Р Е Ш Е Н И Е
№ 285
гр. София, 14 октомври, 2009 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховен касационен съд на Република България, ….Второ наказателно отделение,
в публично заседание на петнадесети юни……………….….две хиляди и девета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: САВКА СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ
БИЛЯНА ЧОЧЕВА
при секретаря Н. Цекова……….……………..…………………….…в присъствието на
прокурора Ст. Бумбалова………..……………………………..изслуша докладваното от
съдия ЧОЧЕВА ………………………….наказателно дело № 265 по описа за 2009 г.
и за да се произнесе взе пред вид следното:
Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия А. С. Д. и по жалба на повереника на частните обвинители и граждански ищци Б. Т. Б. и ЕЛЕНКА Т. Б. , и двете против въззивно решение № 39/25.03.2009 г. на Пловдивския апелативен съд, НО – 1 състав, постановено по ВНОХД № 34/2009 г., с което е била изменена присъда № 168/12.12.2008 г. на окръжен съд – Пловдив по НОХД № 1151/2008 г.
С тази присъда подсъдимият А. С. Д. е бил признат за виновен за това, че на 10.02.2008 г., в с. Б., умишлено е умъртвил Т. Б. Д. , поради което и на основание чл. 115, вр. чл. 55 ал. 1, т. 1 от НК е бил осъден на 7 години лишаване от свобода.
Същият подсъдим е бил признат за виновен и в това, че на 16.02.2006 г. в гр. П. е придобил огнестрелно оръжие – пистолет марка “ECOL”, модел Р29, кал. 9 Х 22 мм., с фабр. № Р* а през м. май-юни 2006 г. в гр. П. е придобил два броя боеприпаси кал. 9 Х 22 мм. и до 10.02.2008 г. в с. Б. е държал оръжието и боеприпасите, без да има за това надлежно разрешение, поради което и на основание чл. 339 ал. 1, вр. чл. 54 от НК е бил осъден на 1 година лишаване от свобода.
На основание чл. 23 ал. 1 от НК на подсъдимия е било наложено общо наказание 7 години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим, като е било приспаднато предварителното му задържане, считано от 10.02.2008 г.
С първоинстанционната присъда окръжният съд Пловдив е осъдил подсъдимия да заплати на Б. Т. Б. и Е. Т. Б., родители на пострадалата, по 50 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 10.02.2008 г.
Окръжният съд се е произнесъл по веществените доказателства, както и е присъдил в тежест на подсъдимия да заплати разноските по делото.
След подаден протест и жалба на частните обвинители и граждански ищци, с въззивното решение Пловдивският апелативен съд е изменил присъдата, като е увеличил размера на наказанието лишаване от свобода за престъплението по чл. 115 от НК от 7 на 12 години, както и в този размер е увеличил общото наказание по чл. 23 от НК. Потвърдил е присъдата в останалата й част.
В касационната жалба на подсъдимия се релевират касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 2 и 3 от НПК. Съществените процесуални нарушения се аргументират с липса на мотиви за увеличаване на наказанието за престъплението по чл. 115 от НК. Твърди се, че в решението си въззивният съд е приел за доказани конкретни обстоятелства, съотносими към начина и подбудите за извършване на убийството (които впоследствие са преценени, че очертават висока степен на обществена опасност на дееца), без обаче да е обсъдил събраните доказателства в тяхната цялостност и многообразие, което е било направено от първата инстанция. Освен това в мотивите са правени незаконосъобразни тълкувания по повод обясненията на подсъдимия и промяната в неговата защитна теза. На основата на тези пороци се иска отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на Пловдивския апелативен съд. Алтернативно се застъпва позиция за несправедливост на увеличеното наказание и претенция за намаляването му в параметрите и при наличие на обстоятелствата по чл. 55 от НК, установени с първоинстанционната присъда.
В жалбата на частните обвинители и граждански ищци са изложени доводи, акцентиращи върху наказанието, което макар да е било увеличено с оглед възприемане на възраженията по въззивната им жалба, то е останало неоправдано ниско, а поради това и несправедливо предвид извършеното престъпление по чл. 115 от НК. Освен това се възразява и срещу липсата на мотиви за приложение на чл. 24 от НК, което е било поискано, но въззвният съд е игнорирал с неправилни съображения. Иска се отмяна на въззивния акт и връщане на делото на апелативния съд с оглед увеличаване на наказанието и прилагане на чл. 24 от НК.
В с. з. пред ВКС, подсъдимият лично и чрез защитника си поддържа изложените в жалбата оплаквания и искания. В последната си дума сочи, че не е извършил престъплението умишлено.
Повереникът на частните обвинители и граждански ищци също заявява, че поддържа доводите в касационната жалба и настоява да бъде уважена.
Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност и на двете жалби, поради което предлага въззивното решение да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното:
Доводите за липса на мотиви на въззивното решение, застъпени в двете жалби и аргументирани с различни съображения, преследващи различни правни последици, са основателни.
От анализа на доказателствената съвкупност, представен в мотивите на първата инстанция, се разбира, че съдът не е приел за установен факт, а по-скоро предположение, това, че пострадалата е искала да напусне подсъдимия на датата на убийството, ако дотогава не забременее след двегодишния им съвместен живот. Именно по този повод и имайки предвид поведението й през този ден, а и в дните, предшестващи деянието, съдът е отчел, че показанията на „роднините” и „познатите” на Т. са хиперболизирани, а затова и горното обстоятелство не може да се приема за установено, макар и в контекста на оценката за мотива за извършване на престъплението. Приел е още, че макар обективно да става въпрос за произведен директен изстрел от упор докато пострадалата е била задрямала, то след като подсъдимият е твърдял, че е искал да я събуди, но неволно я е прострелял, то умисълът му е бил евентуален, а не пряк за убийство.
Дотук отразеното недвусмислено сочи, че доверявайки се на обясненията на подсъдимия от една с. и съчетавайки ги с данни за поведението на пострадалата в деня на деянието и малко преди това, първата инстанция не е приела за установено твърдението в обвинителния акт – че пострадалата е искала да напусне подсъдимия, защото не може да забременее от него и е решила да стори това на 10.02.2008 г., а за да й попречи той я прострелял от упор с придобитото от него незаконно оръжие. На основата на тази оценка на доказателствата, съотносими към техните отношения и начина на извършване на деянието е било впоследствие преценено, че неговата лична обществена опасност е относително ниска. Наред с посочени други смекчаващи обстоятелства окръжният съд е определил наказанието на подсъдимия при условията на чл. 55 ал. 1, т. 1 от НК в размер на 7 години лишаване от свобода.
Недоволен от това наказание прокурорът е депозирал протест, като независимо, че основното му искане е било за неговото увеличаване, то е достатъчно видно, че същото е било свързано с несъгласие относно оценката на обясненията на подсъдимия и конкретно за механизма на извършване на деянието, които е посочил, че не се подкрепят от другите доказателства.
Въззивната жалба на частните обвинители и граждански ищци също е поставила акцент върху наказанието, но от мотивите в допълнението й са визирани възражения не само в този контекст, но и за съдържанието на неговите обяснения и противоречието им с други данни (вж. п. 2.2, 2.3 и 3.2 и 3.3), част от които изразени в пледоарията по същество (на л. 19 от ВНОХД), които като цяло имат значение за правилното изясняване фактологията на деянието и изграждане на съответните правни изводи.
С други думи, макар формално въззивният съд да е бил сезиран с оплакване за несправедливост на наказанието с оглед прилагането на чл. 55 от НК и фиксирането му на 7 години лишаване от свобода, то от съдържанието на протеста и жалбите, както и пледоариите по същество, явно е изразено несъгласие с оценката на доказателствата, съотносими към поведението на подсъдимия, начина на извършване на деянието и кореспонденцията им с други доказателства по делото. Това безусловно е налагало въззивната инстанция да ориентирана своята проверка и в контекста на обоснованост на присъдата, т. е. да провери дали фактическите обстоятелства са били правилно изведени от доказателствените източници, респ. да очертае дефектите в тази дейност и да ги поправи, включително като приеме за установени нови факти и определи значението им, както и в тази връзка да ревизира, ако необходимо направените правни изводи, след което да се занимае и с наказанието. В това се изразява същината на въззивната проверка, която следва да бъде проведена независимо от посочените от страните основания, в какъвто аспект е разписаното й правомощие по чл. 314 ал. 1 от НПК.
Мотивите на въззивния съд изобщо не демонстрират осъществяване на такава същинска проверка, а затова и жалбата на подсъдимия, а също и на частните обвинители и граждански ищци по развитите в тях аспекти се явяват основателни.
В различие от приетото от първата инстанция, апелативният съд е приел за съвсем безспорни и дори подкрепени с доказателства (св. Дочка Р. ) фактите, че ако не зачене до 10.02.2008 г. пострадалата ще напусне съпруга си и че той драматично е преживявал тази възможност. Схематично е изразил съмнение в достоверността на обясненията на подсъдимия, позовавайки се на промяната в тях или пък акцентирайки върху процесуалното му поведение, че не е обжалвал присъдата (последното явно недопустимо), както и посочвайки отделни обективно установени обстоятелства, свързани с механизма на извършване на убийството. Последните безусловно имат значение за правилната преценка за умисъла, с която въззивният съд е решил, че не следва да се занимава, но същевременно е използвал точно същите обстоятелства, за да оправдае увеличаване на наказанието на плоскостта на специфика на деянието и подбуди. При всички случаи обаче, като се има предвид, че доказателствената съвкупност по т. нар. от апелативния съд „важни за делото обстоятелства” е била противоречива, а и първата инстанция не е приела за достоверни показанията на неименовани свидетели – роднини и близки на Т. , че тя е искала да го напусне точно в деня на деянието, респ. приела е за достоверни обясненията на подсъдимия по въпроса за начина на изпълнение на деянието, а въззивният съд очевидно не е бил съгласен с това, то е било необходимо този съд (в изпълнение на задълженията си, а и предвид възраженията в протеста и жалбата, както и в с. з.), ясно, прецизно и с нужната пълнота да очертае различията и да анализира доказателствата в този аспект, което не е направил. Същото важи и за другото изтъкнато в мотивите обстоятелство – че подсъдимият драматично е преживявал възможността пострадалата да го напусне, което свързано с останалите обективни данни за деянието, цитирани в мотивите, определено има рефлекс върху преценката и за умисъла на дееца, а не само за подбудите.
Затова, като не е обсъдил доказателствата в тяхната цялостност и многообразие и не е посочил въз основа на кои от тях и поради какви съображения се приемат за доказани изтъкнатите нови факти и обстоятелства, които впоследствие се оказват използвани, за да се увеличи съществено наказанието на Д. , то въззивният съд е реализирал касационното основание по чл. 348 ал. 3, т. 2, вр. ал. 1, т. 2 от НПК, застъпено в жалбата на подсъдимия.
Липсата на мотиви е разгърната и на друга плоскост, но с различен ефект, очертан от жалбата на частните обвинители. Твърденията им за несправедливост на наказанието, наложено от първата инстанция, не са били разгледани детайлно и с нужния ангажимент като въззивна инстанция, като освен това съображенията за отказ да се приложи чл. 24 от НК са и неверни. В тази връзка е повече от очевидно, че такова искане е било направено, като съдът е бил длъжен да го обсъди, независимо дали то в крайна сметка би се оказало основателно или не.
За поправяне на констатираните пороци, което ВКС не може да стори, е наложително на основание чл. 354 ал. 3, т. 2 от НПК въззивното решение да бъде отменено и делото върнато на апелативен съд – Пловдив за ново разглеждане от друг състав от фазата на с. з. При новото разглеждане въззивният съд следва внимателно да обсъди аргументите на страните и прецени съотносимостта им към основанията за обжалване, както и в изпълнение на служебните си задължения да провери присъдата в нейната цялостност, като съответно изложи мотиви с нужното съдържание по чл. 339 от НПК.
С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 3, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯВА изцяло въззивно решение № 39/25.03.2009 г. на Пловдивския апелативен съд, НО – 1 състав, постановено по ВНОХД № 34/2009 г И ВРЪЩА делото за ново разглеждане на същия съд от друг състав от фазата на съдебното заседание.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.