О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 282
гр.София, 25.02.2014г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети февруари, две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: БОЙКА СТОИЛОВА
Членове: ВЕСКА РАЙЧЕВА
светла бояджиева
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 6454 описа за 2013 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 10.07.2013г. по гр.д.№1740/2013г. на АС София, с което е уважен иск с правно основание чл.254ГПК/отм/.
Жалбоподателят М. на, чрез процесуалния си представител поддържат, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Ответникът Д. Б. Н., чрез процесуалния си представител в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допуска.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е уважил иск с правно основание чл.254 ГПК/отм./. Съдът е приел, че жалбоподателят-ответник по иска, носи доказателствената тежест за установяване на фактите, от които произтича вземането на М. на към ищеца, а именно че последният е бил кадрови военнослужащ, че за неговите издръжка и обучение са били направени разходи и в какъв размер, както и че договорът на ищеца с МО е бил прекратен на осн. чл.128 ЗОВСРБ /отм.. Прието е също така, че жалбоподателят следва да докаже какъв е размерът на подлежащите на връщане разходи за издръжката и обучението му, кога е изпаднал в забава и кога е проведено производство по чл.250 ГПК /отм./. Посочено е, че в доклада си по чл.146 ГПК първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест и изрично е указал на М. на кои обстоятелства следва да установи, но такива не са представени. А са приложени към въззивната жалба.
Посочено е, че въззивният съд е дал указания и възможност на М. на да изложи съображения, защо следва да се счита преодоляна преклузията на чл.266, ал.1 ГПК относно писмените доказателства, приложени към въззивната жалба, но същите не са изпълнени. При тези данни съдът е счел за основателен предявения от ищеца иск.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на въпроси от значение за спора: за това кой следва да доказва наличие на основание за издаване на изпълнителен лист по 237 ГПК/отм./ , кой носи доказателствената тежест да установи дължимостта на сумата по изпълнителен лист и следва ли да се вземат предвид от въззивния съд доказателства, представени със въззивната жалба. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че по отношение на въпросите за това кой следва да доказва наличие на основание за издаване на изпълнителен лист по 237 ГПК/отм./ и кой носи доказателствената тежест да установи дължимостта на сумата по изпълнителен лист не е налице общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и т.1 от ТР№1/2009г. на ОСГК ТК на ВКС. Същите не са обусловили решаващите изводи на съда, за това че предявеният иск с правно основание чл.254 ГПК/отм./ е основателен. В решаващите си мотиви въззивният съд е приел, че доказателствата, представени от жалбоподателя пред въззивния съд в нарушение на разпоредбата на чл.266, ал.1 ГПК, не могат да бъдат преценявани от съда при решаване на спора по същество, при което е приел за установено, че Д. Б. не дължи на МО сумите по изпълнителен лист от 19.12.2001г.
По отношение на въпроса следва ли да се вземат предвид от въззивния съд доказателства, представени със въззивната жалба настоящия състав намира, че не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд в съответствие с точното приложение на разпоредбата на чл.266 ГПК и със задължителната практика на ВКС е приел, че пред въззивния съд страните не могат да сочат нови доказателства, които са могли да представят пред районния съд. Както е прието и в т.2 на ТР№1/2013г. ОСГТК на ВКС въззивният съд само при въведено основание за неправилност на първоинстанционното решение с въззивната жалба, касаещо нарушение разпоредбите на чл.146, ал.1, т.5 и ал.2 ГПК следва да повтори опороченото действие, като укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване и как се разпределя доказателствената тежест за тези факти, съответно да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. Съдът с оглед на тези указания следва да даде възможност за допускане и събиране на нови доказателства, представени с жалбата или в откритото заседание по разглеждане на делото, без да се съобразява с ограниченията, предвидени в чл.266 ГПК. В конкретния случай жалбоподателят не е посочил във възивната си жалба като основание за неправилност нарушение на разпоредбите на чл.146 ГПК, поради което правилно съдът не е допуснал събиране на нови доказателства, представени едва с въззивната жалба.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 10.07.2013г. по гр.д.№1740/2013г. на АС София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: