О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 283
София, 23.04.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на деветнадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Д. ДРАГНЕВ гр.д. № 5060 по описа за 2017 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Б. Драганов против решение № 6381 от 15.09.2017 г., постановено по гр.д. № 16011 по описа за 2016 г. на Софийски градски съд, ВО, IV – „Д“ състав, с което е отменено решение № 10162 от 04.07.2016 г. по гр.д. № 15330 по описа за 2014 г. на Софийски районен съд, 90 състав, за осъждането на М. Н. Н. да заплати на Б. Б. Драганов на основание чл. 45 от ЗЗД 5000 лева обезщетение за разгласяване от ответника на неверни и позорни обстоятелства при участието му в предаването по Нова телевизия „Здравей България“, излъчено на 21.02.2014 г., и представения откъс от негов материал в интервала от 08.14 ч. – 08.25 ч, като вместо него е постановено друго решение за отхвърляне на иска.
Касаторът твърди, че решението на Софийския градски съд е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и постановено при съществени процесуални нарушения–основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи всички точки на чл. 280, ал. 1 от ГПК /редакция преди изменението в ДВ бр. 86/2017 г./. Смята, че обжалваното решение противоречи на решение № 264 от 21.10.2013 г., по гр.д. № 2161/2013 г. на III Г.О. на ВКС и № 86 от 29.01.2010 г. по гр.д. № 92/2009 г. на III Г.О. на ВКС относно ангажирането на отговорността на ответника. Според него е налице и противоречива съдебна практика относно отговорността за използването на позорящи за личността думи и изрази и тяхната противоправност, съдържаща се в обжалваното решение и решения № 6096 от 24.08.2017 г. по гр.д. № 6630/2016 г. на СГС, ГО, 1-4 състав и № 5452 от 20.07.2017 г. по гр.д. № 1873/2016 г. на СГС.
Смята, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по следните въпроси:
1/ Счита ли се неправомерно увреждане по смисъла на чл. 45 ЗЗД, когато опозоряващи, обидни и клеветнически твърдения са илюстрирани визуално чрез образ на пострадалия, без да се споменава името му, а само се използват снимки/кадри с неговия лик, длъжността му и населено място, в което лицето живее и работи?
2/ Дали единствено името е индивидуализиращ белег на лицето, споменаването на когото в асоциация с престъпна дейност води до отговорност за непозволено увреждане, или такава отговорност се носи и при посочване на останалите индивидуализиращи лицето белези – образ, месторабота, длъжност и населено място?
3/ Основание ли е за деликтна отговорност инкорпорирането в ново журналистическо предаване, посветено на престъпни практики, на архивни кадри от друго предаване с участие на лице, което няма нищо общо с престъпната дейност по главното предаване и не е дало съгласие образът му да се ползва за илюстриране на престъпна дейност?
Ответникът по жалбата М. Н. Н. счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския градски съд, като оспорва жалбата и по същество. Претендира за присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 1800 лева.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
Ответникът М. Н. Н. е разследващ журналист в Нова телевизия и е автор на предаване, излъчено на 3.3.2013 г., посветено на финансовите проблеми на болница в [населено място], чиито управител тогава е бил касаторът Б. Б. Драганов. Част от това предаване е интервю с управителя, в което журналистът му задава въпроси за съмнителна според него фактура за покупка на фиде на завишени цени. Бившият управител на болницата не е предявил претенции за обезщетение за неимуществени вреди от това предаване и не е заявявал, че интервюто съдържа неверни за него твърдения. През 2014 г. журналистът е подготвил друго предаване, чиято тема са фалшиви фактури, издавани срещу заплащане на пазара „И.”. В краткото представяне на това ново разследване в предаването „Здравей България” на 21.02.2014 г. журналистът се е върнал с кадри към интервюто с касатора, свързано със съмнителната според него фактура. След това е обяснил, че предаването ще проследи къде се съставят и продават такива фактури. Ищецът Б. е възприел препратката към старото предаване като злонамерено и съзнателно опетняване на доброто му име, подронване на авторитета му като личност, професионалист и обществена фигура. По този начин според него журналистът умишлено му е навредил с инсинуацията, че той се е облагодетелствал при управлението на болницата в [населено място], макар да е знаел, че няма данни за извършено престъпление. Ето защо предявил иск срещу журналиста за заплащане на обезщетение в размер на 10 000 лв.
Софийският районен съд е уважил иска до размера от 5000 лева, тъй като е приел, че с излъченото предаване се внушава за наличие на връзка между фалшивите фактури от пазара в И. и фалита на болницата в Перник, каквато не съществува.
За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли изцяло предявения иск за обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е изложил съображения, че изказването на мнение чрез слово – писмено или устно, е конституционно гарантирано право на всеки гражданин съгласно чл. 39, ал. 1 от Конституцията на Република България. Позовал се е на практиката на Съда на ЕС и на Конституционния съд, в която се изяснява разликата между информация и идеи, които се правят публично достояние в контекста на политическия и обществения дебат и такива, които не попадат в този контекст, като принадлежащите към първата категория се ползват с по-висока степен на защита. Съобразил е, че не е противоправно поведението по повод изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. Оценките, направени при спазване на ограниченията по чл. 39, ал. 2 КРБ, колкото и негативно да са натоварени, не пораждат отговорност за лицето, което ги дава, като тяхната вярност или невярност не може да бъде проверявана. Тези оценки представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. В случая е приел, че не се установява ответникът, чрез изказаното от него мнение да е целял да накърни честта, достойнството и доброто име на ищеца или да го унизи публично; никъде в изказването на ответника, не е посочено неговото име, нито се твърди, че той лично или в някакво качество е издавал подправени фактури. Изявленията на ответника в анонса на предаването нямат конкретен адресат, употребените изрази не съдържат твърдения за елементи на престъпление, което изключва клеветата. В крайна сметка според въззивния съд журналистът не е свързал издаването на фалшиви фактури с името на ищеца и не е създал внушение, че ищецът е издавал или използвал такива фактури неправомерно.
В така изложените мотиви на обжалваното решение не се съдържа противоречие с цитираните от касатора решения на ВКС, тъй като тези решения се отнасят до напълно различна фактическа обстановка. В решение № 264 от 21.10.2013 г., по гр.д. № 2161/2013 г. на III Г.О. на ВКС е съобразено, че липсват данни за добросъвестно журналистическо разследване преди публикацията, при което ищецът да е бил потърсен и запознат с подготвения материал. Взето е предвид, че източникът на публикацията предоставя информация за подвеждане под отговорност за купуване на гласове на трето неучастващо по делото лице и не съдържа данни за ищеца. Негативната оценка за ищеца следователно е базирана на неверни факти, които са изнесени в резултат от непрофесионално поведение на журналистите от осъденото издание. Настоящият случай не е такъв-изложени са достоверни факти и преди това е извършено разследване, с което ищецът е бил запознат и не е опровергал.
Въззивното решение напълно съответства на принципните насоки, съдържащи се в решение № 86 от 29.01.2010 г. по гр.д. № 92/2009 г. на III Г.О. на ВКС, според което за всеки отделен случай подлежи на изследване и преценка дали конкретното негативно съдържание, освен оценка и мнение, съдържа и твърдение за конкретен злепоставящ факт. Ако има твърдение за факт и то е невярно, следва да се прецени дали разгласяването му е противоправно и виновно, тоест-дали представлява злоупотреба с право извън пределите, посочените в чл.39, ал.2 от Конституцията. Ако негативното мнение оспорва публично нечия компетентност или добросъвестност с цел да се привлече внимание по обществен въпрос, също стои необходимостта съдът да прецени превишени ли са пределите на правото да се изразява мнение, на свободата да се дават оценки за дейността на публичните личности. В случая въззивният съд е извършил точно такава преценка и е приел, че в анонса на ответника не се съдържат неверни факти и не са превишени пределите на правото на свобода на словото.
Няма данни цитираните от касатора решения на Софийския градски съд да са влезли в сила, поради което не може да се приеме, че заедно с обжалваното решение формират противоречива съдебна практика по смисъла на чл.290, ал.1, т.2 от ГПК/ редакция преди изменението в ДВ бр. 86/2017 г./. Освен това от съдържанието на тези решения е видно, че се касае за случаи на публикуване на неверни факти и директни обидни квалификации, които са различни от настоящата хипотеза.
Не може да се допусне и касационно обжалване по поставените от касатора въпроси, които според него обосновават хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Тези въпроси всъщност касаят установяването от съда на фактите от състава на непозволеното увреждане-вида на деянието, необходимата индивидуализация на увредения. Разпоредбата на чл.45 от ЗЗД е достатъчно абстрактно формулирана, така че да позволи санкционирането на всяко непозволено увреждане, ако ищецът докаже фактическия състав на тази разпоредба. В случая твърдяната от касатора противоправност на деянията на ответника и изградената от него причинно-следствена връзка между тях и неимуществените му вреди не са били доказани по делото. Ответникът като разследващ журналист е изложил добросъвестно факти, свързани с фалита на общинско лечебно заведение и съответно с разхищението на общински средства. Той е продължил темата, разглеждайки издаването на фактури с невярно съдържание като начин за извършване на тези разхищения. Свързването на двете теми в анонса на второто предаване е логичен журналистически похват, от който не може да се направи извод за умисъл на ответника да вреди именно на касатора. Следователно въпросите на касатора не са правни по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, а фактически, поради което не могат до обусловят допускане на касационно обжалване.
При този изход на спора касаторът дължи на ответника по жалбата 1 800 лв. разноски за касационното производство.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6381 от 15.09.2017 г., постановено по гр.д. № 16011 по описа за 2016 г. на Софийски градски съд, ВО, IV – „Д“ състав.
ОСЪЖДА Б. Б. Драганов-[ЕГН], да заплати на М. Н. Н.-[ЕГН], сумата 1 800/хиляда и осемстотин/ лв. разноски по делото.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: