695/13.07.2017 г., постановено по гр. дело № 5607/2016 г. на Софийския апелативен съд, – в допуснатата до касационно обжалване част, с която П. на Р. Б. е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, да заплати на Л. Л. Н. и В. К. Н. сумите от по 6 500 лв. на всеки един от двамата, ведно със законната лихва, считано от 31.01.2014 г. до окончателното изплащане; искът на В. К. Н. е отхвърлен за разликата над сумата 6 500 лв. до пълния му предявен размер от 200 000 лв.; и относно разноските по делото.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: